Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в Германия (21)

20. Г-н Монк се среща с природата

Имах клетъчен телефон, но не знаех дали имам покритие. А дори и да имах, не разполагах с номера на полицейското управление, нито знаех как да се обадя на „Информация“, за да го взема.

Нямах избор, освен да оставя тялото, където си беше, да отбележа местонахождението му върху картата на пътеката, която носех, да се върна в хотела и да помоля жената на рецепцията да се обади на полицията.

Така че направих именно това.

Жената на рецепцията, същата, която ми даде картата на пътеката, ме погледна объркано, след като ѝ казах какво искам от нея.

— Не съм сигурна, че разбирам — каза тя.

— Бих искала да се обадите на главен комисар Щофмахер в полицейското управление на Лор и да му кажете, че съм открила мъртво тяло на една от пътеките.

— Мъртво тяло на какво?

— На човек — казах. — Мъж.

Тя вече беше бледа, но сякаш пребледня още повече. Ако пребледнееше още малко, някой можеше по погрешка да сметне и нея за труп.

— Видели сте мъртвец?

Ето какво става, когато пътувате с Ейдриън Монк. Дори не е нужно той да е заедно с вас.

— Да, видях — казах. — Точно затова ви моля да се обадите на полицията.

— Някой от нашите гости ли беше? — попита тя.

— Има ли значение? — казах. — Кажете на Щофмахер, че ще се срещна с него на моста.

Излязох и тръгнах надолу по хълма. Видях как Монк крачи насам-натам, поглежда часовника си и вдига поглед към мен. Не ми беше нужно да виждам лицето му, за да почувствам неодобрението му. Бях закъсняла за уговорената среща на всеки час, но смятах, че имам добро оправдание.

— Сверихме си часовниците — каза Монк, когато се приближих. — Следователно знаеш, че се явяваш с двайсет минути закъснение.

— Доктор Рахнер е още в хотела — казах. — И или съм намерила Бруно Люполц, или броят на убийствата в това градче се увеличава със зашеметяваща бързина.

— За какво говориш?

Беше хубаво поне веднъж за разнообразие да не съм аз тази, която задава този въпрос.

— Намерих труп на пътеката — казах.

— И го остави там?

— Какво друго се предполагаше да направя? — попитах.

— Да останеш при тялото и да изпратиш някой минувач да уведоми полицията.

— Това е пътека насред горския пущинак — казах. — Наоколо нямаше никой друг.

Монк се намръщи:

— Ето защо би трябвало да сложат охранителни камери там навън. А също и лампи, павирани пътища, и тротоари.

— Тогава това няма вече да е пътека в пустошта — казах.

— Щеше да е една подредена пътека — каза Монк, — което винаги е по-добре.

Две сребристосини полицейски коли се зададоха по пътя и спряха на моста. В едната кола бяха офицер Шуст и още един полицай, когото разпознах като един от онези пред къщата на Виг. В другата бяха Гешир и Щофмахер.

Щофмахер и Гешир излязоха от колата си и се приближиха към нас.

— Разбрах, че сте открили труп — каза Щофмахер.

Кимнах.

— Сигурна ли сте? — попита Гешир. — Може би просто е бил задрямал.

— Мога да разпозная мъртво тяло, когато го видя. — Извадих картата си и посочих мястото. — Ето го точно тук, на пътеката до едно плитко езерце. Не можете да го пропуснете.

— Защо не ни покажете? — каза Щофмахер.

Тръгнах към колата заедно с двамата детективи, но после забелязах, че Монк не ни следваше. Погледнах назад и го видях все още да стои на моста.

— Няма ли да дойдете? — попитах.

— Не мога да напусна поста си — каза Монк.

— Какъв пост? — попита Щофмахер.

— Той стои на стража — казах, — за да е сигурен, че доктор Рахнер няма да напусне хотела.

Щофмахер посочи към полицейската кола с двамата полицаи вътре:

— Те са тук точно затова. Следя този район. Никой няма да влезе или да излезе без мое позволение.

— Кой наблюдава пътеките? — попита Монк.

— Никой. Не разполагам с достатъчно хора за това — каза Щофмахер. — Но ще изпратя полицай в хотела, за да се погрижи никой да не напуска мястото.

— Но сградата има няколко входа и изхода — каза Монк.

— И на всичките има охранителни камери, които изпратеният от мен полицай може да наблюдава от позицията си във фоайето — поясни Щофмахер. — Това удовлетворява ли ви?

— Мога да го преживея — каза Монк.

— Това е такова облекчение за мен — рече Щофмахер.

Гешир докара четирима ни до паркинга на хотела. Излязохме от колата, намерихме началото на пътеката и тръгнахме.

— Внимавайте — каза Монк. — Навсякъде има природа.

Той заби глава в раменете си и притисна ръцете си толкова плътно до тялото, колкото можеше, за да не се докосва до нищо, докато пристъпваше предпазливо надолу по пътеката.

— Разбрах, че не вярвате в съвпадения — каза Щофмахер. — Така че може би можете да обясните защо първото убийство в града ни от пет години насам стана в деня на пристигането ви.

— Лош късмет — каза Монк.

— А после, когато изчезва някой, който според вас е мъртъв, по една случайност именно вашата асистентка се натъква на тялото и доказва, че сте прав.

— Още по-лош късмет — казах.

— Внимание, още природа — провикна се Монк. — Бъдете предпазливи!

— Защо? — попита Гешир. — Тук нищо не може да ни нарани.

— О, сериозно? — Монк посочи към нещо в пръстта покрай пътеката. — А на това как му казвате?

— Заешки изпражнения — каза Гешир.

— Навярно сега няма да бъдете толкова небрежен по отношение на безопасността ни — каза Монк, а след това посочи към един ниско надвиснал клон. — Пазете се от този лист! Пазете се от листа!

Монк се сниши много повече, отколкото беше необходимо, за да избегне листата, а после погледна назад, сякаш се страхуваше, че може да хукнат да го преследват.

Щофмахер се обърна към мен:

— „Лош късмет“ не е ли просто друг начин да се каже „съвпадение“?

— Всъщност не — казах. — Може би е така в Германия.

Извърнах глава, сякаш нещо беше привлякло вниманието ми, но всъщност не исках да му позволя да открие лъжата, изписана по цялото ми лице. Не беше нужно да си правя труда. В същия миг Монк нададе измъчен писък и заподскача наоколо на един крак, което привлече вниманието на всички.

— Какво има? — попитах.

— Моля те, Господи, измъкни го. — Монк сграбчи Гешир, за да се задържи, и вдигна крак към мен. — Побързай.

Приклекнах и огледах подметката на обувката му, като очаквах да видя крака му, набоден на гвоздей или железопътен шип. Но нямаше дори трън.

— Не виждам нищо — казах.

Щофмахер се наведе до мен:

— Нито пък аз.

— И двамата ли сте слепи? — изпищя Монк. — Точно на средата на стъпалото ми е!

Присвих очи и успях да различа камъче, съвсем малко по-голямо от песъчинка, заклещено в един от грайферите на обувката му.

— Имате предвид това миниатюрно камъче? — попитах и го изчоплих с нокът.

Раменете на Монк увиснаха от облекчение:

— Благодаря.

Щофмахер изгледа невярващо Монк:

— Можехте да почувствате това?

— Ако някой ви измъкнеше окото с вилица, вие щяхте ли да усетите? — рече Монк.

— Разбира се, че щях.

— Тогава не задавайте глупави въпроси — каза Монк и закуцука по пътеката. — Още колко път има до това тяло?

— Не много — поясних.

— Хубаво — каза Монк. — Защото ако трябва да се отдалечим още много, и четиримата може да свършим точно като него.

— Може да настъпим заешки изпражнения и да умрем — рече ухилено Гешир.

— Ако настъпя заешки изпражнения, не чакайте природата да извърши безмилостното си дело — каза Монк. — Просто ме застреляйте.

Щофмахер се наведе към мен и прошепна:

— Не бих приел вашата работа дори за всичките пари на света.

— А на мен ми плащат значително по-малко от това — казах.

— Тогава защо я вършите? — попита той.

— За да посещавам екзотични места — казах.

Точно тогава започнахме да усещаме миризмата на тялото. Натъкнахме се на самия труп няколко мига по-късно. Монк го видя пръв и разпери ръце, за да ни възпре да се приближим повече. Ръката му докосна едно листо и той я дръпна рязко назад, сякаш се беше изгорил.

— Мокра кърпичка! — махна ми Монк като обезумял. Измъкнах от дамската си чанта една мокра кърпичка и му я дадох.

Той си почисти ръцете, даде ми използваната кърпичка и направи две предпазливи крачки напред. Щофмахер си сложи гумени ръкавици и помоли Гешир да се обади на съдебния лекар и на съдебномедицинския екип. Гешир кимна, извади клетъчния си телефон и се обади.

Монк наклони глава и разпери ръце пред себе си, сякаш усещаше как горещината се надига от земята, докато вървеше.

Щофмахер бръкна в джобовете си и извади два малки калъфа за обувки, които приличаха на сини шапки за баня. Нахлузи ги върху обувките си, после извади от джоба си още два и ми ги подаде.

— Какво прави той? — попита Щофмахер.

— Аз го наричам „Монк Дзен“ — казах, докато нахлузвах калъфите върху обувките си. — Мисля, че се опитва да почувства какво не е наред.

Монк спря, погледна към краката си, и започна да хленчи.

Щофмахер ме погледна:

— Това нормално ли е?

— Това е разтегливо понятие, когато става въпрос за господин Монк — казах и тръгнах към него.

— Дръпни се! — изкрещя Монк, като вдигна ръка във възпиращ жест. — Никой да не мърда!

— Какво има? — попита Гешир. — Да не сте застанали върху мина?

Щофмахер изгледа Гешир унищожително:

— Защо тук ще има мина?

— Не знам. — Гешир посочи към Монк: — Питайте него.

— Това е по-лошо. — Монк говореше много бавно. — Поне с мината горещата целувка на смъртта идва бързо.

— Какво може да е по-лошо от една мина? — попита Гешир.

— Земята около мен изглежда суха, но всъщност е влажна — каза Монк. — Имам кал по обувките. За мен е твърде късно, но не и за вас. Вървете. Спасявайте се, докато още можете.

Щофмахер промърмори нещо на немски, за което съм почти сигурна, че беше ругатня, измарширува покрай Монк и приклекна до тялото. Гешир отиде при него.

Монк остана на мястото си и трепна. Останах при шефа си, както подобава на вярна асистентка, каквато съм. Освен това, нямах желание да се навеждам над вмирисан труп.

Мъртвецът изглеждаше прехвърлил четирийсетте. По месестите му бузи имаше набола двудневна брада и беше с бледа кожа, но може би това беше само защото беше мъртъв. Главата му беше обърната настрани, очите и устата му бяха отворени.

— Той е по спортен екип и носи обувки за бягане — каза Щофмахер. — Сигурно е тичал из гората, когато е умрял.

— Бил е убит — каза Монк.

Гешир претърси джобовете на мъжа с облечените си в ръкавици ръце и измъкна тънък портфейл. Прегледа съдържанието му.

— Това е Бруно Люполц — каза Гешир. — Кредитните му карти са все още в портфейла му. Има също и около шейсет евро в брой.

— Не виждам никаква кръв или следи от насилие — каза Щофмахер. — Няма порезни рани, няма дори синина.

Гешир погледна назад към Монк:

— Сгрешихте. Не е застрелян.

— Може би е бил отровен — казах.

— Независимо дали е отровен или не — каза Щофмахер, — това изобщо не съвпада с теорията на Монк за случилото се в къщата.

— Съвпада с моята — каза Гешир.

— Че Люполц случайно е убил Виг, докато се е опитвал да се застреля — каза Щофмахер.

Гешир кимна:

— Люполц е бил толкова разстроен от онова, което е извършил, че е избягал в гората и се е отровил.

— Защо да не го направи в апартамента си? — попитах.

— Опитвал се е да се дистанцира от деянието си — каза Гешир. — Ето защо е направил да изглежда така, сякаш Виг се е самоубил. Люполц не е искал да умре като убиец.

Щофмахер кимна одобрително:

— Може да си попаднал на нещо.

— Единственото, на което е попаднал, е едно перо — каза Монк.

— Какво? — каза Гешир.

— Повдигнете си левия крак — каза Монк. Гешир го направи. В калта имаше перо. — Това перо е същото като онези, които открихме в апартамента на Люполц.

— Е, и какво от това? — каза Щофмахер. — Логично е да настъпи и повлече със себе си неща от собствения си апартамент.

— Възглавницата е експлодирала, когато убиецът я е използвал като заглушител — каза Монк. — Ето защо имаше пера из целия апартамент. Това перо доказва, че съм бил прав.

— Но перата не бяха из целия апартамент — възрази Гешир.

— Защото убиецът е разчистил повечето от тях — каза Монк.

— Но Люполц не е застрелян — каза Щофмахер. — Следователно не е имало убиец, нито заглушител, нито експлодирала възглавница. Това тяло доказва, че сте сгрешили.

Монк поклати глава:

— Нещо ни липсва.

— Онова, което липсва, е разбираемо обяснение за смъртта на тези двама души — каза Щофмахер. — Трябва да се върнем към началото и да преосмислим всичките си предположения.

— Имате предвид неговите предположения. — Гешир посочи към Монк.

— Също и твоите — каза Щофмахер. — И моите.

— Имате предположения? — рече Гешир.

— От време на време ми се случва да мисля за разследването, което провеждам — каза Щофмахер. — Просто не смятам за нужно да споделям с теб всички мисли, които минават през ума ми.

— И двамата задълбавате в несвързани със случая подробности — каза Монк. — Трябва да се абстрахирате от тях и да се съсредоточите върху онова, което е наистина важно тук.

— И какво е то? — попита Щофмахер.

— Обувките ми — каза Монк. — Покрити са с кал.

— Пред нас има труп — изсъска Щофмахер. — Вашите мръсни обувки нямат значение.

— Ами неговите? — попита Монк, като посочи към Люполц. — Как е стигнал дотук, без да ги изцапа дори с петънце пръст?

Погледнахме към маратонките на Люполц. Бяха лъщящи от белота и съвсем чисти, връзките бяха завързани на спретната двойна фльонга.

Това определено усложняваше нещата.