Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в Германия (24)

23. Г-н Монк посещава Обителта на откачалките

Монк и аз последвахме микробуса на доктор Рахнер с нашата кола под наем по лъкатушещ път, който се врязваше дълбоко в гората Спесарт. Колкото по-дълбоко навлизахме в гората, толкова по-неудобно се чувстваше Монк.

— Има много дървета — каза Монк, обгърнал тялото си с ръце.

— Мисля, че е хубаво — казах.

— Дърветата ме плашат.

— Едно дърво не може да ви нарани — рекох.

— Очевидно не си гледала „Вълшебникът от Оз“ — каза той.

— Имате предвид сцената, в която дърветата оживяват?

Монк потръпна:

— Беше ужасяващо. С години имах кошмари.

— Беше наужким. В действителност дърветата не говорят и не ви замерват с ябълки.

— Знам това — каза Монк. — Но те са големи и тъмни и те обкръжават. Те са груби, лепкави и остри. Препречват светлината и в клоните им живеят странни създания.

— Например птици — казах.

— А също змии, паяци, мравки, пчели и разни същества в пашкули — каза Монк. — Единственото по-плашещо нещо от едно дърво е пашкул.

— Какво може да ви направи един пашкул?

— Може да бъдеш хванат като в капан в някой от тях — каза Монк.

— Не от пашкула би трябвало да се страхувате — казах му. — А от гъсеницата, която е достатъчно голяма да направи такъв пашкул, в който можете да бъдете хванат като в капан.

— Тя може да е там навън — каза Монк, като се вгледа в дърветата.

— Не, не може — казах. — Не съществуват толкова големи гъсеници.

— В тези гори от столетия живеят джуджета. Кой знае какви други чудати създания живеят тук? — каза Монк. — И като говорим за това, няма начин доктор Рахнер да е успял да установи тук колонията си от откачалки, без главен криминален комисар Щофмахер да знае за това.

Това не ми беше хрумвало.

— Значи полицаите още от самото начало са знаели кой е човекът с единайсет пръста, когото търсехме, и не ни казаха и дума — казах. — Защитавали са го.

— Освен ако в Лор няма много мъже с по единайсет пръста, което, като се има предвид историята му, е напълно възможно.

Стигнахме до един завой и до табела на пътя, която обозначаваше „По-сигурен пристан“. Подминахме табелата и почти веднага се натъкнахме на изпълняващите чисто декоративна функция дървени порти на курорта, които водеха към настлан с чакъл вътрешен двор пред живописна главна сграда.

Входът на курорта извика в паметта ми отдавна забравени спомени от детството ми за това как родителите ми ме водеха в селото на Дядо Коледа — увеселителен парк в планините Санта Круз.

Входът към селото на Дядо Коледа представляваше построена от дървени трупи хижа, която през цялата година беше покрита с изкуствен сняг и ледени висулки. Щом човек влезеше в парка, можеше да срещне Дядо Коледа при дървото с близалките, да посети омагьосаната гора в захарна шейна, теглена от истински северен елен, да види как елфите на Дядо Коледа се трудят в работилницата за играчки, да хапне захаросани сливи в кухнята на госпожа Коледа и да се повози на блестящите украшения върху огромна въртележка във вид на коледна елха.

В „По-сигурен пристан“ нямаше северни елени или захарни шейни, но курортът създаваше същото напомнящо за гората, топло, приказно усещане като селото на Дядо Коледа. Постройките не бяха толкова чудновати и по покривите бяха закрепени сателитни чинии, но въпреки това, когато излязох от колата, очаквах да чуя как откъм дърветата прозвънват звънчетата на шейна, а от скрити високоговорители долита коледна музика.

Присъединихме се към доктор Рахнер, доктор Крогър и още дузина психиатри пред главната сграда.

— Обикновено не посрещаме с готовност посетители, но този случай е специален — каза доктор Рахнер. — Моля, не правете снимки и не се взирайте любопитно в гостите. Помнете, че това е ваканционна общност, място, на което нашите обитатели могат да се отпуснат и да бъдат себе си. Това крехко спокойствие е много важно за всички нас тук в „По-сигурен пристан“ и ще съм ви признателен, ако не правите нищо, за да го нарушите.

Монк изпищя и посочи към дърветата.

— Мечка гризли! Бягайте, спасявайте се! — Монк изтича да се скрие зад нашата кола.

Погледнах към дърветата и отначало реагирах по същия инстинктивен начин като Монк, докато не забелязах, че мечката беше обута в срязани под коленете къси панталони и държеше волейболна топка в сгъвката на косматата си ръка.

Не беше мечка, а мъж без риза, с изцяло покрито с невероятно гъсти косми тяло. Никога не бях виждала някой като него и, въпреки молбата на доктор Рахнер, не можех да престана да се взирам.

— Това не е мечка — каза доктор Рахнер. — Това е Франко Тоца, нашият отговорник по организирането на мероприятия.

— Първото мероприятие, което би трябвало да обмисли, е едно подстригване — каза Монк, като се надигна от укритието си.

— Хората са дошли тук, за да избягат точно от такъв тип невежество и безсърдечност — каза доктор Рахнер. — Франко е роден с хипертрихоза — генетично заболяване, което причинява извънмерен растеж на косменото покритие. В обикновеното общество това може да бъде източник на огромно смущение и чувство за срам. Тук обаче не е. Тук той може да се разхожда гордо. Това е очарованието на „По-сигурен пристан“.

Франко спря пред Монк и се усмихна:

— Всичко е наред. Няма от какво да се смущавате.

— Знам — каза Монк. — Но вие имате от какво.

Няколко души ахнаха, като чуха неуместния коментар на Монк, но Франко нямаше вид да се е обидил, макар че трябва да призная, че е трудно да разчетеш изражението върху лицето на някого, когато той прилича на Чубака.

— Той е прав. Обикновено аз съм онзи, който трябва да се срамува, който трябва да крие тялото си и да се опитва да се вмести в обществото. Но не и в „По-сигурен пристан“. Именно това прави това основано от доктор Рахнер място толкова специално — Франко говореше със силен италиански акцент, заради който думите му се разбираха доста трудно. Заради това, и заради космите, покриващи устата му.

— От цяла Европа идват хора, за да отседнат тук. Ние предлагаме същите услуги и мероприятия като останалите курорти, в които плащате за изключителното право да използвате дадено ваканционно жилище всяка година за определен период от годината, а също и нещо повече: истинска свобода да бъдете самите себе си.

— Знам, че всички се чувствате неловко точно в този момент — обърна се доктор Рахнер към групата.

— Много слабо казано — изхленчи Монк.

— Но това, което изпитвате, е напълно нормална, инстинктивна реакция при срещата с други човешки същества с физически аномалии.

— А ако побягна с писъци, това какво ще бъде? — попита Монк.

— Прекалено емоционална реакция — строго каза доктор Рахнер. — Помислете си как се чувствате в този момент. Сега си представете как се чувстваме ние всеки ден, докато вървим сред всички вас.

— Имам дебела кожа — безгрижно каза Франко.

— Обзалагам се, че е така — каза Монк.

Ако стоях до Монк, щях да го сръгам с лакът. Вместо това се опитах да го стрелна с поглед, предаващ ефекта от сръгване с лакът. Не мисля, че успях.

— Отборът ме чака на волейболното игрище — каза Франко, като въртеше топката върху пръста си. — Надявам се да научите нещо от посещението си. Ако имате възможност, отбийте се да ни погледате как играем.

Той се отдалечи и в същия момент от главната сграда се появи млада жена. Носеше къси панталони и потниче и ни поздрави с усмивка на стюардеса.

— Аз съм Кейти, директор по продажбите — каза тя. — За нас е чест, че всички вие днес сте наши гости тук. Ще ви разведа на нашата голяма обиколка. Моля, не се колебайте да ми задавате всякакви въпроси по пътя.

Монк вдигна ръка:

— Имам въпрос.

— Да, господине? — каза тя.

— Ще раздавате ли превръзки за очи?

Кейти се засмя:

— Нашата общност е ограничена и уникална, но не е тайна. Искаме да видите всичко, което имаме да предложим.

Тя ни въведе в главната сграда. Приличаше на скиорска хижа, с голямо каменно огнище и бар. Наоколо бяха насядали няколко души в униформи на курорта, които четяха книги, отпиваха от питиета и разговаряха тихо.

Видях сиамски близначки, едната — потънала в разговор с гърбав мъж, другата — зачетена в немски превод на роман на Джеймс Патерсън. Брадата жена играеше карти с едно джудже и един мъж с огромни уши. Не оставях погледа си да се задържи твърде дълго върху никого.

— Това е общото помещение на нашия клуб, където всички могат да се събират, за да си почиват и да се опознават — каза Кейти. — Всяка вечер имаме коктейл с безплатна храна и забавления. Освен това имаме богата библиотека, зала за билярд, компютърна зала, чудесен театър и ресторант.

Монк вдигна поглед към високия таван с дървени греди.

— Ще ми се да имаха превръзки за очи. Наистина, ама наистина, имат нужда от превръзки за очи.

— На какви критерии трябва да отговаря човек, за да бъде гост тук? — обърна се доктор Крогър към Кейти.

— Не е ли очевидно? — каза Монк, като почти пищеше.

— Трябва да сте роден с физическа аномалия — каза Кейти, пренебрегвайки коментара на Монк, — и трябва да сте препоръчан от доктор Рахнер или настоящ обитател на курорта. След това трябва да минете интервю със съвета на нашите обитатели.

— А как стои въпросът с работата тук? — попита някой.

— Нашите гости са поели изцяло готвенето, чистенето и поддръжката на мястото — каза тя. — Това е едно от нещата, които създават трептящото усещане за общност, което чувствате тук, където и да отидете. Всеки трябва да дава своя дял и да се включва с помощ.

Тя ни изведе навън. Постройките съвместно владение бяха със същия архитектурен замисъл като главната сграда и бяха подредени в що-годе полукръг около голям плувен басейн и място за пикник, където имаше барбекю. Мъж с малка глава върху несъразмерно нормално тяло печеше на грил пилета, парчета свинско месо от предните ребра и пържоли, и раздаваше порции на подредени на опашка хора, сред които имаше едно джудже, жена с тяло на възрастен човек и две мънички ръчички, и мъж с опашка, подаваща се от изрязана отзад в банските му гащета дупка.

Хвърлих поглед към една маса и видях млада жена, която облизваше сос за барбекю от устните си с раздвоен език. Друг мъж дъвчеше парче месо със зъбите си като на куче. Той срещна очите ми и аз бързо преместих поглед към басейна, където една жена с маймунско лице изпълни съвършено гмуркане. Друга жена плуваше по гръб из басейна, като изтласкваше водата с ципестите си крака. Видях мъж с четири зърна на гърдите да се пече на слънце върху един шезлонг. Той прошепна нещо на жената върху шезлонга до неговия. Тя се засмя и възхитено размаха дванайсетте пръста на краката си.

Обърнах се да видя как Монк приема всичко това.

— Това място е невероятно — казах.

— Определено. — Монк гледаше надолу и беше заслонил челото си с ръка, сякаш се предпазваше от силния блясък на слънцето.

— Очите ли си криете? — прошепнах.

— По дяволите, да — отвърна той.

— Повечето обитатели през цялото време ли живеят тук? — попита някой.

Кейти поклати глава:

— Франко и аз сме единствените постоянни обитатели. Всички останали тук са членове гости.

— Колко струва? — попита друг психиатър.

Доктор Рахнер отговори.

— Всеки плаща пет хиляди евро такса за приемане, шестстотин евро на месечни вноски, и около трийсет и пет хиляди евро за закупуването на апартамент, който ще се ползва през определено време от годината, в зависимост от големината на жилището.

— Свободата не е евтина — казах.

— Никога не е — каза доктор Рахнер. — Това е печалната истина.

— Но вие печелите пари — казах. — Наречете ме цинична.

— Всички те влизат обратно в общността — каза той. — Правя го за тях.

— Колко апартамента има? — попита доктор Крогър. Мисля, че просто искаше да смени темата.

— Двеста и двайсет — каза доктор Рахнер.

— Боже мой — каза Монк. — Това са много откачалки.

Много ми е неприятно да го призная, но и аз си мислех същото. Мястото ми напомняше за сцената с кръчмата на извънземните в „Междузвездни войни“. Единствената, която не се вписваше, беше Кейти.

По време на обиколката няколко пъти я бях огледала набързо, търсейки аномалии, но доколкото виждах, тя имаше десет пръста на ръцете и всичко друго в тялото ѝ изглеждаше идеално, дори до завидна степен.

— Простете, ако въпросът, който се готвя да повдигна, е неделикатен — подхванах.

— Не може да е по-неделикатен от последния му коментар. — Кейти хвърли гневен поглед към Монк.

— Казахте, че само на хора с физически аномалии е позволено да отсядат тук — казах.

— Това е единственото ни желязно и непоклатимо правило — каза тя, — за да можем да поддържаме нашата неповторима атмосфера.

— На ужас — промърмори Монк.

— Но вие живеете постоянно тук — казах, — а въпреки това изглеждате, поради липса на по-подходящо определение, физически нормална.

— Точно затова никога не бива да съдите за хората по външния им вид — каза тя, — а по характера им.

— Вие сте единственият нормален човек на това място — каза Монк.

Тя се усмихна:

— Аз съм хермафродит.

Монк изпищя и отново извърна очи към небето. Аз също извърнах поглед, защото се страхувах, че очите ми може по невнимание да се зареят към места, където не би трябвало, в търсене на признаци, които да потвърдят изявлението ѝ.

Не исках да си представям как е минало интервюто ѝ, за да получи позволение да живее тук. Но все пак си го представих. И без малко също щях да изпищя.

Когато Кейти понечи да отведе групата, доктор Рахнер дръпна Монк настрани. Доктор Крогър и аз го последвахме.

— Извинете, господин Монк. Идва един човек, с когото бих искал да се запознаете. — Доктор Рахнер посочи към един мъж, който минаваше покрай нас, понесъл чиния с месо от барбекюто. — Това е Хуберт Бок, адвокат от Мюнхен. Хуберт, това е Ейдриън Монк, прочут детектив от Сан Франциско.

— Наистина прекрасен град. — Бок подаде ръка, за да разтърси тази на Монк. Имаше шест пръста на дясната си ръка.

Монк тикна и двете си ръце в джобовете.

— Да, такъв е. Всичко е толкова симетрично.

— Бил съм там много пъти — каза Бок, — но никога не съм забелязал това.

— Били сте там? — каза Монк.

— Вероятно дузина пъти през последните десет години. Работя като вътрешен консултант за германска фармацевтична компания, която има представителства там — каза той. — Мисля, че това е може би най-европейският град в Америка. С каква детективска работа се занимавате?

Монк хвърли поглед към доктор Рахнер, който се наведе да си завърже обувката и му отправи самодоволна усмивка. Докторът беше дал да се разбере какво има предвид.

— Залавям убийци — рече Монк.

— Това е страхотно — каза Бок с принудена усмивка. — Е, надявам се, че се наслаждавате на посещението си в Германия и че ще намерите известна симетрия и тук. Беше ми приятно да се запознаем.

Бок отиде до една маса и седна.

— Виждате ли, господин Монк, наличието на повече от нормалния брой пръсти се среща далеч по-често, отколкото сте смятали — заяви доктор Рахнер, като се изправи отново. — Може би Хуберт е мъжът, когото търсите.

— Може и да е — каза Монк.

Бях също толкова изненадана от това признание, колкото изглеждаха доктор Рахнер и доктор Крогър.

— Гордея се с теб, Ейдриън — каза доктор Крогър. — Имах известни съмнения дали си в състояние да надмогнеш предубежденията си, но ти доказа, че греша. Това е значителна стъпка напред.

— И аз смятам така — каза Монк и се обърна към Доктор Рахнер: — Оставих се да бъда заслепен от онова, което виждах в ума си, вместо да забележа онова, което беше точно пред очите ми. Но след като днес видях това място тук, съм сигурен в едно.

На лицето на доктор Рахнер се изписа самодоволно изражение и той добави:

— Че не всички мъже с шест пръста на дясната ръка са убийци.

— Те не са — каза Монк. — Но вие сте.

— Объркан съм — каза доктор Рахнер. — Мислех, че току-що успешно съм ви демонстрирал, че убийството на жена ви може да е било организирано от Хуберт или от който и да е от стотиците други мъже с допълнителен пръст на дясната ръка.

— Направихте го — каза Монк.

— Сега съм много объркан — рече доктор Рахнер.

— Нека ви го изясня. — Монк пристъпи напред и погледна доктор Рахнер право в очите.

Бях виждала това изражение на лицето на Монк преди и знаех точно какво означава.

То беше външното отражение на вътрешния покой, който Монк намираше единствено когато обърканите факти, кръжащи бурно в ума му, се обединяха в идеален ред.

Беше разрешил загадката. Но коя?

Когато Монк проговори отново, го направи с нисък глас, който само доктор Рахнер, доктор Крогър и аз можехме да чуем.

— Не знам дали сте замесен в убийството на жена ми, или не — каза Монк, — но сте убили Бруно Люполц и аз ще ви го докажа.