Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в Германия (18)

17. Г-н Монк прави откритие

Щофмахер беше прав: Не можехме просто да се върнем в пансиона и да чакаме. А се съмнявах дали мога да събера особен ентусиазъм за разглеждане на забележителности след онова, което вече бяхме видели. Ето защо не ви препоръчвам да се мотаете в близост до трупове, когато сте на почивка.

Пред нас нямаше много възможности за избор. Обикновено щяхме да тръгнем и да се захванем да разследваме сами. Това обаче не беше възможно тук. Не разполагахме с нужните пълномощия, не познавахме града, и не говорехме немски.

Нямах представа какво следва да направя сега. Не и Монк обаче.

— Доктор Крогър трябва да научи за това — каза Монк, когато излязохме от апартамента на смъртта.

— Не може ли да почака до сеанса ви утре? — попитах, опитвайки се да дам на доктор Крогър малко спокойствие — не че го заслужаваше.

— Това е много важно развитие в разследването на убийството на Труди — каза Монк. — Единствен той наистина разбира през какво съм минал, защото е в течение на това още от началото. Той е почувствал моята болка. За него това ще означава толкова много, колкото означава и за мен.

Не бях толкова сигурна в това, но не ми хрумваше къде другаде да отидем или какво друго можехме да направим.

— Добре — казах. — Да вървим.

Имах нужда от малко въздух, затова предложих да се качим пеша до хотела. Монк нямаше нищо против.

— По шосето ли искате да тръгнем, или по някоя от пътеките през гората? — попитах.

— По шосето — каза Монк. — Има по-малко природа.

— Казвате го, сякаш е нещо хубаво.

— Такова е — каза Монк.

— Какво ѝ е лошото на природата?

— Пълна е с мръсотия, бактерии, буболечки и животни — каза Монк. — И с нещата, които животните оставят след себе си.

— Всички оставяме отпадъци след себе си, господин Монк. Това ни е в природата.

— Виждаш ли? — каза Монк. — Пак природата. Прекарваме по-голямата част от живота си, като разчистваме след нея.

— Вие го правите — казах.

— Майката Природа очевидно си е много мръсна — каза Монк.

Къщите в района бяха построени на голямо разстояние една от друга и неопределено следваха очертанията на гората. Нямаше никакви огради, макар че се виждаха някои растения и ниски каменни зидове, очертаващи границите между имотите.

Пътят постепенно ставаше по-стръмен. Запитах се дали има пряк път през гората, по който можем да тръгнем. Но ако бяхме тръгнали по него, щях да пропусна нещо странно. Отначало погрешно сметнах, че е обща пощенска кутия, поставена на върха на стълб, но когато се приближихме, видях, че всъщност е автомат за продажба на цигари. Имаше картинки на различни марки цигари, а под всяка — ръчка, която да дръпнеш, след като пуснеш правилния брой монети в процепа.

И двамата стояхме там, взирайки се в машината, сякаш беше метеор. Никога не бях виждала уличен автомат за продажба на каквото и да било на ъгъла на улица в жилищен квартал, още по-малко пък такава за продажба на цигари, и съм напълно сигурна, че същото важеше и за Монк.

— Това е странно — казах.

— Не по-странно от каквото и да било друго в това градче — отвърна Монк.

— Питам се какви ли други автомати за продажба имат в района, и какво продават те.

— Напълно съм сигурен, че дезинфектантът не е сред стоките — каза Монк.

— Вероятно сте прав — казах.

— Обикновено съм.

Продължихме да вървим. Пресякохме един мост над малък поток и се озовахме на землището на „Франциск“.

— Никога ли не изпитвате съмнения? — попитах.

— Непрекъснато.

— За какво?

— Коя риза да облека — каза Монк.

— Всичките ви ризи са еднакви — казах.

— Именно това прави избора толкова труден — каза Монк.

— Имам предвид, за важните неща — казах, докато прекосявахме моста, по който бяхме минали с колата вчера. — Решения, които сте взели относно живота си, относно любовта, относно бъдещето.

— Когато вземам решение за нещо, то се основава върху фактите и върху това, как се предполага, че трябва да си паснат нещата — каза Монк. — Фактите са непроменими, а нещата могат да си паснат само по един начин, така че как мога да сгреша?

— Фактите могат да се променят, а нещата невинаги си пасват, както би трябвало.

— Това е ерес — каза Монк. — На твое място щях да говоря по-тихо. Тук за такива неща изгарят жени на кладата.

Качихме се по склона, като използвахме стъпалата, вместо да вървим по криволичещия път. Беше по-стръмно, но ми се стори по-пряк път. Монк ме последва без коментар.

— Погледнете себе си и мен — казах. — Ако вземете предвид фактите за нас и за живота ни, ние изобщо не би трябвало да си пасваме, а въпреки това работим заедно от години.

— Това е неубедителен пример — каза Монк. — Аз взех решение за теб, основано на фактите, и на това, как би трябвало да си паснат нещата, и бях прав.

— Не разбирам — казах, като спрях да си поема дъх. Трябваше да спортувам повече. — Какви факти? Какво да си пасне?

— Дългогодишната ми болногледачка беше напуснала, затова търсех способен човек, който да защитава интересите ми, да предусеща нуждите ми, и да поддържа живота ми колкото е възможно по-равномерен.

— Точно — казах и се започнах да се изкачвам отново по стъпалата. — А аз не бях медицинска сестра, секретарка или психиатър. Бях барманка и самотна майка. Това са фактите и това ме правеше неподходяща за работата.

— Забравяш, че и Шарона беше самотна майка — каза Монк.

— Какво общо има това с каквото и да било?

— Ти поддържаш дома си, бориш се с финансовите въпроси, и се изправяш пред безброй дребни проблеми, като през цялото време осигуряваш сигурен, успешен, предсказуем и сит живот за детето си. Това са факти, а аз имах нужда за мен да се грижи някой със същите тези умения. Ти се вместваш точно в мястото, оставено от Шарона. Факт и пасване — ето защо схемата проработи.

Преди Шарона и мен бе съществувала Труди, която не просто беше успявала да поддържа равновесието му. От онова, което бях чувала, докато тя била жива, всички тревоги на Монк се били уталожили. Бил почти нормален и въпреки това все пак притежавал удивителните си детективски умения.

Разбира се, разликата между Труди и нас беше, че Монк беше обичал Труди и тя също го беше обичала.

Ние държахме на него, и вероятно той също държеше на нас, но в живота му вече нямаше любов. Това беше факт, и то тъжен. Мисля, че той не търсеше човек, който отново да се вмести в живота му по този начин, и може би никога нямаше да потърси. Поне не и докато не успееше да разкрие убийството ѝ и да се освободи поне донякъде от неоправданото чувство за вина, което изпитваше за смъртта ѝ.

— Значи винаги сте прав — казах.

— По въпросите за фактите и пасването — каза Монк, — да.

— А има ли въпроси, които не включват факти и пасване?

— Не и в един подреден свят — каза той.

— Но ние не живеем в такъв — казах.

— Работя по въпроса — рече Монк.

Стигнахме до паркинга на хотела и се отправихме към фоайето. Горе на склона, под дългия, покрит вътрешен двор, видях дузина хора, които се бяха събрали, бъбреха и държаха високи чаши с бира. Беше нещо като бюфет на открито. Сред тях беше и доктор Крогър. Той пресрещна един мускулест мъж в сиви памучни панталони, който тичаше по една от пътеките за разходка.

— Господин Монк — казах, — доктор Крогър е ето там.

Монк проследи погледа ми и се усмихна:

— Той толкова ще се развълнува. Толкова дълго чакахме това.

Той ме подмина забързано, като се изкачваше бързо по дървените стъпала, забити в пръстта. Бях точно зад него.

Докато се качвахме по стълбите, видях как една жена на средна възраст с фотоапарат прави знак на доктор Крогър и на мъжа в памучните панталони да позират заедно за снимка.

— Не се стеснявайте. Това е за колажа от конференцията — каза тя със силен лондонски акцент. — Искам една голяма усмивка.

— Възможно ли е да имаме нещо друго на лицата си, като те гледаме, Милдред? — каза доктор Крогър.

— Ах, вие, чаровник такъв — отвърна тя.

Мъжът обгърна с ръка рамото на доктор Крогър и двамата се усмихнаха на Милдред, за да ги снима.

Мъжът притежаваше груба, първична привлекателност, като мъжа от рекламата на „Марлборо“, само че без висящата от напуканите му устни цигара.

Милдред щракна снимката и светкавицата на фотоапарата ѝ блесна точно когато стигнахме до вътрешния двор.

Монк залитна назад, като нададе болезнен вик.

— Светкавицата ли ви заслепи? — попитах.

— Ще ми се да беше така — каза той, взирайки се в доктор Крогър, който едва сега ни забеляза.

— Ейдриън? — каза доктор Крогър. — Не би трябвало да си тук.

Монк продължи да се движи заднишком, като се препъна по стълбите и изгуби равновесие. Опитах се да го хвана, за да не падне.

— Господин Монк — казах, — какво има?

— Всичко е било лъжа — каза Монк. Още се взираше в доктор Крогър. — Той никога не е искал да ми помогне.

— За какво говорите? — попитах.

— Държал ме е далече от истината. Нищо не е било истинско. Животът ми е илюзия.

В думите на Монк нямаше никакъв смисъл, но бях свикнала с това. Винаги, когато разкриваше някаква загадка, той виждаше как късчетата и частиците на доказателствата се наместват в един показателен миг на удивителна яснота. Отнемаше му минута да обработи информацията, за да можем и ние да я видим толкова ясно като него.

Но за него тези осъзнавания обикновено бяха мигове на радост и задоволство. Това, което чувах в гласа му и виждах в лицето му сега, беше ужас. И каква загадка разрешаваше?

Обърнах се към доктор Крогър, с надеждата да ме упъти някак в тази ситуация.

И именно тогава осъзнах, че Монк не гледаше към доктор Крогър. Гледаше към мъжа, който беше застанал до доктор Крогър и беше обгърнал с дясната си ръка рамото на психиатъра.

Мъжът имаше шест пръста на дясната ръка.

През цялото ми тяло премина тръпка като от електрически шок. Почувствах се замаяна и ми призля. И съм сигурна, че моята реакция беше само една десета от онова, което изпитваше Монк.

— Ейдриън. — Доктор Крогър пристъпи напред, със загрижено изражение на лицето. — Мисля, че имаш нужда от помощ.

Монк поклати глава, обърна се и затича надолу по стълбите. Продължи да тича, докато се изгуби от поглед под хотела. Проследих го как си отива. Сълзи пареха очите ми.

Не можех да си представя ужаса и чувството за предателство, които Монк изпитваше. Целият му свят току-що беше преобърнат наопаки — а заедно с него и моят.

Доктор Крогър се приближи и застана зад мен:

— Какво го е прихванало, Натали?

Веднъж прочетох история за човек, който не можел да накара настолния си компютър да заработи правилно. След като прекарал три безплодни часа на телефона, разговаряйки със службата за поддръжка, той изхвърлил компютъра през прозореца на апартамента си на десетия етаж. За нещастие, компютърът, мониторът и клавиатурата се приземили върху покрива на една полицейска кола.

Когато полицаите го попитали защо го е направил, той свил рамене и казал:

— Просто изперках.

Изхвърлил хиляди долари. Можел да убие някого на улицата. Не е ли помислил поне за миг за онова, което се канел да направи? Не го разбирах, поне не и до онзи момент в Лор, когато изперках.

Рязко се завъртях кръгом и ударих доктор Крогър с юмрук в лицето. А когато той залитна назад, с разширени от шока очи и разкървавен нос, аз му се нахвърлих. Паднахме на земята, докато ръцете ми бяха обвити около гърлото му. Привидяха ми се звезди, но мисля, че беше просто светкавицата на Милдред, която правеше още снимки.

Няколко мъже ме сграбчиха за ръцете, издърпаха ме от доктор Крогър и ме извлякоха.

Сега, благодарение на знанията за миналото, знам какво се случи. Направих същите връзки, които Монк направи и изгуби контрол. Монк побягна. Аз преминах в нападение. И двамата бяхме осъзнали, че човекът, на когото Монк се беше доверил, за да овладее тревогите и фобиите си, може би всъщност правеше всичко по силите си да ги изостри и усили.

Човекът, на когото се беше доверил да му помогне да придобие достатъчна психическа стабилност, за да се върне на работа в полицията, може би всъщност беше работил, за да попречи това да се случи някога.

Човекът, на когото беше доверил най-съкровените си чувства и страхове, може би помагаше на мъжа, убил съпругата на Монк, да се изплъзне и никога да не бъде заловен.

Като си помислих отново за това, изпитах желание да нанеса още няколко удара на доктор Крогър. Хвърлих се към него, но мъжете ме удържаха.

Доктор Крогър ме гледаше все едно бях някакво диво животно — каквото, предполагам, наистина бях в момента.

Мъжът с единайсетте пръста помогна на доктор Крогър да се изправи на крака и му подаде салфетка, която да подложи под разкървавения си нос.

— Какво става, Чарлс? — попита мъжът. Притежаваше плътен баритон, в който се долавяха властно звучене и европейски акцент. — Кои са тези хора?

— Все едно не знаете — обърнах се към него, като се борех да се отскубна от мъжете, които ме държаха. Исках да ударя и него.

Монк беше прав. Човекът, който беше наел някого да сложи бомба в колата на Труди, беше избягал на последното място на земята, което Монк би посетил. Но след това доктор Крогър допусна грешката да отиде там, отвеждайки Монк право при убиеца на жена му.

— Мъжът е Ейдриън Монк, един от моите пациенти — каза доктор Крогър, като притискаше салфетката към носа си. — Това е Натали Тийгър, неговата асистентка.

— Проследили са ви чак до Германия? — каза мъжът. Всички се обърнаха и ме изгледаха невярващо. — Ще се обадя на полицията.

— Няма да е необходимо — каза доктор Крогър.

— Напротив, по дяволите — заявих. — Обадете им се. Ако вие не го направите, ще го направя аз.

Доктор Крогър се приближи към мен бавно, с наклонена настрани глава. Не бях сигурна дали правеше това, за да спре кървенето, или за да ме изгледа любопитно.

— Няма да предявя обвинения — каза доктор Крогър. — Но бих искал да разбера защо ме нападна.

— Вие ми кажете, докторе — казах и кимнах към мъжа до него. — Има ли той шест пръста на дясната ръка, или аз халюцинирам.

Доктор Крогър погледна обратно към мъжа, после отново към мен. На лицето му се изписа израз на примесено с ужас осъзнаване, когато напълно схвана случващото се.

— О, Боже мой — рече.

— Ребусът е разгадан — казах. — И вие двамата отивате в затвора.