Лий Голдбърг
Г-н Монк и двете асистентки (23)

22.
Г-н Монк и човекът, който не беше себе си

Всички, с изключение на д-р Хетцър се събраха отново в лишеното от прозорци помещение за служители на моргата, за да обсъдим случая на няколко чаши лошокачествено кафе, вместо над изтърбушен труп. Петимата седяхме почти рамо до рамо на миниатюрна маса и говорехме, като се мъчехме да надвикаме бръмченето на автоматите за дъвки и се опитвахме да свикнем с причиняващите главоболие ярки флуоресцентни лампи.

Предпочитах атмосферата на моргата.

— Какво знаем за Роналд Уебстър? — попита Лъдлоу.

— Ние ли? — рече Монк. — Ти си просто посетител в тази морга, мой човек. Аз имам удостоверение от Щатската служба на Калифорния за прехвърляне на кръв и телесни течности, дезинфекциране, ароматизиране и стерилизиране по силата на Федералния указ за медицински отпадъци и федералните кодекси за здравеопазване и безопасност.

— Наистина ли? — попитах.

— Искаш ли да ми видиш картата? — попита Монк.

— Имате карта? — казах.

— Ламинирана е — каза той, като отвори портфейла си и гордо показа членска карта, върху която се мъдреше печатът на щата.

— Разбира се, че е ламинирана — каза Стотълмейър. — Той би ламинирал и самия себе си, ако можеше.

— Прегледах отпечатъците на Уебстър и не открих нищо — каза Дишър. — Затова се поразрових. Оказва се, че номерът на социалната му осигуровка е същият като на един друг Роналд Уебстър в Бът, Монтана.

— Нашият мъртвец е живеел под фалшива самоличност, която е откраднал от някой друг — каза Лъдлоу.

— Криел се е от нещо или от някого.

— Поредното блестящо умозаключение — заяви Монк. — Не знам за останалите от вас, но аз съм впечатлен.

Йън Лъдлоу не беше направил нищо, за да заслужи противното отношение на Монк. Възхищавах се на Монк, но той можеше да се държи невероятно дребнаво и детински, когато се чувстваше застрашен. Когато се държеше така, ми се приискваше да го изпратя в стаята му, за да миряса.

Единственият, който изглеждаше зле в тези ситуации, беше самият Монк. Той обаче беше прекалено зает да се цупи, за да си даде сметка за това. Но пък и той никога не забелязваше как изглежда в очите на другите, нито пък го беше грижа за това.

Стотълмейър го изгледа гневно.

— Имаш ли да споделиш нещо, което да ни бъде от помощ?

Монк се намръщи и скръсти ръце пред гърдите си.

— Не.

— Ами всичко, което научихме днес? — попитах.

— То няма връзка — каза Монк, като се цупеше.

— Разбира се, че има — казах.

Затова разказах на останалите за разговора ни с отец Боуен в Мишън Долорес, където Роналд Уебстър, или който там беше в действителност, посещавал литургията всеки ден, за да облекчи вината си заради това, че е прегазил Паула Далмас и е избягал от мястото на катастрофата. Казах им, че Уебстър е изповядал престъплението си пред отец Боуен и анонимно е изпращал пари на Далмас от години.

— Аз не бих могъл да измисля това — каза Лъдлоу, като клатеше удивено глава.

— Чудя се дали отец Боуен знае повече, отколкото е разказал — рече Дишър.

— Ще го попитаме, този път официално — каза Стотълмейър, после ми кимна: — Продължавай, Натали.

Разказах им за твърдението на д-р Далмас, че не й е известна самоличността на шофьора, който я беше блъснал и бе избягал, и че никога не е похарчила и цент от парите, които й беше изпращал.

— Но призна, че го е виждала да я следи няколко пъти през годините — казах. — Тази седмица съпругът и синът й са в Сан Диего. Тя каза, че прекарала четвъртък вечерта вкъщи и си взела вана.

— Може би го е направила — каза Дишър, — заедно с Роналд Уебстър и един алигатор.

— Издействай заповед за обиск за дома и кабинета й — нареди Стотълмейър.

— Какво се надявате да намерите? — попитах.

— Някакво доказателство, че е била на Бейкър Бийч или че може да държи алигатор някъде наблизо.

— Може би съпругът и синът й всъщност не са в Сан Диего — каза Дишър. — Може би са изядени.

— Това е вълнуващо — рече Лъдлоу.

— Губите си времето — каза Монк. — Д-р Далмас не е убила Роналд Уебстър.

— Тогава кой го е направил? — попита Лъдлоу.

— Някой друг — каза Монк.

— Блестящо умозаключение — рече Лъдлоу.

Монк си го заслужаваше.

— Няма да намерим отговорите тук — каза Стотълмейър, като се изправи на крака и обяви края на срещата. — Сещам се само за едно място, откъдето да започнем.

Докато отивахме към дома на Роналд Уебстър, ми се обади Джули, за да пита дали може да удължи срещата си за игра, като остане да преспи в къщата на приятелката си. Казах, че няма проблем, и тъй като приятелката й беше в отбора на „Сламърс“, това означаваше също и че ще има кой да закара Джули на мача в неделя сутринта.

Мен тази работа с преспиването ме устройваше страхотно, тъй като означаваше, че няма да ми се наложи да си правя труда да търся някой, който да държи Джули под око, ако се наложеше да работя в неделя, което изглеждаше вероятно.

Това означаваше също и че може би всъщност ще разполагам с една нощ само за себе си — нещо, което се случваше рядко и трябваше да му се насладя, може би заедно с един определен пожарникар, ако не беше на работа.

Това не беше преосмисляне на решението ми да не започвам връзка с огнебореца Джо. Това нямаше да бъде истинско обвързване, а повторно привързване — временно обвързване, което щеше да се превърне отново в необвързване.

На мен това ми звучеше съвършено логично или поне се опитвах да се убедя, че ми звучи логично, докато се придвижвахме през Мишън Дистрикт към магистрала 101 и онази част от брега, където се намираха промишлените складове.

В Сан Франциско съществува процъфтяващ пазар за превърнати в жилищни помещения складове, и ако в нашия град има едно нещо, от чийто недостиг не можем да се оплачем, това са изоставени и разнебитени индустриални помещения. Наистина не разбирам какво му е привлекателното на това да живееш в стара фабрична сграда сред западащ квартал, но има хора, готови да похарчат милиони за тази привилегия.

Роналд Уебстър живееше в съвсем наскоро преустроен в жилищна площ склад — единствената следа от преустройство в този иначе западнал ъгъл на Мишън Дистрикт. На голям билборд върху страничната стена на сградата беше представено виждането на някакъв художник за луксозните преустроени жилища, които се предлагаха за продан и вътре бяха съвсем готови за живеене.

И отново не съм съвсем сигурна какво му е толкова привлекателното да живееш на място, което е внушително и великолепно отвътре, а грозно отвън, но аз не съм богата градска изтънчена жителка. Не съм дори и бедна изтънчена градска жителка.

Не мислех, че и Роналд Уебстър е такъв, но този скучен човек беше пълен с изненади.

Имаше товарен асансьор, с който се отиваше до помещението на втория етаж, но тъй като Монк е предубеден спрямо асансьорите, вместо това се изкачихме по старите, мръсни железни стъпала.

— В тази сграда има четири апартамента, по два на всеки етаж, три, от които са незаети и очакват купувачи — обясни Стотълмейър, докато се изкачвахме с усилие по двете стълбища. Дишър и Лъдлоу взеха товарния асансьор.

— Значи никой е нямало да чуе нищо, ако е имало борба — казах.

— Можете да вкарате тук алигатор, лъв и морж, и никой не би забелязал — отбеляза Стотълмейър.

На стълбищната площадка на втория етаж една от двете врати на противопожарния изход беше отворена и разкриваше просторна стая, обзаведена с хром, стъкло и мрамор, които се съчетаваха, за да образуват поразителен контраст с оголените греди и грубите тухли на първоначалната сграда на фабриката. Цялото пространство беше окъпано в светлина от прозорците без завеси покрай едната стена и капандурите отгоре.

Стаите всъщност бяха като кутийки, разделени чрез въртящи се прегради от неръждаема стомана и матирано стъкло, давайки възможност големината на пространството за живеене да се променя по многобройни различни начини. Имаше също и голяма въртяща се библиотека, пълна с книги с твърди корици, която разделяше стаята. Единствените помещения с трайно определени граници бяха кухнята и баните, макар че някои от техните стени също бяха на колела.

Беше впечатляващо. И изглеждаше скъпо.

— Как може един най-обикновен продавач на обувки да си позволи това? — попитах.

— Не може — каза Стотълмейър, докато си слагаше чифт ръкавици. — Роналд Уебстър е представлявал нещо много повече от човека, за какъвто сме го мислели.

— Тази история става все по-невероятна с всеки изминал час — каза Лъдлоу. — Винаги се удивявам какво може да намери човек, като подраска по повърхността на нечий обикновен живот. Кой би си помислил, че този продавач на обувки може да има толкова много тайни?

Монк спря и подуши.

— Мирише на бензин.

Стотълмейър подуши. Аз също, но не усетих никаква миризма.

— Обикновен или безоловен бензин? — попита Стотълмейър.

— Не мога да определя — каза Монк.

Стотълмейър поклати глава.

— Разочарован съм от теб, Монк.

— И аз съм разочарован от себе си — каза Монк. — Заради въздуха в Лос Анжелис е. Той ми съсипа обонянието.

— Шегувах се — изрече Стотълмейър. — От никого не може да се очаква да определи вида на бензина само по миризмата.

— Казваш го само от учтивост — каза Монк.

Лъдлоу се устреми към голяма кутия от пица на кухненския плот. Към кутията бе прикрепена с тиксо касова бележка. С връхчето на химикалката си той повдигна капака на кутията и отдолу се показа изсъхнала, плесенясала пица, от която липсваха три парчета.

Д-р Хетцър определено го биваше да определя стомашното съдържание.

— Сега знаем откъде е взел последното си ядене — каза Лъдлоу, като хвърли поглед на касовата бележка. — Пицария „Соренто“. Чудя се дали се е хранил сам или убиецът му е бил заедно с него.

Двете с Джули бяхме в „Соренто“ в четвъртък вечерта. Дали Уебстър е бил там по същото време като нас? Може би сме го видели и не сме разбрали.

Може би той беше седял близо до убиеца си, а не беше знаел и това. Побиха ме тръпки, когато осъзнах, че бяхме пристъпили под този смъртоносен облак.

Знам, че това звучи твърде развълнувано и мелодраматично: помислете си обаче как щяхте да се почувствате, ако бяхте на мое място. Редом с нас в онзи ресторант бе имало убиец и жертва. Имаше също и много други хора, но въпреки това беше смразяващо да знам, че сме били в такава близост до подобно зло и не сме усетили нищо повече от мириса на чесън и горещо сирене.

Това ме накара да се замисля за съдбата и колко жестока и непредсказуема може да бъде тя. Разбира се, ако не беше такава, тогава нямаше да я наричат „съдба“. Щяха да я наричат „късмет“.

Затова предполагам, че това, което застигна Роналд Уебстър, беше съдба, а онова, което спаси Джули и мен — късмет.

Монк разглеждаше библиотеката на Уебстър, сякаш бяхме гости, поканени на вечеря, а не разглеждахме място, на което вероятно бе извършено убийство.

— Уебстър е бил почитател на книгите ви — обърна се Монк към Лъдлоу. На един рафт бяха подредени пет или шест романа на Лъдлоу в прозрачни найлонови обложки.

— Той и милиони други читатели — каза Лъдлоу.

— Как иначе бихте могли да си позволите този мерцедес? — каза Монк.

— Дължа много на почитателите си, но в замяна и те очакват много от мен — каза Лъдлоу. — На първо място, по един добър роман в стил „мистъри“ на всеки деветдесет дни.

— Уебстър няма най-новата ви книга — каза Монк. — Бил е убит, преди да успее да я прочете.

— Може би ако я беше прочел — каза Стотълмейър, — е щял да си помисли дали да пусне в къщата си някой с алигатор.

Дишър излезе иззад една преграда от матирано стъкло, за която предположих, че отделя част от банята.

— Прегледайте това — каза Дишър.

Последвахме го зад преградата и видяхме джакузи върху подиум, облицован с травертин. Това беше достатъчно, за да ме накара сериозно да се замисля да си сменя професията и да започна да продавам обувки.

Дишър се наведе над ръба на ваната.

— Мисля, че в решетката на канала има засъхнала кръв — заяви той, като посочи с облечения си в ръкавица пръст. — И пръстеновидна утайка от сол около канала.

— Според мен обикновена морска сол, каквато може да се купи от бакалницата — каза Лъдлоу. — Гранулите са по-големи.

Монк изпъшка по-високо, отколкото беше необходимо: не че изобщо се налагаше да пъшка.

— Мисля, че току-що намерихме мястото, на което Роналд Уебстър е бил хвърлен на алигатора — каза Стотълмейър. — Нека веднага да повикаме тук екип от съдебни медици.

Дишър извади клетъчния телефон и се обади.

Монк приклекна до две успоредни черни петна върху подовата настилка в средата на банята. Близо до джакузито имаше други две еднакви петна.

— Това е странно — каза Монк.

— Приличат на драскотини — каза Стотълмейър. — Може би от нечии подметки.

— Следите са една до друга — каза Монк. — Ако бяха от обувки, щяха да са неравни и по-раздалечени.

— Каквото и да е това — каза Стотълмейър, — ще се погрижим хората от лабораторията да го проверят. Сигурен съм, че когато напръскат ваната с луминал и я осветят, тя ще проблесне.

Луминалът е химикал, който реагира на хемоглобина и го кара да проблясва. Хемоглобинът се задържа по повърхностите дълго след като всички видими следи от кръв са отмити. Знам това не толкова от личен опит по въпроса с убийствата, колкото от гледане на повторения на „От местопрестъплението“.

Монк присви очи към едно петно на пода.

— Какво е това?

Всички приклекнахме около него, за да проучим петното.

— Прилича на моторно масло — каза Дишър.

— Или може би спирачна течност — предположи Лъдлоу.

Монк се намръщи мълчаливо и се изправи.

— Убиецът е бил изненадващо немарлив. Изглежда, че единствените улики, които не е оставил, са името и телефонният си номер.

— Това е добре за нас — каза Стотълмейър. — Може би ще се сдобием и с отпечатъци, които можем да използваме.

— Алигаторите оставят ли отпечатъци? — попита Дишър.

Предположих, че това беше казано, за да ни подсети да си вървим. Освен това исках да се прибера у дома и да започна да се наслаждавам на свободната си вечер. Отправих се към вратата и всички без Дишър ме последваха.

Щом излязохме навън, Монк ми махна. Помислих си, че иска мокра кърпичка, но когато посегнах да извадя една от чантата си, той поклати глава.

— Ще ми услужиш ли с мобилния си телефон? — попита той. — Трябва да проведа един разговор.

Дадох му клетъчния телефон и се отдалечих, за да не го притеснявам. Лъдлоу ме настигна при колата ми.

— Какъв му е проблемът на Монк с мен? — попита той.

— Това е негова територия — казах. — Чувства се застрашен от присъствието на друг експерт.

— Но — каза Лъдлоу, — както той постоянно ми напомня, аз не съм никакъв експерт.

Усмихнах се.

— Вие сте богат, прочут автор на криминални романи. Няма как да не се чувства малко засенчен.

Лъдлоу кимна и хвърли поглед към джипа ми.

— Тези коли са страшно издръжливи. Как върви?

— Не е зле за кола с триста хиляди километра в километража — казах.

— Точно така се чувствам по отношение на себе си понякога — каза Лъдлоу.

Монк дойде при нас и ми подаде телефона.

— Решихте ли вече случая? — попита той Лъдлоу.

— Работя по него — каза Лъдлоу. — Но въобще не си правя илюзии, че ще мога да го проумея преди вас — не че това е някакво състезание.

— Разбира се, че не — рече Монк.

— Последното, което искам да правя, е да нахлувам във вашата територия или да ви отнемам славата — каза Лъдлоу. — Аз не съм детектив и със сигурност не съм надарен като вас. Аз съм просто писател, търсещ добра история, която да разкаже. Когато това свърши, ще си отида и ще напиша нова книга.

— Разбирам — каза Монк. — Моля за извинение, ако съм бил груб.

Не можех да повярвам на онова, което чувах. Монк наистина признаваше, че греши, и се извиняваше заради това. Това се случваше за пръв път.

Може би щях да го попритисна по този въпрос, но клетъчният ми телефон звънна. Погледнах екранчето и познах номера. Беше огнеборецът Джо. Ако продължаваше така безпогрешно да улучва момента, щеше да се наложи да започна да го наричам Джо Четеца на мисли.

— Извинете ме — обърнах се към Монк. — Обажда се огнеборецът Джо.

Отдалечих се, за да се усамотя, докато разговарям.

— Надявам се, че не ти се обаждам твърде скоро — каза Джо.

— Тъкмо си мислех за теб — казах.

— Нямаш представа колко добре ме кара да се чувствам това — рече той.

— Както се оказа — отговорих, — имам свободна вечер.

— Както се оказа — продължи той, — аз също.

— Искаш ли да бъдем свободни заедно?

— Мислех си същото, но не мисля, че щях да успея да изразя мисълта си по-добре от теб.

— Ще ти се обадя, след като оставя господин Монк в дома му — казах, сбогувах се с него и се върнах при колата си, където сега Монк стоеше сам. Лъдлоу беше малко по-надолу по улицата и се обаждаше на някого по клетъчния си телефон.

— Мислех си, че с Джо сте престанали да се виждате — отбеляза Монк.

— И аз така си мислех — казах. — Но после той се отби до къщата ми в четвъртък да ви търси, или поне така твърдеше, и…

— В четвъртък ли? — прекъсна ме Монк.

— Искаше да разследвате някаква кражба, която станала в пожарната в сряда вечерта — обясних. — Но всъщност това беше просто извинение, за да…

— Позвъни му отново — каза Монк. — Кажи му, че ще се срещнем с него там.

— Ние ли? — попитах тъжно, чувствайки как моята прекрасна вечер ми се изплъзва. — Но той има свободна вечер.

— Искам да разследвам — настоя Монк.

— Не можете ли да разследвате утре?

— Вече съм закъснял с два дни — каза той и се качи в колата ми.