Лий Голдбърг
Г-н Монк и двете асистентки (7)

6.
Асистентката на г-н Монк направи откритие

Има нещо във вида на един плачещ мъж, което ме кара да се чувствам сякаш трябва да извърна очи. Този път обаче не можех да се заставя да сторя това.

Взрях се в Тревър и неприкрито изучавах всяка от парещите сълзи по лицето му, всяка измъчена гримаса, всяко мъчително повдигане на гърдите му. Не съм виждала много мъже да плачат, но когато го правят в това има някаква голота, която според мен е дори още по-интимна и разкриваща от секса.

Виждала съм баща си да плаче само веднъж. Бях на девет години, когато се случи. Бях тръгнала към кабинета му да му покажа един портрет с молив на кучето ни, който бях нарисувала. Вратите не бяха плътно затворени и нещо ме накара да спра и да надзърна през процепа, преди да вляза.

Той седеше сам на бюрото си, заровил лице в ръцете си, с тресящи се рамене. В един момент свали ръцете си и видях покритите му със следи от сълзи страни. Но видях и нещо много повече. Видях уязвимост. Видях страх. А също и срам.

Той не ме видя, а аз никога не му казах и дума за това. Тогава не знаех, и сега все още не знам, защо плачеше. Но никога не забравих този момент, нито усещането, което изпитах. Единственото, което се доближава до него, е чувството на несигурност и страх, което изпитвам всеки път, когато има земетресение и някога твърдата земя под краката ми омеква като желе.

Докато седях в онази стая за свиждане, се зачудих дали именно така се е чувствал татко и дали такива бяха чувствата, които Тревър изпитваше сега.

Когато погледнах Тревър в лицето, видях там всичко, което бях видяла в лицето на татко онази нощ. Опитайте се да имитирате това. Не е лесно, освен ако не сте някой, който си има на полицата над камината статуетка „Оскар“ или награда „Еми“.

Сълзите на Тревър продължиха да се стичат в продължение на две минути, или може би три, но видях, че те го стреснаха и го накараха да се почувства унизен. Той се овладя с две силни, дълбоки вдишвания и една гримаса. После се огледа да разбере дали някой друг е забелязал моментното пропукване в черупката на мъжествеността му, но в стаята бяхме само аз и пазачът, и дори пазачът да беше видял нещо, не го показа.

Не си направих труда да се преструвам, че не съм го видяла да плаче или че не съм си дала сметка за уязвимостта, която това разкриваше. И без друго не съм толкова добра актриса.

Той избърса очи с ръкава на дочената си затворническа риза.

— Не съм убил Елън Коул — каза.

Това беше първият път, когато някой ми споменаваше името на горката жена.

— Тогава защо нещата й са били в камиона ви? — попитах.

— Някой се опитва да ме натопи — отвърна Тревър.

— Кой би искал да направи това?

— Онзи, който й е размазал главата с настолна лампа, който и да е той — каза той. — Ето кой.

— Сещате ли се за някой, който може да е желаел смъртта й? — Разбира се, че не се сещаше. Ако можеше да се сети, досега щеше вече да е казал на някого. Въпросът беше глупав, но не знаех какво друго да питам. Просто опипвах почвата.

— Не знам. Косях ливадата й, скубех плевелите в градината й и й подрязвах храстите — рече Тревър. — Дотам се простираха отношенията ни.

— Тогава защо из цялата къща е имало ваши отпечатъци?

— Тя все ми възлагаше разни дребни задачи — каза той. — „Можеш ли да стигнеш ей това? Би ли сменил онази крушка? Би ли ми помогнал да преместя ей онази тоалетка?“

— Стара жена ли беше?

Той ме изгледа.

— Нищо ли не знаете за този случай?

— Честно казано, не — признах. — Дори не съм сигурна какво би трябвало да питам.

— Караше трийсетте, но беше ниска, малко дребничка. Освен това флиртуваше, не че някога бих се хванал на това. Аз съм щастливо женен мъж. — Той трепна, сякаш изпитваше истинска божа. — Поне бях. Или си мислех, че съм. Какво правите за Монк?

— Същото, каквото е вършила и Шарона — казах, — само че не толкова добре.

— Откъде знаете?

— Защото той иска тя да се върне — отвърнах. Бях длъжна да направя за Тревър нещо истинско, заради сълзите му. — Е, защо Шарона не ви вярва?

— Това е най-лошото в тази история, по-лошо дори от това, да съм тук вътре — каза Тревър. — Аз съм пълен негодник. Знам го. Лъжех хората. Използвах ги. Разочаровах всички в живота си, особено нея. Но на такова нещо не съм способен. Не бих могъл да убия някого.

— Ако сте били такъв негодник — попитах, — как така двамата с Шарона се събрахте отново?

— Преди няколко години дойдох в Сан Франциско да разиграя някаква скалъпена история, за да си върна Шарона — каза той. — Но това беше само за да покажа на богатия си чичо Джак, че отново съм се опитомил. Той ме беше отрязал, когато Шарона ме напусна. Проблемът беше, че бях натрупал доста дългове от хазарт и имах нужда от него, за да ме измъкне.

— Което той не би направил, освен ако не е смятал, че парите ще отидат при съпругата и детето ви — казах. — Просто сте ги използвали като предлог, за да получите парите.

— Да. Шарона разбра това в деня, когато се предполагаше, че трябва да се преместим обратно на изток. Изпрати Бенджи при сестра си и когато се появих с камиона за пренасянето, тя ми се нахвърли. После ме попита дали искам да се обадя на Бенджи и да му кажа как съм ги изиграл, или ще оставя и това на нея. Искате ли да отгатнете какво избрах?

— Накарали сте я тя да го направи — казах.

Той кимна, засрамен.

— Онази вечер, и всеки ден след това през следващите няколко седмици, непрекъснато си представях разговора им и изражението на разочарование върху лицето на сина ми, и от това ми призляваше. Непрекъснато повръщах. Вече не можех дори да се погледна в огледалото. Затова реших да се променя.

— Какво направихте?

— Намерих си работа като сервитьор в Ню Джърси, и още една — в химическото чистене и си изплатих дълговете. А след това изпращах на Шарона всеки цент, който можех — каза той. — Бяха само няколко долара, но исках тя поне веднъж да види как парите отиват в другата посока. Най-сетне събрах кураж и се обадих на Бенджи. Той не ми затвори телефона, затова му признах какво съм направил и се извиних. Обаждах се всяка седмица, а после — два пъти седмично. И после един ден двамата с Шарона също започнахме отново да си говорим.

— И едното доведе до другото — казах приглушено.

— Наистина исках нещата между нас да потръгнат този път, исках го повече от всичко друго на света. И наистина си мислех, че се получава и че Шарона знае, че вече не съм същият. Тогава Елън Коул беше убита и аз открих, че съм сгрешил. Всичко беше лъжа. Шарона никога не е имала никаква вяра в мен, никога не ми се е доверила отново истински. Тя не знае кой съм. Не иска да знае. Това е по-лошо и от смъртоносната инжекция, знаете ли?

Знаех.

Вечерта се върнах в района на Залива навреме, за да разведа все пак Джули из няколко заведения в квартала.

Когато се прибрахме вкъщи, тя имаше в джоба си чек за трийсет долара от „Пица Соренто“, и реклама, която да залепи върху гипса си. Всеки, който си поръчаше пица и кажеше, че е научил за ресторанта от рекламата върху гипса на Джули, щеше да получи десет процента отстъпка. Ако продажбите бяха добри, от „Соренто“ щяха да платят за втора седмица „гипсореклама“ (термин, който лично дъщеря ми измисли и който сме патентовали като наша търговска марка).

Тази сделка не беше достатъчно добра за дъщеря ми. Тя ме удиви, като успя да уговори включването на клауза за индексиране на цените, която щеше да й осигури допълнителен процент от печалбите. Ако „Соренто“ спечелеха петстотин долара от продажби в резултат от рекламата, нейният процент щеше да се покачи до петдесет долара за втората седмица.

— Къде си се научила така да водиш преговори? — попитах я, докато си тръгвахме от ресторанта. Дори беше успяла да изкрънка две парчета пица, които да хапнем на път за вкъщи.

— От „Сделка или не“ — каза тя.

— Онази телевизионна игра с плешивия тип и пълните с пари куфарчета?

— Това си е качествена телевизия — отсече Джули.

Сега тя имаше силен стимул да прави нещо повече от това, просто да се разхожда наоколо, перчейки се с гипса си. Имах чувството, че настоятелно ще започне да зарибява клиенти за „Соренто“ из цялата територия на училището. Просто се надявах, че няма да принуди директора да прекрати бизнеса й още преди да е започнал.

В края на краищата, ако Шарона получеше работата ми, щеше да се наложи да преживяваме с онези парчета пица и доларите от рекламата.