Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в Германия (2)

1. Г-н Монк и неговата асистентка

Да си личен асистент на някого е трудна работа. Трябва да вдигаш телефона вместо него, да се занимаваш с кореспонденцията му, да изпълняваш поръчките му, да му плащаш сметките, да организираш графика му, и всъщност да изпълняваш всякакви задачи, от черна работа до важни поръчки, когато те са твърде заети, погълнати от себе си, разсеяни, разглезени или отегчени да свършат сами.

Знам, че има много други професии, които изискват много повече образование, талант, смелост, търпение, умение и издръжливост. Има също и много професии, значително по-трудни, по-унизителни, по-отвратителни или по-опасни от тази на някакъв си личен асистент.

Разбира се, това може и да не е толкова смъртоносно и неприятно като лова на раци в Арктика, или толкова рисковано като обезвреждането на мини в Афганистан, или толкова отвратително като това, да се тътриш из изхвърлените от хората отпадъци в канализацията на Ню Йорк. Но, повярвайте ми, да бъдеш личен асистент е много по-трудно, отколкото си мислите.

Това включва много повече неща от приготвянето на кафе, правенето на резервации за ресторанти и прибиране на дрехите от химическото чистене. Трябва да бъдете в еднаква степен психиатър, социален работник и наемен работник, та не само да отгатвате на мига и да удовлетворявате непрестанно променящите се професионални, лични, физически и емоционални потребности на своя работодател, но също и да предвиждате и да се справяте с въздействието, което той ще има върху заобикалящите го хора и което те ще имат върху него.

Вашият интелект, вашата цялост, вашата етика и физическата ви издръжливост са подложени на изпитание всеки ден по начини, които никога не сте си представяли.

И можете да забравите за идеята, че ще работите само от девет до пет. Да бъдеш личен асистент е работа на пълно работно време, които никога не свършва. Това е работно време, продължаващо по 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. Вие сте на повикване повече, отколкото който и да било лекар, пожарникар или полицай, но за много по-малко заплащане, почти без никакво уважение и без никакви надбавки към заплатата.

Животът ви и всичките ви евентуални нужди се ръководят от прищевките на вашия работодател. Вие съществувате на тази земя, за да му служите.

Сега вземете всичко това и го умножете по хиляда. Така е, когато си личен асистент на блестящ детектив, каквато съм аз на Ейдриън Монк.

Блестящите детективи умеят да виждат неща, които ние не можем, сред незначителните подробности и дразнещия неритмичен шум, които нормалните хора като нас просто изключват от съзнанието си.

Те могат да откриват връзки между предмети, събития и поведения, които всеки друг би сметнал за произволни, случайни или просто прищевки на съдбата, защото, ами, повечето неща наистина са такива.

Те могат да забелязват нелогични неща, които биха останали незабелязани от всеки друг, защото ние имаме други приоритети и просто не обръщаме достатъчно сериозно внимание.

Те общуват със света по напълно различен начин, отколкото ние с вас. Те наблюдават начина, по който живеем, вместо да живеят като нас.

Именно това превръща детективите в гениални. И именно това ги прави напълно неспособни да се справят с всекидневния живот и основите на простото човешко общуване. Това е причината, поради която толкова много гениални детективи биват смятани за „трудни“ и „ексцентрични“ от повечето хора, които се срещат с тях.

Гениалността на Ейдриън Монк произтича от обсесивно натрапчиво разстройство и безброй фобии, които до една най-сетне взели връх над него, когато съпругата му, Труди, загинала в колата си от взрив, чийто извършител остава неразкрит, и това го преследва до днес. След смъртта ѝ бил уволнен от Полицейското управление на Сан Франциско и сега си изкарва прехраната като консултант по случаи на убийства, работейки за капитан Лилънд Стотълмайер.

Монк върви през живота, като се грижи всичко да си е на мястото, следвайки подробни правила за ред, които съществуват единствено в ума му и никъде другаде. Затова е чувствителен към всичко, което не си е на мястото, и има неконтролируема нужда да връща нещата обратно по местата им. Или поне там, където според него им е мястото.

За него едно неразкрито убийство представлява история, на която ѝ липсва завършек, пъзел, от който липсва парче, краен и фатален пример за безредие в един подреден свят.

Той трябва да го поправи.

За да върши това, той има нужда някой да управлява живота му, да го води до там, където трябва да отиде, и да държи далече от него всички неща, които могат да отвлекат вниманието му или да провокират фобиите му, така че да може да изкара деня, без да получи нервен срив. И, ако нещата вървят наистина добре, ами, може би може да разкрие и някое убийство.

Но не е лесно да си имаш работа с човек, който редовно дезинфекцира с дезинфекционна кърпичка кутията си с дезинфекционни кърпички, който мери ледените си кубчета, за да се увери, че са съвършено кубични, и който веднъж на едно местопрестъпление настоя полицията да преподреди колите на паркинга до сградата по азбучен ред, според табелките с регистрационните им номера, а след това — по групи според марката, модела и годината им на производство, за да може да се съсредоточи.

Знам, че съм ви се оплаквала от работа си по-рано и че, до неотдавна, това беше всичко, което можех да направя, за да облекча стреса си. Но това се промени наскоро, когато полицаите от Сан Франциско спряха работа и излязоха на стачка и Монк беше временно върнат на работа в полицията като началник на отдел „Убийства“.

Той беше определен за ръководител на трима други детективи, които също бяха уволнени от полицията заради проблеми с психическото здраве. Единият детектив имаше сериозен проблем с контролирането на гнева си, вторият страдаше от параноидна шизофрения, а третият изпадаше в старческо слабоумие.

Независимо колко различни бяха проблемите им, всичките трима имаха помежду си едно общо нещо: всеки от тях имаше асистент, който да му помага.

За мен това беше откровение и облекчение.

Дотогава, ако исках съвет, трябваше да търся мъдрост и напътствия в преживелиците на измислени помощници като този на Шерлок Холмс — доктор Уотсън, този на Ниро Улф — Арчи Гудуин, и помощника на Еркюл Поаро — капитан Хейстингс. Онези дни бяха свършили. Най-после бях намерила истински хора, които можеха да ме разберат и да ми съчувстват за ежедневните борби.

Вече не бях сама.

Сега тримата асистенти и аз се събираме горе-долу веднъж месечно в едно кафене в Марина Дистрикт, за да си разказваме за неволите си и да си даваме взаимно съвети. Гледам на това като на безплатни психологически консултации, тъй като двама от асистентите са професионалисти, занимаващи се с умственото здраве.

От време на време дори имаме гости. Преди два месеца се запознахме с един човек, който работи в Санта Барбара с детектив, преструващ се на медиум. Само си го представете. Неговото тежко положение накара всички ни да се почувстваме малко по-добре по отношение на положението, в което сме самите ние.

Джаспър, психиатричен болногледач, който помага на страдащия от параноична шизофрения детектив, доведе на последната ни сбирка един тип, работещ с детектив от Атланта, който е патологичен лъжец. Асистентът се казваше Гевин, а детективът лъжец, за когото той работи, беше Стиив Стоун.

— Поне така мисля, че му е името — каза ни Гевин. — Възможно е това да е лъжа. Той лъже за всичко. Пропилявам по-голямата част от времето и енергията си в опити да синтезирам истината от онова, което казва, а после го казвам на ченгетата, за които работи като консултант.

— Как го правиш? — попитах.

— Правя текущ списък на това, което казва, а после в края на деня го връзвам за детектор на лъжата и го разпитвам за всяка направена от него забележка — каза Гевин.

— И той ти позволява да правиш това? — попита Джаспър.

— Знае, че ако не ми позволява, ще напусна — каза Гевин. — Но доста добре се е научил да мами машината. Така че понякога тайно му давам по малко натриев пентотал^[1].

— Дрогираш шефа си? — попитах, шокирана.

— Че кой не го прави? — каза Спароу, млада жена с толкова много пиърсинги по тялото, че приличаше на магнит, пуснат в кутия с игли. Тя неохотно изпълняваше ролята на асистентка на дядо си, Франк Портър, пенсиониран детектив от Полицейското управление на Сан Франциско, който, въпреки старческото си изглупяване, пак беше по-добър детектив от повечето ченгета с идеална памет.

— Не и аз — казах.

— Познавам Монк — рече Спароу. — Би трябвало да го правиш.

Всъщност имаше едно експериментално хапче, което Монк можеше да взема, ако искаше, и което облекчаваше повечето от обсесивно натрапчивите му склонности. То обаче го лишаваше от детективските му умения. Освен това го превръщаше в непоносима откачалка. Монк и без друго си беше невъзможен, но поне не беше откачалка.

— Проблемът е, че Стоун е развил имунитет към серума на истината — каза Гевин. — Така че през повечето време нямам друг избор, освен да разчитам на интуицията си и да го наблюдавам в очакване на издайническите му реакции.

— Издайнически реакции ли? — попита Джаспър, като бързо тракаше с палци по клавиатурата на джобния си компютър, докато си водеше бележки. Всичко, за което говорехме, влизаше в научния му труд, чиято точна тема се променяше всяка седмица.

— Езикът на тялото, малки тикове, несъзнателни привички — каза Гевин, като почеса внимателно подстриганата си брада. — Като начина, по който аз се почесвам по брадата, което, сигурен съм, разкрива нещо за емоционалното ми състояние, макар че не съм достатъчно наясно със себе си, за да знам какво е то.

— Желаеш ме — каза Спароу.

— Не, не те желая — отрече Гевин.

— Да, желаеш ме — каза Спароу. — Затова се почесваш по брадата.

— Може би просто го сърби брадата — обясних аз.

— Когато мъжете ме желаят — каза Спароу, — те се чешат.

Гевин се прокашля и продължи.

— Това, което искам да кажа, е, че има някои несъзнателни жестове, които Стоун прави всеки път, когато изрича някоя опашата лъжа. Но дори тези характерни жестове могат да бъдат лъжливи. Водя постоянна битка с него.

— Тогава защо продължаваш да го правиш? — попита Арни, оплешивяващият консултант по овладяване на гнева, който работеше с пословично с жестокостта си бивше ченге на име Уайът.

Помислих си, че това е нелеп въпрос от страна на Арни, като се има предвид, че Уайът го беше прострелвал три или четири пъти и поне два пъти го беше изхвърлял през прозорец, и това беше само откакто се бях запознала с него.

Гевин се замисли продължително по въпроса, сякаш беше нещо, върху което не се беше замислял никога преди. Аз обаче бях сигурна, че е мислил за това много пъти. Предположих, че просто се опитва да реши колко честен иска да бъде със себе си и с нас.

— Стоун е забавен, умен, внимателен, и е истински гений. Но постоянните му лъжи са провалили кариерата му на полицай и са отчуждили всички около него. Никой не може да му има доверие. Така че сега в живота му не е останал никой, освен мен. Тъжно е. И се безпокоя какво може да направи без мен.

— Съжаляваш го — казах.

— Възхищавам му се — заяви Гевин.

— И ти харесва да се чувстваш нужен — каза Джаспър, като кимна мъдро. Той не е мъдър, но е овладял кимането. Мисля, че го преподават в школата за психиатри.

Гевин сви рамене:

— Със сигурност не съм се захванал с това заради парите.

Всички закимахме в знак на съгласие като курдисани.

Като чух историята на Гевин, почти се почувствах виновна заради това колко добре вървяха напоследък нещата с Монк. Той все още имаше всичките си обсесивно натрапчиви проблеми, но напоследък те някак изглеждаха по-лесно управляеми, и за него, и за мен. Или може би просто свиквах с положението.

Нямаше спор обаче, че напоследък нещата вървяха плавно за него също и в професионално отношение. Разкриваше случаите толкова бързо, та ми се струваше, че вероятно може да започне да си върши работата по телефона, без изобщо да посещава местопрестъпленията.

— Понякога ми се струва, че може би ако се задържа достатъчно дълго и се опитвам наистина упорито, мога да го спася — каза Гевин. — Както той ме спаси.

Разбирах как се чувства, повече, отколкото бих си направила труда да си призная пред когото и да било в стаята.

— От какво те спаси? — попитах.

— От посредствеността — каза Гевин. — Преди да го срещна, бях в бизнеса с телевизионните продажби. Звънях на хората точно насред вечеря и се опитвах да им продавам боклуци, които не искаха. Сега помагам при разкриването на убийства. Правя с живота си нещо важно. Вие с какво се занимавахте преди?

— Пишех дисертацията си — каза Джаспър.

— Провеждах групови терапевтични сеанси — каза Арни.

— Бях барманка — казах аз.

— Наслаждавах се на живота — поясни Спароу. — Наистина очаквам с нетърпение да се върна към това.

Гевин погледна към нас, останалите.

— Вие бихте ли искали да се върнете?

— Аз никога не съм си тръгвал — каза Джаспър. — Все още пиша дисертацията си, само че сега в нея става дума за жената, за която работя. Това ще насочи по нов път разбирането за хората, страдащи от параноидна шизофрения.

— Аз прекарвах дните си в офис заедно с многобройни нещастни, сърдити хора, преди да се появи Уайът — каза Арни. — Сега скачам в движение от летящи с бясна скорост коли.

— Уайът те изблъска навън — казах. — Ти лежа в болница две седмици.

— Превърнах се в екшън герой — каза Арни. — Ще получавам по някоя и друга драскотина и синина.

— Екшън героите нямат ли обикновено повече коса? — каза Спароу.

— Това го кажи на Брус Уилис — рече Арни.

— Ти не си Брус Уилис — каза Спароу.

— Но се чувствам, сякаш съм — подчерта Арни. — И това си струва всички неприятности, които ми причинява Уайът.

Гевин ме погледна:

— Ами ти? Ти би ли могла да се върнеш към работата като барманка?

Поклатих глава:

— Сервирането на напитки никога не е било моята цел в живота. Не съм сигурна дали някога съм имала цел, което вероятно е причината, че съм сменила толкова много работи. Това е най-дългият период, през който съм работила на едно място. Но истината е, че не мисля, че бих могла да се откажа от работата си за господин Монк.

— Страхуваш се какво ще стане с него ли? — попита Джаспър.

— Страхувам се какво ще стане с мен — отвърнах.