Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в Германия (31)

30. Г-н Монк получава снимката

Нямаше смисъл да се опитвам да спася дрехите ни, но всъщност се наложи да споря с Монк за това, когато се върнахме в хотела. Не можех да повярвам.

— На тези дрехи им няма нищо, което да не може да се поправи с малко сапун — каза той.

— Обгорени са — казах.

— Изглеждат използвани, така, сякаш някой е живял с тях — каза той. — Това им придава характер.

— Изхвърлям ги — заявих. — По-късно ще ми благодарите.

Той сви рамене:

— Всичко, което те прави щастлива.

Трябваше да запазя дрехите му като наказание, задето отправи тази забележка, но го съжалих.

Върнах се в стаята си и взех най-дългия, най-горещ душ през живота си. Доволна съм да съобщя, че не намерих по тялото си дори една-единствена пиявица.

След това се опитах да направя нещо с косата си, защото тя изглеждаше, сякаш някой ми беше направил прическа с помощта на горелка. Кръцнах тук-там с ножиците си, но след няколко минути спрях, защото само влошавах положението. Не можеш да направиш кой знае какво, за да поправиш подобни щети. Или трябва да обръснеш цялата коса, или да я оставиш да израсте.

Така че се предадох и слязох долу да се срещна с Монк за вечеря. Той пак беше с кожените си панталони и нямаше търпение да се нахрани.

— Да отидем в различен ресторант този път, да направим малка промяна — каза той.

— Но вие мразите промените — казах.

— Всичко в Германия е промяна за нас — каза той. — Така че какво значение има къде ще се храним?

Той искаше ресторант, който да е, по неговите думи, „възможно най-немски“. Накрая се спряхме на заведение в наклонена на една страна наполовина дървена къща с толкова ниски тавани, че почти трябваше да пропълзим вътре.

Монк настоя да поръча за двама ни. Отвори огромното меню. Имената на всички ястия бяха написани на немски и с тежък, натруфен шрифт. Светлината беше толкова мъждива, а ръкописният шрифт беше толкова сложен, че дори ако менюто беше написано на английски, щеше да ми е трудно да го разчета.

Когато келнерът пристигна, Монк просто посочи ястията, които искаше.

— Ще вземем това, това, това и това, с малко от това, това и ей онова — каза Монк. — И това. И онова.

— Имате ли някаква представа какво поръчахте току-що? — попитах го, след като келнерът си отиде.

— Абсолютно никаква — каза той щастливо. — Това е последната ни вечер в Германия, затова искам да вкуся всички кулинарни наслади, които страната може да предложи.

— Налага ли се да са всичките за една вечер?

— Имаш ли по-добро занимание?

Тук ме беше хванал натясно.

Пристигаха още и още блюда. Накрая се наложи да разчистят съдовете от съседната маса. Опитах само няколко неща и вече бях преяла, но Монк беше ненаситен.

Той все още се хранеше и прелистваше менюто с десертите, когато аз най-сетне се предадох и се върнах в хотела ни и си легнах.

Насладих се на първата си хубава нощ непробуден сън, откакто бяхме пристигнали. Събудих се в девет сутринта. Не знам дали причината беше в това, че най-после се бях адаптирала към германското време, или защото се бях нахранила обилно, или защото се бях спасила от огъня, скачайки в езеро, пълно с кал.

Нямаше значение. И без друго беше последната ни вечер. Утре щях да се боря с умората от часовата разлика в Сан Франциско.

Отново взех душ, просто за да съм сигурна, че съм чиста, и започнах да опаковам багажа, тъжна, че трябваше да се прибера у дома, без всъщност да съм имала възможност да почувствам духа на страната.

Телефонът ми завибрира върху нощното шкафче. Взех го и видях, че Милдред ми беше изпратила снимките, на които бяхме с калните си дрехи.

И точно тогава ми хрумна гениалният ми, макар и леко пъклен план.

Закопчах ципа на чантата си, отидох до стаята на Монк и почуках на вратата.

— Господин Монк? Буден ли сте?

— За нещастие — чух го да мърмори.

Отворих вратата. Леглото му беше оправено, чантите му бяха опаковани, а той седеше сковано на ръба на леглото, облечен в обичайните си дрехи, с ръце върху коленете.

— Време ли е за тръгване вече? — попита той с надежда.

— Имаме още няколко часа — отговорих, като седнах до него. — Как прекарахте нощта?

— Сега знам как се е чувствал доктор Джекил на сутринта — каза Монк. — Чудно, че не се е самоубил.

Всъщност беше се самоубил, но не виждах какъв смисъл има да казвам това на Монк.

— Погледнете нещата откъм добрата страна. Вчера посетихте Берлин, разкрихте две убийства, и доказахте, че доктор Крогър не ви е предал.

— Значи наистина съм психологически негоден да се върна в полицията — рече Монк. — Какъв съм късметлия само.

— Не е нужно да гледате на всичко откъм отрицателната му страна.

— Няма друга страна — каза Монк. — Досега би трябвало вече да знаеш това.

— Погледнете на нещата от по-широка перспектива, господин Монк. Намирате се в центъра на Европа. Мислили ли сте си някога, че ще бъдете тук?

— Понякога с Труди си говорехме за това — каза Монк. — А после се опомняхме. Знаехме, че това няма никога да се случи.

— Но то се случи, господин Монк. Вие сте тук. Аз съм тук. Би трябвало да се възползваме от това — казах. — Може никога повече да нямаме такъв шанс.

— Това би било страхотно — каза той.

— Не, не би било — казах. — Най-трудната част от пътуването е зад гърба ви. Вие изминахте дългия път. Сега Франция, Белгия, Швейцария, Полша и Австрия са на една крачка. Там навън ви чака цял един свят за разглеждане.

— Това е много вълнуващо — каза Монк. — Кога ни е полетът?

— Не се налага да тръгваме днес — казах.

— Да, налага се — рече Монк. — Имаме билети.

— Можем да си сменим билетите — казах.

— Не, не можем — каза Монк. — Строго забранено е.

— На авиолинията не ѝ пука — казах.

— На мен ми пука — каза той.

— След час можем да сме в Париж, господин Монк. Само си го представете.

Той потръпна.

— Искам да си ида вкъщи.

Въздъхнах:

— Не исках да правя това, но вие не ми оставихте избор. След снощи, и след като едва избегнах смъртта, заслужавам ваканция. Така че отиваме в Париж за няколко дни.

— Мисля, че не отиваме — каза Монк. — Всъщност, сигурен съм, че не отиваме.

Вдигнах телефона си, за да може той да види снимката на екранчето.

Той изпищя и с препъване се отдръпна от мен.

— Пресвета майко Божия!

— Трябва само да натисна този клавиш, и снимката отива при Стотълмайер, Дишър и Амброуз.

— Не би го направила — каза той.

— Може дори да я изпратя на Джули — казах. — Тя може да я увеличи, да поръча да я сложат в рамка, и да я закачи в дневната ни. Може да направи една и за вас.

— Това е изнудване — каза Монк. — Това е престъпление.

— Арестувайте ме — казах.

— Арестувана си — рече той.

— Вие не сте ченге — казах.

— Намираш се под граждански арест, докато се върнем в Сан Франциско — каза Монк. — Тогава ще си получиш заслуженото.

— Предполагам, че бихте могли да направите това — казах. — Но ще трябва да покажете снимката на полицията като доказателство за изнудването.

Бях го хванала натясно, и той го знаеше.

— Ти си зла — каза той. — Какво съм ти направил, за да заслужа такава жестокост?

Пристъпих към него.

— Това на врата ви пиявица ли е? — казах и изимитирах смеха му.

Той трепна.

— Бях на лекарства — рече той жално.

— Толкова по-зле — казах.

Той затвори очи:

— Добре, ти печелиш. Отиваме във Франция.

Усмихнах се и прибрах телефона в чантата си.

— Няма да съжалявате за това, господин Монк.

— Ти ще съжаляваш — каза той. — Можеш да се сбогуваш с повишението си.

— Смятахте да ми дадете повишение ли?

— Евентуално — каза той. — Но сега всяка надежда се изпари.

— C’est la vie^[1] — казах.