Лий Голдбърг
Г-н Монк и двете асистентки (12)

11.
Г-н Монк поема случая

Радвах се, че съм била права за Тревър, и изпитвах облекчение, че може би работата ми вече не е застрашена. В същото време обаче се чувствах ужасно заради Шарона, която седна на крайчеца на леглото на Елън и обви ръце около тялото си.

— О, боже мой — промълви тихо тя, — какво направих?

Дозиър тромаво се изправи на крака.

— Той греши.

Шарона поклати глава.

— Той никога не греши, когато става въпрос за убийство. Никога.

— В този случай няма стиропор — каза Дозиър. — Тревър я е убил. Всички доказателства сочат към него.

— Само ако не виждате всички доказателства, които сочат някъде другаде — каза Монк.

— Например? — попита Дозиър.

— Вашата теория е, че Елън се е прибрала по-рано и е хванала Тревър да краде вещите й. Затова той я ударил с лампата и избягал.

— Точно така се е случило — каза Дозиър.

— Защо Тревър не е изтичал в задния двор, когато я е чул да влиза?

— Може би не я е чул — предположи Дозиър. — Или не е смятал, че може да избяга от задния двор, без тя да го види. Затова се е скрил в дрешника.

— Това е невъзможно — каза Монк.

— Защо? — попита Дозиър. — Дрешникът е бил точно зад него.

— Защо просто не е изчакал вътре, докато тя излезе отново? — попитах.

— Може би се е паникьосал. Или може би тя е отворила вратата и го е хванала — каза Дозиър. — Изтичала е към телефона, за да се обади в полицията, затова той е грабнал лампата и я е ударил.

— Разполагате само с предположения — казах.

— Защото Тревър не иска да проговори — заяви Дозиър. — Но доказателствата ясно показват какво е станало.

— Да, така е — каза Монк. — Замисляли ли сте се да отидете да си прегледате очите?

— Някой очевидно се е криел в дрешника — каза Дозиър.

— Да, вярно е — каза Монк. — Но погледнете как са подредени кутиите. Някой е отместил дрехите и е сложил една кутия на пода, за да има върху какво да седне. Това означава, че убиецът не е бързал. Чакал я е да се появи, много преди тя да стигне дотук, и е искал да се чувства удобно.

— Или кутиите вече са си били така — предположи Дозиър. — А Тревър е преместил дрехите, за да си направи място, когато се е скрил.

— Но тя е била ударена по тила и е паднала напред. Ако той е изскочил от дрешника и след това е грабнал лампата от нощното шкафче, тя би имала време да се обърне и да застане с лице към него. Това означава, че би трябвало да е ударена отстрани по главата, а не в тила — каза Монк. — Ако я е ударил, докато е излизала тичешком от стаята, тялото й щеше да бъде на прага или в коридора, а не пред тоалетката. Фактът, че е била ударена в гръб, доказва, че който и да я е убил, вече е държал лампата в ръце, когато е влязъл в дрешника. Не говорим за човек, който извършва отчаяна постъпка. Това ние, детективите, наричаме „предумишлено убийство“.

Този последен, покровителствено изречен коментар ме накара да се усмихна. Очевидно Монк беше обърнал на онова, което Дозиър беше казал преди, много по-голямо внимание, отколкото си мислех.

— Аз съм най-ужасната съпруга в историята на съпругите — каза Шарона. — Не бих обвинила Тревър, ако изобщо не пожелае да ме приеме обратно.

Седнах до нея и я хванах за ръката.

— Не бъди толкова строга към себе си, Шарона. Отчасти и Тревър има вина за реакцията ти. Ако не те беше подвеждал толкова много пъти преди, нямаше да имаш никакво основание да не му повярваш този път.

— Вместо това повярвах най-лошото за него, абсолютно най-лошото — каза Шарона. — Все едно исках той да е виновен.

— Той е виновен — изтъкна Дозиър.

— Знам как се чувствате — обърна се Монк към Дозиър. — И на мен ми се ще той да беше виновен.

— Ужасно е да изричате това — казах. — Защо бихте искали това?

— Той влияе зле на Шарона — каза Монк.

— Какво ужасно нещо ме е накарал да извърша? — попита Шарона.

— Накара те да се омъжиш отново за него и да се преместиш обратно в Ню Джърси — каза Монк.

— Ти си най-големият егоист, когото съм срещала — отсече Шарона. — Би трябвало да се срамуваш от себе си, Ейдриън.

— Не само това — той греши — каза Дозиър. — Открихме бижутата на Елън Коул в камиона на Тревър. Крадял е бижута от клиентите на своята фирма по поддръжка на къщи и ги е продавал на търгове по eBay. Плащанията за тези продажби са отивали право в личната му разплащателна сметка. Ако е невинен, как ще обясните това?

— Не съм твърдял, че не е крадец — каза Монк. — Но не е убил Елън Коул.

— Нито пък е откраднал нещата й — каза Шарона. — Цялата тази работа е нагласена, за да го натопят.

— Кой би искал да натопи съпруга ви? — попита Дозиър. — Той е незначителен човек.

— Не знам кой, но едва ли е било трудно да успее — каза Шарона. — Всеки би могъл да създаде електронен адрес на негово име в Yahoo! Да се добере някак до номера на разплащателната му сметка и да я използва, за да открие акаунт на негово име в eBay. Дайте ми името си и един от чековете си, и мога да го направя за десет минути.

— Чрез търга на крадени вещи по eBay ли стигнахте до Тревър? — попитах Дозиър.

— Разбрахме за търга, след като започнахме да следим Тревър — каза Дозиър. — Йън Лъдлоу беше човекът, който свърза уликите. Тогава ми се стори логично, и все още ми се струва логично сега.

— Дори след всичко, което Монк ви каза току-що? — попитах.

— Всичко е въпрос на разсъждение — каза Дозиър. — Аз виждам доказателствата по един начин, а той ги вижда по друг. Нищо казано от него не ме кара да смятам, че сме арестували не когото трябва.

— Направили сте го, и ние ще го докажем — каза Шарона, като се изправи. — Нали, Ейдриън?

— Да — печално рече Монк, — ще го докажем.

 

 

Специализираната книжарница за детективски романи се намираше в една сграда под просторен паркинг насред Уестууд Вилидж, точно в периферията на кампуса на Калифорнийския университет.

Отпред имаше метален кош, пълен с евтини книги с меки корици. Витрините бяха отрупани със заснети в едър план снимки на корици на книги с големината на плакати, рекламиращи предстоящите гостувания на автори на романи в стил „мистъри“, които щяха да раздават автографи: всичките изглеждаха така, сякаш бяха пазарували в „Ледър Жакетс & Ъс“, преди да им направят снимките за кориците на книгите.

Първото, което видяхме, когато влязохме в магазина, беше голяма маса, отрупана с купчини от предишните книги на Йън Лъдлоу с твърди и с меки корици, и купчина екземпляри от най-новата му книга — „Последната дума е «смърт»“.

— Какво му е? — попита жената зад щанда. На табелката с името й пишеше „Лоринда“.

Предполагам, че не й се случваше да има често клиенти, които носят противогази.

— Астма — каза Шарона.

Лоринда беше слаба брюнетка в ниско изрязана безръкавна тениска, а в едната й ноздра имаше безопасна игла.

Да, само в едната ноздра.

Виждах бедата, която се задаваше.

Монк моментално започна да подрежда сложените на масата книги на Лъдлоу на равни купчини. Отваряше всяка книга да провери датата на издаване, за да може да ги подреди в хронологичен ред. Знаех това само защото правеше същото с моята библиотека.

Погледнах през рамото му и видях, че книгите са подписани и датирани от Лъдлоу на титулната страница. Изглежда, това обърка Монк за момент, но после той стигна до някакво решение и продължи с подреждането.

Имаше двайсетина човека, дошли да се срещнат с Лъдлоу, който седеше на едно бюро в задния ъгъл на магазина и подписваше книги с изненадваща бързина.

Така нареченият Толстой на бедняшките улици беше в началото на трийсетте, с високо подстригана коса и набола еднодневна брада. Беше облечен в черно кожено яке, черна тениска, избелели джинси и бейзболна шапка с емблемата на „Доджърс“, за която подозирах, че крие преждевременно оредяващия път на косата му. Не знам кого си мислят мъжете, че заблуждават с тези шапки.

Начело на опашката стоеше мъж с куфар на колелца, пълен с книги, които Лъдлоу да подпише. Имаше пърхот, а горното джобче на ризата му беше издуто от химикалки, хартии и визитни картички.

— Имам всичките книги, които сте написали — каза мъжът, връчвайки на Лъдлоу една купчина. — Дори онези романи с меки корици за Джак Бъд, които сте написали под псевдоним.

— Приятно е да знам, че майка ми не е единственият човек, който притежава пълна колекция — заяви Лъдлоу, докато подписваше книгите. — Трябва добре да ги пазите. Някой ден може отново да си заслужават коричната цена.

— Не знам как успявате непрекъснато да ги фабрикувате — каза мъжът, като клатеше глава.

— Аз съм роден разказвач — каза Лъдлоу. — Роден съм да правя точно това. Това е всичко, което умея да правя.

— Но вие пишете четири книги на година — намеси се една едра жена, покровителствено притиснала към гърдите си последния мистъри роман на Лъдлоу, сякаш някой можеше да се опита да го изтръгне от ръцете й. — Не се ли страхувате понякога, че ще ви свършат историите?

— Навярно щях, ако трябваше да разчитам единствено на въображението си — каза Лъдлоу. — Но светът около мен непрестанно ме снабдява с материали. Там навън има милиони хора, всеки с някаква история, която да ме вдъхнови. А и крайните срокове са ми голям стимул. Ако не предам ръкописа, трябва да върна аванса, който съм получил.

Шарона хвърли поглед към Лъдлоу от разстояние и се намръщи:

— На снимките на кориците изглежда много по-висок и по-стегнат.

— Те винаги изглеждат така — заяви Лоринда. — Правят тези мрачни снимки и се опитват да изглеждат загадъчни и сурови, та читателите да си помислят, че дебнат из тъмните улици в търсене на сюжети — каза тя. — Единственото място, където Лъдлоу дебне, са книжарниците, за да подписва книгите си и да сваля жени.

— Не звучите като негова почитателка — казах.

— Подкрепяме го още от началото, от времето, когато още не беше никой, но след като си тръгне оттук днес, той ще се отправи надолу по улицата, за да дава автографи върху книги в „Бордърс“ — обясни тя. — Те продават книгите му с трийсет процента отстъпка, което ние не можем да си позволим, затова той ни подбива пазара с тази постъпка. Но не може да се сдържи. Невъзможно му е да мине покрай книжарница, без да подпише книгите си. Това е като някакво натрапчиво психическо разстройство.

— Някой трябва да му каже да се овладее — заяви Монк, като припряно преподреждаше книгите върху масата. — Не е нужно да подписва всяка книга, на чиято корица стои името му. Едва ли е толкова трудно просто да не обръща внимание на неподписаните книги.

Двете с Шарона се обърнахме и го погледнахме.

— Толкова е лесно, колкото да минеш покрай висяща накриво картина, без да я изправиш — каза Шарона.

— Това е друго — възрази Монк. — Това е въпрос на обществена безопасност.

Нямаше начин Шарона или аз да успеем да убедим Монк, че една кривнала се картина не представлява опасност за човечеството, затова се обърнах отново към Лоринда.

— Ако Лъдлоу действа във ваш ущърб, като подписва книги надолу по улицата — казах, — защо продължавате да го каните отново и отново?

Тя сви рамене.

— Той е голямо име в жанра „мистъри“. Клиентите ни очакват от нас да имаме книгите му, макар че нещата вече стигат дотам, че един неподписан роман за детектив Маршак е по-труден за намиране и по-ценен, отколкото подписан такъв.

Цялата книжарница се разтърси от тътен. Първата ми мисъл беше за земетресение, но бързо осъзнах, че е просто кола, влизаща в паркинга отгоре. Надявах се, че наемът е евтин.

— Voila — рече Монк и се отдръпна от масата. Изглеждаше до голяма степен както преди, само че всяка купчинка беше равна. — Готово.

— Какво направихте? — попита Лоринда.

— Някой напълно беше разбъркал книгите на тази маса. Върнах ги в първоначалния им порядък.

— Първоначален порядък ли?

— Начинът, по който са били подредени, когато сте ги получили — поясни Монк. — Подредени по дата на издаване, брой екземпляри и дата на подписване, като най-новата книга е най-отгоре, а най-старата — най-отдолу.

— Ясно — каза Лоринда. — Първоначален порядък. Благодаря.

Монк, изглежда, я забеляза за пръв път и беше разтревожен от онова, което виждаше. Шарона и аз се спогледахме уморено. И двете знаехме какво ще последва. Беше неизбежно.

— Липсва ви една безопасна игла — каза той, като посочи към носа й.

— Не, не ми липсва — рече тя.

— Загубили сте онази, която е била в другата ви ноздра — каза Монк.

— Другата ми ноздра не е пробита — обясни тя.

— А би трябвало — отбеляза Монк.

— Една е страхотно — каза тя. — Ако са и двете, би изглеждало нелепо.

Аз самата не виждах разликата. Мисля, че всеки, който има в носа си кламер, халка, кост или каквото и да е друго, изглежда глупаво.

— Лицата са симетрични. Това е природен закон. Не бива да нарушавате природните закони. — Монк кимна към Шарона. — Тя е медицинска сестра. Ще се радва да сложи още една безопасна игла в носа ви.

— Не, няма — каза Шарона.

Докато те спореха, последните читатели, дошли да си вземат автограф от Йън Лъдлоу, се изнизаха от книжарницата с покупките си. Мъжът с куфара на колелца така се разсея от вида на противогаза на Монк, че едва не ми прегази краката.

— Положила си Хипократовата клетва — каза Монк. — Твой дълг като медицинска сестра е да спасиш тази нещастна жена.

— Няма медицинско основание да забия безопасна игла в ноздрата й, Ейдриън.

— Огледа ли добре лицето й? — попита Монк. — Ужасно е.

— Ужасно? — каза Лоринда.

— По-добре внимавайте, Монк. Държат ловна пушка под щанда — каза Йън Лъдлоу с арогантна усмивка на лицето, докато се приближаваше наперено към нас. — И Лоринда си търси оправдание да я използва.

— Познавате господин Монк? — попитах.

— Разбира се, че го познавам. Голям почитател съм на работата му. Водех курс по творческо писане в Бъркли по време на полицейската стачка преди шест месеца, когато Монк разкри случая с Удушвача от Голдън Гейт — каза Лъдлоу. — Поиграх си с идеята да го превърна в книга, но жанрът с истории за серийни убийци започва да се изтърква.

— За разлика от полицейските детективи, които разкриват убийства — каза Лоринда. — Това никога не остарява.

— Не е ли сладка? — рече Лъдлоу.

— Не и само с една безопасна игла в носа — каза Монк. — Лицето й е асиметричен кошмар.

— Ще си извадя безопасната игла, ако вие си свалите противогаза — каза тя.

Това беше сполучлива примамка.

— Аз съм Шарона Флеминг, а това е Натали Тийгър — обърна се Шарона към Лъдлоу. — Негови помощнички сме. Лейтенант Дозиър каза, че можем да ви намерим тук. Разследваме убийството на Елън Коул.

— Съпругът ви го е извършил — каза Лъдлоу. — Случаят е решен. Мога ли да ви дам автограф върху някоя книга?

— Не мисля — каза Шарона.

— От нея става страхотен подарък за скъп човек в затвора — поясни Лъдлоу.

— Той не е виновен — рече Шарона.

— Доказателствата говорят друго — каза Лъдлоу.

— Но това го казва той. — Шарона посочи към Монк.

— Е, това променя всичко — заяви Лъдлоу.