Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в Германия (10)

9. Г-н Монк пристига в Германия

Прекарах остатъка от полета в четене на информация за Лор в туристическите справочници за Германия, докато Монк се разхождаше из самолета, смесвайки се с пътниците, сякаш се намираше на коктейл. Върна се на мястото си, чак когато започнахме да се снижаваме към Франкфурт.

Пристигнахме на летището в единайсет сутринта, точно навреме. Авиолинията беше евтина, но точна.

Изправих се и изтиках Монк на пътеката в мига щом самолетът спря на изхода.

— Отпусни се — каза Монк. — Не бързаме. Германия няма да избяга никъде.

Приятелите и близките ми погрешно вземат лудешката ми припряност да сляза от самолетите за радост, че съм си у дома, или за примесено с любопитство нетърпение да започна пътуването си.

Не е това. Причината е това, което наричам „ситуационна клаустрофобия“.

Нямам никакви проблеми с клаустрофобията, освен когато се събуждам в спален чувал или съм в самолет в края на пътуването. И в двете ситуации се чувствам задушена и хваната натясно и трябва да се измъкна възможно най-бързо.

Странно, а?

Понякога дори имам кошмари, че съм здраво закопчана в спален чувал на борда на самолет, когато той пристига на някое летище.

Вероятно у всеки има мъничка частица лудост. Е, това е моята частица.

Бутах се, блъсках се с лакти и се извивах, пробивайки си път, за да мина по тясната пътека и да изляза от самолета. Видях Монк отново едва когато влязох в летището, където се наложи да изтърпя гадни погледи от всички пътници, които бях насинила, стъпкала и изблъскала настрани в бързането си да се измъкна.

На слизане от самолета Монк беше придружен от млада жена, която като нищо можеше да е професионална манекенка. Тя имаше съвършено до невъзможност тяло и толкова лъчисто сини очи, че вероятно можеше на мига да хипнотизира всеки, към когото хвърлеше поглед.

— Ако някой път дойдете в Берлин, обадете ми се — каза тя, като пъхна парче хартия в джоба на ризата на Монк. — Ще ви разведа наоколо.

— Това ще ми хареса, Елке — каза Монк.

— Трябва да те предупредя, Ейдриън — може дори да не успеем да излезем от апартамента ми.

Елке положи върху устните му целувка, която би накарала повечето мъже да се възпламенят спонтанно, но Монк я прие спокойно.

Докато правеше това, тя ме погледна, сякаш ме предизвикваше да я спра, а после забързано се отдалечи.

Монк я проследи как се отдалечава:

— Сигурно има много хубав апартамент.

— Не мисля, че имаше предвид точно това — казах.

— А какво имаше предвид?

— Няма значение — казах. — Каква е историята с нея?

— Фотографка е. Страхотно си поговорихме, докато ти спеше. Тя дори ме покани да се включа в нейния клуб.

— Какъв е той?

— Нарича се „Клубът на любителите на небесните висини“^[1] — каза Монк. — Помолих я да ми изпрати формуляр за членство и казах, че ще си помисля по въпроса.

Не си направих труда да му обясня какви бяха изискванията за членство. Много повече ме интересуваше какво толкова беше казал, което би накарало една красива млада жена да се хвърли в обятията му. Може би тя просто не можеше да устои на мъж в къси баварски кожени панталони.

Отправихме се към митницата. Монк тръгна пред мен и подаде паспорта си на служителя в остъклената кабинка. Служителят носеше грозна зелена униформа, която сякаш променяше цвета на кожата му. Имаше вид, сякаш страда от жълтеница.

— Каква е целта на пътуването ви? — издекламира митническият служител заучената си реплика със силен немски акцент.

— Имам час при психиатъра си — каза Монк.

Служителят вдигна поглед към Монк:

— Той е в Германия, така ли?

— На почивка — каза Монк. — Ще присъства на конференция в Лор.

— Той очаква ли ви?

Монк поклати глава:

— Изненада е.

— Колко време ще останете в Германия?

— Или докато той се върне във Фриско, или докато аз стана нормален — каза Монк. — Зависи кое ще се случи първо.

— Да не искате да ми кажете, че сте луд?

— По дяволите, не — каза Монк. — Просто дълбоко разстроен. Но всичко е наред. Наблъскан съм с променящи съзнанието лекарства.

— Дрогиран сте — каза служителят.

— Че кой не е тези дни? — каза Монк.

Митническият служител гледаше изучаващо Монк.

Очевидно се опитваше да реши дали да пусне един откачен наркоман да влезе в страната, или не. Почувствах нервна тръпка. Ами ако служителят откажеше достъп на Монк? След една дълга минута служителят въздъхна и подпечата паспорта на Монк.

— Приятно пътуване — каза служителят.

Монк продължи към багажната лента. Приближих се до същата кабинка. Служителят хвърли поглед към паспорта ми, после нагоре към мен.

— Вие заедно с онзи тип накрая ли сте? — попита той.

— Да, сър — казах.

— Късметлийка — рече той и ми подпечата паспорта.

Прибрахме си чантите и влязохме в терминала.

Близо до изхода към улицата имаше няколко гишета, на които можеше да наемеш кола, да си купиш храна или да обмениш валута.

Отидох първо на гишето за обмяна на валута, за да сменя парите в брой на Монк за евро. Той взе от мен няколко чисто нови банкноти евро и отиде за хотдог, докато аз отидох до едно за коли под наем, за да уредя придвижването ни.

Взех ключовете и документите, след това намерих Монк, който си беше купил шест различни хотдога, беше им сложил обилно подправки и ги беше сложил в кутия за храна за вкъщи.

— Тук имат изумителен избор от наденици — каза Монк. — Не знаех коя да си избера, затова взех по една от всичките.

Бях зашеметена. Хотдозите оглавяваха списъка на Монк от опасни храни, които би трябвало да бъдат обявени извън закона. Бяха там, най-горе, заедно със смесените ядки, зърнените закуски с плодове и бърканите яйца.

— Знаете, че наденицата представлява мляно месо с подправки, натъпкано в животинско черво — казах. — И знаете също и с какво са пълни обикновено червата.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — каза Монк, като отхапа от единия от хотдозите в кутията си и си опръска ризата с месен сос.

— Забравете — казах.

Защо си търсех белята? Ако Монк беше щастлив, би трябвало и аз да съм.

Излязохме навън да вземем автобуса до паркинга с коли под наем. На път за спирката на автобуса подминахме редица кремави таксита. Всичките бяха „Мерцедес-Бенц“. Запитах се къде ли са евтините таксита.

Автобусът пристигна веднага. Беше голям ван „Мерцедес-Бенц“. Никога преди не бях виждала „Мерцедес-Бенц“ ван. Докато минавахме през летището, видях няколко сребристосини полицейски коли. Всичките бяха седан, от петата серия на БМВ. Ако автобусните шофьори и ченгетата в Сан Франциско видеха това, всичките щяха да поискат да се преместят в Германия.

— Това трябва да е много богата страна — казах на Монк.

— Определено правят страхотен хотдог — каза Монк с пълна уста. — Искаш ли да си отхапеш?

— Не, благодаря — казах.

 

 

Компанията за коли под наем се намираше на част от паркинга на летището.

Автобусът ни остави пред малка кола, наречена сеат. Помислих си, че това е странно име за кола^[2].

Сложихме куфарите си в багажника и се качихме в колата. За кратко разгледах пътната карта. Монк се закопча с предпазния колан в седалката на сеата и моментално заспа. Дори още не бях включила двигателя. В един миг той беше буден, в следващия беше в кома.

Нямах нищо против. Така ми беше по-лесно да се съсредоточа върху шофирането на непознато място.

След няколко минути шофиране, първоначалното ми впечатление от Германия беше, че не е толкова различна от Америка. Онази част от летището, в която се намирахме, беше съвсем нова, а сградите наоколо също бяха съвременни. Като изключим написаните на немски табели, все едно си бяхме у дома.

После излязох на водещата на изток магистрала и едва не бях пометена от бързо движещите се коли. Сякаш всички шофьори се движеха заслепяващо бързо, а аз едва можех да накарам моя сеат да се движи по-бързо от канапе. Така че влязох в далечното дясно платно и просто се опитах да не се пречкам на пътя на никого.

За щастие, не ми се наложи да шофирам твърде дълго по магистралата. Излязох на затънтен път, който ме отведе в гъсто обраслите с гора хълмове и точно тогава нещата започнаха да изглеждат много различни от света, който познавах.

Пътят се стесни и ни поведе през многобройни старинни селца. Постройките бяха най-много дву- и триетажни. Бяха направени от нагъсто подредени камъни или наполовина покрити с дърво, с оголени носещи и декоративни дървени греди в стените.

Селата бяха толкова добре запазени и очарователни, че приличаха повече на холивудски декори или тематични паркове, отколкото на истински места, които съществуваха относително непроменени от столетия насам.

Това беше особено вярно за Лор, който открих сгушен между един завой на река Майн и прочутата гора Спесарт, в която, ако вярвате на братя Грим и Уолт Дисни, избягалата Снежанка била подслонена от дружелюбно пеещите джуджета, които работели в мините.

В центъра на градчето имаше каменна кула, увенчана от дървена къщичка със заоблен, бароков покрив. Издигаше се над украсените с кулички покриви, островърхите шпилове на трите църкви и куличките на замъка. Сякаш някое торнадо беше изтръгнало къщичка от земята, беше я завъртяло вихрено във въздуха, а после я беше пуснало върху кулата.

Излязох на градския площад и паркирах зад замъка, който сега беше музей. Все още имаше водещ към замъка подвижен мост, но беше само за показ. Крепостният ров беше сух и около него имаше прясно окосена трева. Върху окачено над подвижния мост знаме имаше изображения на Снежанка и седем джуджета с груби черти, които нямаха вид да са си подсвирквали, докато работят.

Въпреки това донякъде комерсиализирано изтъкване на славното си минало, Лор все още изглеждаше толкова приказно, че автомобилите и напълно съвременните хора, които говореха по клетъчните си телефони изглеждаха съвсем не на място по калдъръмените улици сред средновековните сгради.

Забелязах туристическия център на градчето в килната на една страна, наполовина дървена сграда от другата страна на площада. Погледнах Монк, който продължаваше да хърка, и реших да го оставя в колата, докато открия някаква информация.

Не можех да сдържа усмивката си, докато излизах от колата и се приближавах до туристическия център. Всичко около мен беше толкова различно от мястото, където живеех, и все пак, тъй като всичко будеше спомени за толкова много любими вълшебни приказки, в същото време ми се струваше топло и познато.

Туристическият център беше миниатюрен, а стените — покрити с карти и брошури за Майн-Франкония — областта, в която се намираше Лор.

Жената на средна възраст зад гишето ме поздрави с широка усмивка, когато влязох.

— Здравейте — каза тя. — Мога ли да ви помогна?

Изненадах се, че мигновено беше отгатнала националността ми и ме беше заговорила на английски.

— Толкова ли е очевидно, че съм американка? — попитах.

— Американците имат типична походка — каза тя.

— Каква е тя?

— Уверена и дръзка. Не че германците са смирени и боязливи, разбира се. А също и начинът, по който сте облечени. Тук имаме същите стилове и марки, но вие, американците, ги носите различно.

— Уверено и дръзко — казах.

Казаното от нея вероятно беше вярно и за германците. Монк изглеждаше глупаво в къси баварски кожени панталони, но предполагах, че с един германец нямаше да е така, защото щеше да знае как да ги носи.

— Има ли нещо специално, което искате да видите или да научите в Лор? — попита ме тя.

— Опитвам се да открия една конференция по психиатрия, която се провежда тук тази седмица.

— Има само една. Провежда се в хотел „Франциск“. — Тя посочи към едно място зад гърба ми. — На хълма.

Обърнах се и погледнах през прозореца.

Хотелът беше просторна, триетажна постройка от камък и дърво, сгушена високо в гористите хълмове зад Лор. Старата постройка така се беше вписала в обкръжението си, че изглеждаше като естествено продължение на пейзажа.

— „Франциск“ е построен през осемдесетте години на деветнайсети век като санаториум за хора с белодробни болести, което именно е причината да е толкова високо над града — каза тя. — Никой не искал тези болни хора в близост до себе си, а пациентите, разбира се, искали чистият планински въздух да прочисти дробовете им. През петдесетте години на двайсети век сградата станала женски манастир, и останала такава, докато преди няколко години починала и последната монахиня. Хотелът отворил врати скоро след това.

Това беше повече, отколкото исках или имах нужда да знам, но предполагам, че работата ѝ беше да запълва отговора на всеки въпрос с възможно най-много исторически факти и местен колорит.

— Как да стигна дотам?

— Просто не изпускайте от поглед хотела, докато шофирате. Има само един път нагоре по хълма. Не можете да го пропуснете.

— Можете ли да ми препоръчате място, където да отседна, ако всички стаи в хотела са резервирани?

Тя ми подаде карта и огради с кръгче една сграда в центъра на стария град.

— Ето тук има пансион. Служи като място за подслон почти непрекъснато от векове насам. Кажете на Хайко и Фридерике, че ви изпраща Петра.

Канех се да ѝ благодаря, когато чухме някой отвън да крещи от неподправен ужас.

Има две инстинктивни реакции на подобен звук.

Едната е да се скриете, така че каквото и да е нещото, ужасило човека отвън, да не ви открие. Другата е да отидете да видите какво е толкова ужасяващо, а после да решите дали трябва да бягате, за да си спасите живота.

Струва ми се, че старият израз „любопитството погуби котката“ идва именно от втората реакция. И, доколкото можех да преценя, котката беше убита тук преди векове от онова, което предизвикваше ужаса на човека, който пищеше на улицата днес. Каквото и да беше то.

Но все пак излязох навън, а Петра се сниши зад гишето.

Може би на някакво подсъзнателно ниво знаех кой пищи, още преди да видя Монк да подскача из площада в късите си кожени панталони, сякаш пристъпваше по горещи въглени.

Около него в кръг се бяха събрали хора, но се държаха на безопасно разстояние, когато се приближих.

— Какво не е наред, господин Монк?

— А какво е наред? — изпищя той, като продължаваше да подскача наоколо.

Действието на лекарството определено беше преминало. Това беше онзи Ейдриън Монк, когото познавах.

— Кажете ми най-важните пет неща — казах.

— Гол съм!

— Не, не сте — рекох.

— Не нося панталони!

— Носите къси панталони — казах.

— Толкова се срамувам.

— И затова си помислихте, че да изскочите от колата, да се разпищите с цяло гърло и да привлечете тълпа, е най-добрият начин да скриете срама си.

— Беше рефлекс — каза Монк. — Прикрий ме.

Застанах пред него.

— Защо подскачате?

— Няма къде да стъпя.

— Какво ще кажете да стъпите на земята?

— Ти видя ли я? — възкликна той. — Няма два камъка с еднаква големина и форма. Няма никаква система. Невъзможно е да стоиш неподвижен. Рисковано е.

— Аз стоя неподвижно — казах. — А също и всички, които ви зяпат.

Монк погледна зад мен и побеля като платно.

— О, Господи, ето че идва и полицията.

Обърнах се и видях едър мъж в зелена униформа и кафяво кожено яке да се приближава предпазливо към нас. Каза ни нещо на немски.

— Съжалявам — обърнах се към полицая, — но не говорим немски.

— За какво са всички тези писъци? — попита той. — Откраднали ли са ви нещо?

— Само достойнството ми — каза Монк. — Ще ме арестувате ли за неприлично разголване?

Той поклати глава:

— Това е Германия.

— Ще трябва да извините приятеля ми. Той не се приспособява добре към новата среда или късите панталони — казах. — Би ми дошла добре малко помощ, за да го отнеса обратно до колата.

— Наранен ли е?

— В известен смисъл — казах. — Не може да върви по неравен, неравномерно разположен калдъръм.

— Това е истински хаос — каза Монк, като подскачаше от камък на камък. — Върху хаоса не може да се стои.

Полицаят ме погледна:

— Аз ще го взема. Вие ми дръжте вратата на колата отворена.

Преди Монк да успее да възрази, полицаят го вдигна без всякакво усилие, замъкна го до колата и го пусна върху пътническата седалка.

Монк въздъхна от облекчение:

— Благодаря ви, полицай.

— Наистина оценяваме помощта ви — рекох. — И проявеното разбиране.

Полицаят погледна отново към мен и прошепна:

— Този човек се нуждае от психиатрично лечение.

— Точно затова сме тук — казах. — Психиатърът му е отседнал във „Франциск“.

Той кимна:

— Бихте ли искали полицейски ескорт?

— Мисля, че можем да се справим и сами — поясних. — Но ви благодаря, че го предложихте.

Качих се в колата и включих двигателя. Полицаят почука на прозореца ми и аз го свалих.

— Не спирайте, докато не стигнете там — каза той.