Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в Германия (17)

16. Г-н Монк и споразумението

Излязохме навън и открихме Гешир да говори с хазяина — объркан дребен човечец с мустаци, които приличаха на папийонка. Монк огледа едно перо върху изтривалката пред вратата, а после вдигна поглед към група патици и техните патета, които пресичаха пътя, запътили се към потока от другата страна. Запитах се дали ще поиска от полицията да им отправи обвинение в замърсяване.

Гешир взе от хазяина връзка ключове и ни посрещна пред вратата на съседа.

— Апартаментът е под наем, мебелиран, по договорка за заплащане „месец за месец“, от мъж на име Бруно Люполц — каза Гешир. — Живял е тук само две седмици.

— Къде работи? — Щофмахер извади от джоба си гумени ръкавици, сложи си един чифт и подаде на всеки от нас по един чифт, но Монк не ги сложи.

— Хазяинът не знае много за него — каза Гешир, — освен че е пристигнал от Берлин и плаща в брой.

Щофмахер посочи към вратата. Гешир си сложи чифт гумени ръкавици, отключи вратата и бавно я бутна да се отвори.

Първото, което забелязах, когато влязохме вътре, беше миризмата. Или по-скоро липсата ѝ. Това означаваше, че няма да намерим разлагащ се труп, което беше голямо облекчение за мен. Един ми стигаше за един ден.

Разположението на жилището беше като на другото, само че в обратен ред. Жилището беше чисто и оскъдно мебелирано, а стените бяха голи. До стената плътно беше допряно писалище, точно под дупката от куршум. Нямаше кръв нито по стените, нито по килима или по застлания с линолеум под на кухничката.

Разпръснахме се мълчаливо из дневната, оглеждайки наоколо за следи от… и аз не знам от какво.

Монк огледа пепелта в огнището, моливите и чистата хартия върху писалището и мастиленоструйния принтер върху един от столовете.

На мен нищо не ми се струваше необичайно или не на място, но аз не притежавам умението на Монк да забелязвам подробностите.

Последвахме двамата полицаи горе. Монк едва не се спъна, за да не настъпи едно миниатюрно перце върху едно от стъпалата. Спалнята беше малка и от нея се виждаше хотелът горе на хълма. Пред полуотворения дрешник имаше чифт мъжки всекидневни обувки, с все още завързани връзки. Вратите на дрешника бяха ожулени там, където в тях се бяха удряли други обувки, които наемателят беше изритвал от краката си.

Бях доволна от себе си, че забелязах това. Единствената причина да го забележа беше, че покойният ми съпруг, Мич, непрекъснато си изритваше обувките, без да ги развързва. Не само че ожули вратите и стените, но и си оставяше обувките по целия под, та да се спъвам в тях, когато се събудех нощем, за да отида до тоалетната.

Върху неоправеното двойно легло бяха метнати чифт панталони и една риза. Монк изопна плещи. Знаех колко много мразеше всичко неоправено. Вероятно се бореше с порива да подпъхне чаршафите и да разбухне възглавниците.

Гешир отвори вратата и погледнахме вътре. Там също нямаше нищо необичайно. Труп, например. Изглежда, Монк грешеше, че тук е станало убийство.

Щофмахер си поглади мустака:

— Изглежда, че хер Люполц случайно е застрелял съседа си, опитал се е да го нагласи да изглежда като самоубийство, и след това е избягал.

— Но не си е взел никакви дрехи — каза Монк. — Те още висят в дрешника му. Куфарът му също още е там.

— Не е имал време да приготвя багаж — каза Щофмахер.

Монк наклони глава на една страна, после на друга, пристъпи от крак на крак, и изопна плещи. Щофмахер и Гешир се взряха в него.

— Нещо не е наред ли? — попита Гешир.

Можех да отговоря на този техен въпрос. Езикът на тялото на Монк не беше точно неуловим.

— Нищо не е наред — казах.

— Защо се е преоблякъл, преди да тръгне? — попита Монк.

— Може би това са дрехите му от предния ден — рече Щофмахер.

— Но те са най-отгоре върху неоправеното му легло — каза Монк, — което ме навежда на предположението, че се е преоблякъл, след като се е събудил. Ако е спал в леглото, докато дрехите са били отгоре, те нямаше да лежат така. Щяха да са се оплели в чаршафите или да са на пода.

— Ако е бягал, може би просто е искал да е облечен в по-тежки и плътни дрехи по време на пътуването си — каза Щофмахер. — Или нещо с повече джобове. Наистина не знам.

— Нито пък аз — каза Монк. — Това е мистерия.

— Не особено интересна — рече Щофмахер.

— Има и още — каза Монк и слезе долу. Последвахме го до писалището в дневната. — Очевидно е писател, но къде са му писанията? — попита Монк. — На масата има моливи и листове, а също и принтер, но в къщата няма нищо, на което действително да има писан текст. И за какво му е да си взема лаптопа, но да си оставя зарядното устройство?

Монк посочи към едно зарядно устройство в стената. Бях го пропуснала, когато оглеждах стаята, и съм сигурна, че двамата комисари също не го бяха видели.

— Просто е — каза Щофмахер. — Бързал е. Просто си е грабнал лаптопа и листовете и е избягал.

— Може да си е взел лаптопа, но не си е взел листовете. Те са били изгорени. — Монк ни отведе до камината и приклекна пред него. — В пепелта има кламери, телчета за прикрепване на хартия и спираловидни пръстени от тетрадки. За какво му е било да гори книжата си?

— Може би Люполц е бил склонен към самоубийство и дневниците му са съдържали бръщолевенията му за самоубийство — каза Гешир. — Изгорил ги е, защото са го уличавали в престъпление.

— Защо да са уличаващи? — попита Щофмахер.

— Защото може би е щял да се простреля в главата и в последния миг си е променил решението — отвърна Гешир. — Ръката му е трепнала и той е стрелял в стената, като без да иска е убил Виг. Ето защо вместо това е направил да изглежда така, сякаш Виг се е самоубил. Бележките му щяха да ни подскажат какво се е случило всъщност. Но аз и без друго си направих това заключение.

Щофмахер отправи към Гешир унищожителен поглед:

— Това определено обяснява защо си най-добрият детектив в Лор.

Гешир засия:

— Благодаря, сър.

— А не във Франкфурт, Щутгарт, Кьолн или който и да е друг голям град — каза Щофмахер.

— Но е възможно да е станало така — каза Гешир.

— Не, не е — каза Щофмахер, после погледна към Монк за подкрепа. — Възможно ли е?

— Не мисля — каза Монк, докато изтръскваше от крачола на панталона си друго пухче така, сякаш то щеше да разяде тъканта. — Ако смъртта на Виг е била нещастен случай, защо Люполц просто не е признал за нея? Защо да я превръща в престъпление, като избяга?

— Би предпочел вместо това да се застреля — каза Щофмахер. — Кой би могъл да живее с вината и унижението?

— Когато се е опитал да се самоубие първия път, е открил желанието си за живот — каза Гешир. — Избягал е, защото е осъзнал, че обича живота и не е искал да го прекара, преследван от вината и объркването от тази злополука.

Струваше ми се, че в този аргумент има известна логика, но в известен смисъл подкрепях Гешир след ненужно неприятната забележка на Щофмахер, затова може би бях прекалено милостива.

— Не мисля, че тук е станало така — каза Щофмахер.

— Имате ли по-добро обяснение? — попита Гешир.

— Всъщност, имам — каза Щофмахер. — Може би Люполц няма нищо общо с дупката от куршум или със смъртта на Виг. Може би е на работа, или в апартамента на приятелката си, или на екскурзия, в блажено неведение за трагедията, случила се тук в негово отсъствие.

— В такъв случай, какво е станало? — попитах.

— Някой много нервен крадец е проникнал с взлом в къщата, стреснал се е от шум в съседното жилище, и случайно е стрелял в стената — каза Щофмахер. — Нагласил е убийството да изглежда като самоубийство и после е избягал с ценните вещи на Люполц.

— Това не обяснява пепелта в огнището — каза Монк, като издуха мъничко пухче от възглавница от плота на масата.

— Може би на Люполц не му е харесало онова, което е написал, и сам го е изгорил снощи — каза Щофмахер. — Чувал съм, че писателите са много емоционални хора. Определено няма да е първият ядосан автор, който изгаря свой ръкопис.

Монк поклати глава:

— Липсва ни нещо.

— Бруно Люполц — каза Щофмахер. — Щом го намерим, загадката ще бъде разрешена.

— Не мисля така — заяви Монк.

— Бъдете сигурен — каза Щофмахер, — той ще проговори.

— Не и ако е мъртъв — каза Монк.

— Огледайте се наоколо — каза Гешир. — Няма кръв, нито следи от борба, нито труп. Ако не броите мъртвеца в съседното жилище.

— Знам, но вие казахте, че това е много спокоен и безопасен квартал и повечето хора оставят вратите си незаключени — каза Монк. — Тогава защо един обикновен крадец би дошъл тук с пистолет?

— Не би го направил — каза уморено Щофмахер.

— Но един убиец — да — каза Монк.

— Тогава защо няма кръв? — попита Щофмахер. — Защо няма тяло? Какво се е случило тук?

— Не знам — каза Монк. — Но липсва една възглавница.

Щофмахер и Гешир се спогледаха объркано.

— Каква възглавница? — попита Щофмахер.

— Люполц има двойно легло — каза Монк. — Но само една възглавница. Другата я няма.

— Какво значение има това? — попита Гешир. — Възглавниците не са ценни.

— Но от тях може да излезе доста приличен заглушител — каза Монк. — Стрелецът е използвал възглавницата от леглото на Люполц, за да заглуши изстрела. Ето защо никой не го е чул. След това се е опитал да почисти перата, но не е лесно. Ето защо тук все още има пух и перушина от унгарска гъска и защо е внесъл със себе си част от нея в апартамента на Виг.

— Защо някой ще иска смъртта на Люполц? — попита Щофмахер. — И защо няма да остави тялото? И защо му е да си прави труда да замаскира смъртта в съседния апартамент като самоубийство? Защо не остави и двете тела? Защо да остави Виг и да крие Люполц?

— Не знам отговорите на тези въпроси — каза Монк. — Но ще ви помогна да откриете това, ако вие ми помогнете с нещо.

А, значи това беше. Монк не беше забравил целта си: просто беше залагал стръвта. Никога не съм знаела, че притежава такова умение да манипулира хората.

— Какво искате? — попита Щофмахер, като бръсна малко пух от ръкава си.

— Някъде в Лор има един мъж с шест пръста на дясната ръка. Необходимо ми е да го намерите.

— Защо? — попита Гешир.

— Защото е наел някого да убие жена ми.

Монк обясни накратко какво се беше случило с Труди и какво го беше накарало да смята, че за убийството ѝ носи отговорност мъж с единайсет пръста.

— Дълбоко съжалявам за загубата ви — каза Щофмахер. — Но откъде сте сигурен, че това е същият човек, щом всъщност преди не сте го виждали лично?

— Разбрах, че е той, по същия начин, както разбрах всичко, което открих тук днес — каза Монк.

— Тук разполагахте с доказателства — каза Щофмахер. — Къде ви е доказателството, че мъжът с единайсет пръста, когото сте видял, е убиецът, когото издирвате?

Монк се потупа по гърдите, точно над сърцето:

— Споразумяхме ли се, или не?

Щофмахер кимна:

— Ще наредя на хората си да започнат да го търсят веднага щом открием Бруно Люполц.

— Дотогава убиецът на жена ми може да е изчезнал — каза Монк.

— Той може вече и да е изчезнал, но този случай е на първо място.

— Не е толкова спешно и наложително да открием Люполц — каза Монк. — Той е мъртъв.

— Не знаем това. Нищо не знаем. Ако имате някакви прозрения, бих искал да ги чуя. Междувременно ще се свържем с вас веднага, щом научим нещо ново — каза Щофмахер. — Бих ви пожелал приятен престой тук, но не мисля, че сега това действително е възможно.

Беше схванал това правилно.