Лий Голдбърг
Г-н Монк и двете асистентки (18)

17.
Г-н Монк и другата обувка

Въпреки че Монк бе обявил, че в случая става въпрос за убийство, капитан Стотълмейър не беше готов да ангажира още полицаи в разследването на смъртта на Уебстър, докато не получеше официалното становище на медицинския експерт.

Разбирах нежеланието на Стотълмейър.

Беше принуден да се занимава с някакъв намерен на нудистки плаж мъртвец, който може да беше, а може и да не беше убит от алигатор. Макар че ситуацията повдигаше някои важни въпроси (например „Как онзи тип се е озовал на плажа?“ и „Откъде се е взел алигаторът?“), всъщност нямаше нищо друго, което да сочи към убийство, освен мнението на Ейдриън Монк.

На Монк наистина трябваше да му се признае, че никога преди не беше грешил относно подобни ситуации, но важните клечки в Полицейското управление на Сан Франциско не бяха толкова уверени в способностите му, колкото бяхме ние със Стотълмейър. Затова, ако искаше да си запази работата, Стотълмейър трябваше да избере подходящата политика и да предприеме подход на изчакване, докато не мине аутопсията.

Но на Монк не му се налагаше да чака.

Нито пък му беше по силите.

Монк щеше да изгаря от нетърпение да се заеме с разследването на този случай, дори и ако не избягваше така усилено перспективата да се върне в Лос Анжелис, за да разкрие убийството на Елън Коул, макар да съм сигурна, че това беше допълнителен стимул. Точно тази смърт просто беше твърде интригуваща за него, за да я пренебрегне.

Не бях особено щастлива от развитието на събитията. Сигурността на работата ми щеше да остане под въпрос, докато Тревър беше в затвора. Шарона още присъстваше на сцената, а убиецът на Елън Коул още беше на свобода. Но не можех чистосърдечно да обвиня Монк за забавянето. Нападението на алигатора беше истински случай, а не тактика за забавяне. А това, че беше взел преднина в разследването, означаваше, че ще разкрие загадката още по-бързо.

Монк искаше да научи повече за Роналд Уебстър, за да разбере дали в живота му е имало нещо, което би могло да обясни странните обстоятелства на смъртта му.

Затова започнахме от магазина за обувки, в който работеше Уебстър. С изненада открих, че магазинът се намираше в моя квартал, само през две врати от пицария „Соренто“.

Никога не си бях купувала обувки от този магазин, но бях зяпала по витрините му няколко пъти. Бяха отрупани с многобройни изискани и скъпи италиански обувки от известни марки, и с маратонки, един чифт, от които струваше повече от годишните заплати на китайските фабрични работници, които ги правеха.

Ще ми се да можех да кажа, че не купувах от тези обувки в знак на искрена политически протест; причината обаче бе главно в това, че бяха твърде скъпи и не можех да си ги позволя със заплатата, която ми даваше Монк.

Но пък същото важеше и за пакетче дъвки.

Когато влязохме в магазина, вътре имаше трима клиенти, двама продавачи и един касиер.

Винаги се чувствах малко неудобно в подобни ситуации, в които Монк възнамеряваше да разпитва хора, които не знаеха кой е или по какъв начин е свързан с полицията.

Проблемът беше, че не притежавахме никакъв официален статут, което означаваше, че често пъти хората, с които се срещахме, нямаха основателна причина да говорят с нас, със сигурност не и за неща, които обикновено бяха стриктно лични въпроси.

Затова, за да ги накараме да се разкрият пред нас, беше нужен малко финес. Когато влязохме в магазина, още обмислях какъв подход да използвам.

Сред столовете, на които хората сядаха, за да пробват обувки, бяха разпръснати няколко щанда с изложени артикули. Задната стена беше покрита от горе до долу с може би сто обувки, подпрени на прозрачни пластмасови поставки.

Монк отиде право до задната стена и се приближи до стоящия там продавач, застанал там в очакване да го попитат нещо.

— Мога ли да ви помогна, сър? — запита продавачът с усмивка, която беше също толкова изкуствена, както и материята на блейзъра му. На табелката с името му пишеше, че се казва Морис.

Монк взе една от изложените обувки.

— Къде е другата обувка?

— Имаме още много там, откъдето идва тази — обясни Морис, — и то в няколко изискани модела. Бихте ли желали да ги видите?

— Това е дясната обувка — каза Монк. — Къде е лявата?

— Сигурен съм, че е някъде отзад — каза Морис.

— Защо не е изложена тук?

— Това са просто мостри, сър — рече Морис. — Но за мен ще бъде удоволствие да ви намеря чифт с вашия номер.

— Искам другата обувка, която върви с тази — каза Монк и започна да сочи към отделните обувки на стената. — А също и онази, и ей онази там, и онази другата, и ето онази, и…

— Искате да пробвате всяка една от обувките на тази стена? — прекъсна го Морис, зарязвайки всякакви усилия да поддържа изкуствената си усмивка. Но вече започвах да виждам как да подходя, за да получим информацията, която искахме.

— Искам да ги вида поставени на онази стена — каза Монк.

— Защо?

— Хората имат по два крака — каза Монк.

— Това ми е известно, сър — отвърна Морис.

— Обувките вървят по чифтове. — Монк посочи към стената. — Това не са чифтове.

— Както казах, сър, това са мостри.

— Как можете да разделите един чифт обувки? — попита Монк.

— По-лесно и по-привлекателно е да изложим на стената по една обувка от всеки модел.

— Но вие сте професионалист, занимаващ се с обувки — каза Монк. — Точно вие би трябвало да зачитате правилото за неделимия чифт.

— Правилото за неделимия чифт ли? — попита Морис.

— Разделянето на един чифт е престъпление срещу природата — отвърна Монк.

— Искате да ми кажете, че излагането на обувките по този начин е престъпление срещу природата?

— Не е ли очевидно?

— Ще трябва да извините приятеля ми — казах, като дръпнах продавача настрани и снижих глас, — но обикновено с него се занимава Роналд Уебстър. Рон се справя толкова добре с хората. Тук ли е днес?

— Не се е появявал — каза Морис. — Всъщност, неговият свещеник се обади да го търси тази сутрин.

— Неговият свещеник ли? — попитах. — Това не е ли малко странно?

— Роналд никога не пропуска сутрешната литургия в Мишън Долорес — обясни Морис. — Тази сутрин го е направил.

— Ходи на литургия всяка сутрин?

— Роналд е наистина праволинеен човек — каза Морис. — Точен, чист, изключително организиран.

— Лъжете — рече Монк.

Морис се обърна към него:

— Моля?

— Погледнете тази стена. — Монк посочи отново към обувките. — Никой организиран, богобоязлив човек не би допуснал това.

Продавачът ме погледна.

— Той да не си е спрял лекарствата?

— Може би Роналд е в къщата на приятелката си и се е успал — казах.

— В момента Роналд няма приятелка — заяви Морис.

— Мога да се закълна, че ми е споменал за нея — казах. — Каза, че обичали да ходят да се къпят голи на Бейкър Бийч.

— Роналд? Никога. Та той даже не носи ризи с къс ръкав. — Морис ме изгледа подозрително. — Това е малък магазин и работя тук от пет години. Не помня някога преди да съм виждал тук вас или приятеля ви.

— Може би просто не сте ни забелязали — казах.

Точно в този миг Монк се врътна кръгом и посочи към другия продавач.

— Какво си въобразявате, че правите? — изсъска Монк.

Другият продавач, който сигурно беше двайсетина и няколко годишен, но изглежда, още притежаваше неловката непохватност на пубертета, застина както се беше наканил да направи една крачка, с отворена кутия за обувки в ръка.

— Ами аз, хм, връщам тези обувки в задната стая — изписука той.

— Не можете — заяви Монк.

— Защо не?

— Защото бяха на краката й. — Монк посочи обвинително към една клиентка, стряскайки бедната жена, която дърпаше нагоре смъкнатите си чорапи. Тя беше към петдесет и няколко годишна и имаше прическа, която изглеждаше така, сякаш е била направена през 1972 и замразена върху главата й.

— Само ги пробвах — кротко каза тя.

— Пробваш — купуваш — каза Монк. — Такъв е законът.

— Не, не е — каза Морис.

— Но те не ми стават — каза жената.

— Трябваше да помислите за това, преди да ги сложите на краката си — каза Монк.

— Аз нося чорапи — каза жената.

— Не носехте, когато влязохте — възрази Монк.

— Те ми ги дадоха — каза тя, като посочи към другия продавач, — за да мога да пробвам обувките.

Монк се обърна към Морис.

— Дали сте й тези мръсни чорапи? На още колко чифта отвратителни крака са били?

— Отвратителни ли? — възкликна тя. — Моите крака не са отвратителни.

— Не бяха, когато влязохте, но сега със сигурност са — каза Монк. — Не вземайте никаква храна с тях.

— Аз не се храня с крака! — възкликна тя. — Не съм маймуна.

— Тогава нямате никакво оправдание за това, че пъхате краката си във всяка обувка, която видите, нали?

Както казах, финес.

Морис изгледа гневно и двама ни.

— Достатъчно. Напуснете незабавно или ще повикам полиция.

— Знаете ли какво, Морис? Мисля, че това е отлична идея. — Подадох му клетъчния си телефон. — Можете да използвате моя телефон. Питайте за капитан Лелънд Стотълмейър.

Знам, че щеше да е много по-лесно, ако просто бях накарала капитана да се обади в магазина за обувки, преди да отидем там. Технически погледнато обаче това все още не беше официално разследване на убийство и ако Монк се заемеше сам и се забъркаше в ситуация, потенциално злепоставяща управлението, Стотълмейър вероятно все още имаше възможност да заяви, че не е знаел.

Не бях свикнала да мисля за политическите аспекти в работата на Стотълмейър, но по време на неофициалната полицейска стачка преди известно време Монк беше върнат на работа като началник на отдел „Убийства“ и аз видях от първа ръка как стават нещата в управлението. След това си дадох сметка, че в известен смисъл, да защитавам Стотълмейър беше допълнение към работата ми да защитавам Монк.

Но изтънченият подход не беше проработил, нещата вървяха зле и не бяхме изровили информацията, която ни трябваше. Нямах избор. Трябваше да включа Стотълмейър в тази работа.

Разбира се, това означаваше също и че Стотълмейър трябва да каже на Морис, че колегата му е мъртъв.

Добрата новина обаче беше, че Морис и Роналд не бяха близки, затова, макар и изненадваща, новината не бе съкрушителна. Въпреки това Морис затвори магазина за днес, вежливо накара клиентите да излязат и седна заедно с нас, за да отговори на въпросите ни.

Трябваше да напуснем магазина, когато Морис ни изхвърли и да не си правим труда да въвличаме Стотълмейър, защото, както се оказа, Морис не можеше да добави кой знае какво към онова, което вече ми беше разказал.

— Работих с този човек пет години, а всъщност днес не го познавам и на йота по-добре, отколкото в деня, когато се запознахме — каза Морис. — Беше доста затворен човек.

— Какво имате предвид? — попитах.

— Работим в обувния бизнес. През повечето време тук е доста мудно, а когато положението е такова, няма кой знае какво за вършене, освен да си стоите тук и да си говорите, нали разбирате? — каза Морис. — Затова обсъждахме гаджетата, семействата, кой какво е правил, за местата, на които сме били. Роналд никога не говореше за нещо, което бихте запомнили.

— Роналд имаше ли врагове? — попита Монк.

— Той беше продавач на обувки — каза Морис.

— Продавачите на обувки не си създават врагове, така ли? — попитах.

— Това не е работа, която възпламенява страстите — каза Морис, после погледна Монк. — Поне не и обикновено.

— Ами личният му живот? — попитах.

— Какъв личен живот? — рече Морис.

— Всеки има личен живот — казах.

— Не всеки — рече Монк.

Добър довод.

— Дори при това положение — казах, — извън този магазин той може да е бил истински противно копеле. Може би е спял с женени жени, да е мамил стари дами, да е предавал приятелите си.

— Ще ми се да беше го правил — поясни Морис. — Тогава поне щеше да има интересна тема, за която да разказва. Рон беше свестен тип, но беше невъобразимо скучен. Все едно работеше специално по въпроса.

Монк наклони глава настрани.

— Какво имате предвид с това?

Морис сви рамене.

— Никой не би могъл да бъде толкова отегчителен в действителност. Да си кажа честно, не съм изненадан, че е имал таен живот.

— Какво ви кара да мислите, че е имал таен живот? — попитах.

— Ходел е да се къпе гол на Бейкър Бийч, нали? — отвърна Морис. — Човекът, когото познавах — или явно не съм го познавал — не би направил това.

— Може би не го е направил — каза Монк.

— Някога споменавал ли е за присъствието на друг човек в живота си? — попитах. — Някой, който би могъл да знае повече за него?

— Само неговият свещеник — каза Морис.