Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в Германия (25)

24. Г-н Монк и възелът

Монк не се задържа наблизо, за да обясни какво има предвид или да чуе онова, което доктор Рахнер имаше да каже. Просто се обърна и тръгна обратно към колата. Позабавих се от любопитство. Исках да видя как ще се отрази изненадващото обвинение на Монк върху доктор Рахнер.

Имаше момент, продължил не повече от времето, нужно за едно примигване, в който доктор Рахнер изглеждаше сякаш са го облели с ледена вода.

Случи се толкова бързо, че може би не съм видяла всичко. Може би си го бях въобразила.

Но знаех, че не съм.

После доктор Рахнер се обърна към мен, мръщейки се объркано, и попита:

— Кой е Бруно Люполц?

Доктор Рахнер знаеше кой е Бруно Люполц. Защото доктор Рахнер го беше убил. Бях сигурна в това. Доктор Рахнер можеше да види това върху лицето ми така ясно, както аз бях видяла истината върху неговото.

Онова, което не знаех, беше как Монк беше разбрал това, или защо доктор Рахнер го беше извършил.

Поклатих глава и хвърлих поглед към доктор Крогър, който изглеждаше истински поразен.

— Моля ви, ще ми каже ли някой какво става? — попита доктор Крогър.

— Господин Монк току-що разкри едно убийство — казах. — И доктор Рахнер отива в затвора.

— Имате халюцинации, а също и Монк — каза доктор Рахнер.

— Лекувам Ейдриън от години и той съвсем определено не страда от халюцинации — каза доктор Крогър.

— Сега страда — каза доктор Рахнер. — Ти си късметлия.

Доктор Рахнер си тръгна. Доктор Крогър ме погледна, в очакване на отговори. Не можех да му ги дам, затова също си тръгнах.

Открих Монк да ме чака в колата.

Когато влязох, Монк каза:

— Той го е направил.

Кимнах:

— Как го разбрахте?

— По обувките му — обясни Монк. — Връзва си връзките с норвежкия моряшки възел.

— Сигурна съм, че и много норвежци правят същото — казах. — Какво ви кара да сте сигурен, че именно Рахнер е завързал маратонките на Люполц?

— Фльонгите бяха еднакви — каза Монк.

— С какво друго разполагате? — попитах.

— Това е всичко — каза Монк.

— О, боже — казах и запалих двигателя.

 

 

Щофмахер и Гешир се бяха надвесили над маса, покрита с папки и торбички за веществени доказателства, когато влязохме в полицейското управление.

— Господин Монк — каза Щофмахер, като ни махна с ръка да отидем при него зад гишето. — Тъкмо се канех да ви се обадя. Възникнаха някои интересни нови развития в разследването.

В торбичките за веществени доказателства върху масата бяха пистолетът, няколко пера от пълнежа на възглавницата, маратонките на Люполц, обгорените телени пръстени от подвързията на тетрадката, и един обезформен куршум, за който предположих, че е бил изваден от главата на Аксел Виг.

— Престъплението е разкрито — каза Монк.

— Иска ми се да беше — каза Щофмахер. — Ако изобщо има някаква промяна, тя е, че мистерията стана още по-озадачаваща.

— Не, не е — каза Монк. — Всичко свърши. Знам кой го е направил.

— Кой е направил какво? — попита Щофмахер.

— Знам кой е убил Бруно Люполц и Аксел Виг — каза Монк.

— Люполц не е убит — каза Щофмахер. — Съдебният лекар казва, че журналистът е починал от инфаркт. Не е имало следи от насилие, а резултатите от токсикологичното изследване са отрицателни.

Очите на Монк се разшириха:

— Люполц е бил репортер?

— Работел е като независим журналист за „Im Fadenkreuz“, новинарско списание в Берлин — каза Гешир.

— По каква история е работел в Лор? — попита Монк.

— Какво значение има? — попита Гешир. — Починал е от естествена смърт.

— Съпругата ми беше репортерка — каза Монк.

— Не виждам какво общо има каквото и да било от това с убийството на жена ви — каза Щофмахер.

— Това е вторият репортер, когото е убил — каза Монк.

— Кой? — попита Щофмахер.

— Доктор Мартин Рахнер — каза Монк. — Човекът, когото защитавате. Човекът, когото прикривате сега.

— Винаги сте знаели, че доктор Рахнер е мъжът с единайсет пръста, издирван от господин Монк — казах на детективите. — Но сте си мълчали.

— Разбира се, че си мълчахме — каза Щофмахер. — Доктор Рахнер е уважаван член на нашата общност. От години е такъв. Не исках да бъде подложен на тормоз просто защото се е родил с един пръст в повече.

— Той е убиец — каза Монк и погледът му се спря на торбичките за веществени доказателства върху масата.

Гешир изсумтя презрително:

— Според един турист с изключително големи психически проблеми, последвал психиатъра си в Германия.

— Господин Монк може и да има някои лични проблеми — казах, — но е разкрил повече убийства от всички детективи в Германия, взети заедно.

Не знаех дали тази статистика е дори приблизително вярна, но звучеше впечатляващо, а аз бях ядосана. Не ми харесва, когато хората сумтят презрително по мой адрес или по адрес на Монк. Презрителното сумтене е изключително грубо.

— Въпреки това обаче той е също и човек, уволнен от Полицейското управление на Сан Франциско заради психическа непригодност, който от години е под грижите на психиатър — каза Щофмахер, — и който току-що обвини доктор Рахнер в убийството на човек, починал от естествена смърт.

— Прав сте — каза Монк.

— Така ли? — възкликнах. Очаквах полицията да оспори аргументите ми, но не очаквах човекът, когото защитавах, да ми противоречи.

— Всичко, което той казва за мен, е вярно, и Бруно Люполц е починал от естествена смърт.

— Поне започва да проявява проблясъци на разум — каза ми остро Щофмахер, — дори и с вас да не е така.

— Но въпреки това е било убийство — каза Монк. — И извършителят е доктор Рахнер.

— Това е абсолютна безсмислица — каза Гешир.

— Ето какво се е случило — каза Монк. — Люполц се е готвел да напише не особено ласкава статия за доктор Рахнер. Не знам какво е открил Люполц, но каквото и да е било, е било достатъчно разобличаващо, за да принуди доктор Рахнер да предприеме крайни мерки.

Монк обясни, че доктор Рахнер се промъкнал тайно в апартамента на Люполц преди две вечери, за да прерови бележките на репортера и да разбере какво е разкрил. Когато Люполц се върнал, доктор Рахнер се опитал да сплаши репортера, за да зареже историята. Доктор Рахнер стрелял в стената, за да докаже, че говори сериозно. Подействало. Той изплашил Люполц до смърт.

— Репортерът получил инфаркт и, сякаш това не било достатъчно лошо, куршумът, който доктор Рахнер изстрелял в стената, убил нещастника, който живеел в съседство — каза Монк. — Нещата се били развили изключително зле за доктор Рахнер и сега той трябвало бързо да импровизира начин да се измъкне от положението. Не било лесно. Трябвало да отстрани всичко, намекващо за престъпление, и всякаква връзка между смъртта на двамата, така че да изглежда, в най-лошия случай, като трагично съвпадение.

Първото, което доктор Рахнер трябвало да направи, обясни Монк, било да почисти местопрестъплението и да отстрани всичко, което свързвало Люполц с него. Затова събрал с прахосмукачка пълнежа на възглавницата, изгорил всички записки на репортера и откраднал лаптопа му.

Следващата задача на доктор Рахнер била да направи смъртта на Виг да прилича на самоубийство.

Покрил дупката от куршум в стената между двата апартамента. Сложил пистолета в ръката на Виг и прострелял дивана, за да е сигурен, че по тялото на жертвата ще има следи от барут. А на излизане заключил вратата, за да забави възможно най-дълго откриването на тялото.

Сега оставало само да се отърве от тялото на Люполц и да измисли правдоподобен сценарий за обяснение на смъртта му. Доктор Рахнер облякъл Люполц в спортен екип и маратонки, а после скрил тялото му в гората.

— На другата сутрин доктор Рахнер излязъл да тича — каза Монк. — Онова, което всъщност направил обаче, било да премести трупа от скривалището и да го сложи на пътеката, така че да изглежда, че Люполц е починал от инфаркт, докато се е разхождал.

Настъпи продължително мълчание, докато Щофмахер и Гешир смелят разказа на Монк.

— Или Виг се е самоубил, а Люполц е починал от инфаркт, докато се е разхождал — каза Гешир.

— Доказателствата говорят иначе — рече Монк.

— Какви доказателства? — попита Щофмахер.

— Дупката от куршум в дивана на Виг, скритата дупка от куршум в стената между двата апартамента и заключената врата на апартамента на Виг, за начало — каза Монк, а след това посочи към торбичките за веществени доказателства на масата. — Също и перата, изгорените бележки, липсващият лаптоп и чистите обувки на Люполц.

— Бих могъл да изтъкна аргумента, че Виг се е самоубил заради загубата на работата си и на приятелката си, и че е изстрелял куршума в дивана като пробен изстрел — каза Щофмахер. — Дупката в стената е била покрита, защото Виг я е използвал, за да наблюдава тайно предишния наемател на съседния апартамент.

— А наемателката е била готина гореща мацка — поясни Гешир, като явно се наслаждаваше на думите. — Била е стюардеса от „Луфтханза“. Обзалагам се, че се е разхождала гола из апартамента си и е имала много любовници и точно затова той е наблюдавал.

— Комисар, благодаря ви за това изключително важно вникване в мотивите на Аксел Виг — каза Щофмахер.

— Мисля, че американците наричат това „изключителен професионализъм“ — рече Гешир. — Детективите, които го правят, са известни като „ловци на умове“.

— Ти си си загубил ума — каза Щофмахер.

— На английски не се има предвид това — каза Гешир.

— Това е, което аз имам предвид — каза Щофмахер, като се обърна отново към нас. — Научихме, че Люполц бил едва свързващ двата края писател, който не можел да се задържи никъде на работа и едва успявал да се издържа от поръчки на свободна практика. Вероятно е изгорил записките си и е изхвърлил лаптопа си в пристъп на безсилен гняв. Никога няма да разберем със сигурност, защото е излязъл да тича в планините и е починал от инфаркт.

— Как ще обясните перата? — попитах.

Щофмахер сви рамене:

— Може би е разкъсал някоя възглавница в пристъп на гняв. Няма значение.

— Ами чистите му обувки?

— Сутринта е ръмял лек дъжд — каза Щофмахер. — Може би това е отмило мръсотията.

Монк се обади:

— Претърсихте ли езерото?

— Не, но дори и ако го бяхме направили и бяхме открили лаптопа, това нямаше да докаже вашата теория — каза Щофмахер. — От мига щом пристигнахте в Лор, сте твърдо решен да изопачавате всичко, което виждате, превръщайки го в доказателство за убийство или за заговор срещу вас.

— Доказателствата говорят сами за себе си — поясни Монк.

— Добре, да кажем, че сте прав и всичко се е случило така, както твърдите — каза Щофмахер. — Какво доказателство имате, че доктор Рахнер е отговорен за смъртта на Бруно Люполц и Аксел Виг?

— Връзките на обувките. — Монк вдигна торбичката с маратонките на Люполц. — Тези са завързани с норвежки моряшки възел. Но останалите обувки на Люполц са завързани, с обикновен небрежен възел.

— Е, и какво от това? — попита Гешир.

— Доктор Рахнер си връзва обувките с норвежки моряшки възел — каза Монк. — Фльонгите на неговите връзки са точно като тези. Това е толкова убедително, колкото и един пръстов отпечатък.

— Не и в Германия — каза Щофмахер.