Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Two Assistants, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2017)
Разпознаване и начална корекция
Dianays (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк и двете асистентки

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Унискорп“

Редактор: Гергана Рачева

Художник: Огнян Илиев

ISBN: 978-954-783-068-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1065

История

  1. — Добавяне

23.
Г-н Монк отива в пожарната

Беше като дежа вю. Двамата с Монк отново бяхме в пожарната на билото на един хълм на Норт Бийч, за да разследваме престъпление, станало там, докато пожарникарите са излезли да потушават пожар. Само че този път не бе наранен нито човек, нито животно.

От пожарната се разкриваше невероятен изглед към Коит Тауър и Трансамериканската пирамида, но само ако стоите отпред. Вътре в пожарната от малкото прозорци можеше да се надникне право в съседната сграда. Почти сякаш архитектът умишлено беше искал да лиши огнеборците от изгледа.

Отвъд залива се стелеше мъгла и заливаше високите сгради подобно на морска вълна в нахлуващата тъмнина.

Огнеборецът Джо не изглеждаше по-щастлив от мен, че е в пожарната тази вечер. Споделеното ни раздразнение обаче създаваше приятно напрежение помежду ни, което щеше да ни е забавно да унищожим.

Капитан Мантуут беше доволен, че вижда Монк отново, сигурно защото това означаваше, че има вероятност да си върнат откраднатото, а също и той да излъска щателно хромираните брони на пожарните им коли.

Преди да влезем, Монк забоде на ревера си значка на младши огнеборец. Детската значка представляваше червен шлем върху емблема, изобразяваща пожарна кола, заобиколена със златен пожарникарски маркуч. Намерих жеста едновременно мил и удивителен. Когато се бе обличал тази сутрин, той не бе имал представа, че ще посещаваме пожарната: следователно това означаваше, че сигурно постоянно е носел значката със себе си. Зачудих се какво ли още носеше в джобовете си.

— Разкажете ми точно какво се случи — обърна се Монк към Мантуут — мъж към петдесетте, който изглеждаше сякаш издялан от камък.

— Повикаха ни заради запалена кола приблизително в осем и петдесет и две минути вечерта — каза Мантуут. — Трябваха ни около два часа да потушим пожара и да извършим нужното почистване, преди да се върнем.

— Разкажете ми още за пожара — каза Монк.

— Някой натъпкал напоен с бензин парцал в резервоара на камионетката на някакъв бояджия, паркирана долу до Уошингтън Скуеър — каза Джо. — Това предизвикало доста силна експлозия.

— И е привлякло много внимание — каза Монк.

— Обикновено по тази причина го правят пироманите — каза Джо.

— Когато се върнахме приблизително към единайсет вечерта, се заехме да почистваме екипировката си, да попълваме запасите и да разтоварваме — каза Мантуут. — Именно тогава един от нашите хора откри, че от пожарната липсват един от хидравличните инструменти за разрязване и за разширяване на струята при пръскане и един агрегат с ниска мощност.

— Защо не ги взехте със себе си? — попита Монк.

— Имаме няколко от тях — каза Джо. — Различни размери за различни дейности. И държим резервите тук.

— Можете ли да ми покажете как изглежда един от тези инструменти? — попита Монк.

— Разбира се — каза Джо и ни отведе до нещо, което приличаше на огромна резачка за болтове. — Използваме го главно при автомобилни катастрофи, за да освобождаваме хората, които са заклещени в смачканите си коли.

Мантуут посочи лопатките.

— Връхчетата на тези щипци от алуминиева сплав са от закалена стомана и могат да разкъсат почти всичко.

— Или можем да затворим лопатките, да напъхаме този инструмент в някое тясно място и, вместо да режем — каза Джо, — можем да разгърнем един предмет или да го повдигнем от тялото на някого.

— Мога ли да видя как изглежда агрегатът? — попита Монк.

Джо посочи към нещо, което приличаше на извънбордов мотор без витла. Вместваше се в квадратна желязна рамка: долните два лоста служеха като крачета за съоръжението.

— Онова, което откраднаха, беше по-малък вариант на това тук — каза Джо. — В основата си представлява нещо като четиритактов двигател за „Хонда“ с две и половина конски сили.

Монк кимна, сякаш знаеше какво всъщност означават тези данни.

— С какво гориво работи?

— Същото като всеки двигател — каза Джо. — Бензин.

Точно тогава усетих първата тръпка на осъзнаване — тръпка, която Монк вероятно беше усетил в апартамента на Уебстър, когато му казах защо се беше отбил Джо в четвъртък.

Монк приклекна до мотора и разгледа крачетата му.

— Може ли един човек да носи и агрегата, и използвания при спасителни операции инструмент?

— Разбира се — каза Джо. — В днешно време тежестта му е само двайсетина килограма. Наричаме този комплект „Челюстите на живота“.

Монк изопна плещи и започна да накланя глава ту на една, ту на друга страна. В ума му се оформяше ново предположение. Беше почти сякаш използваше движението на тялото си, за да кара предположението да се измества в различни ъгли като топка за пинбол. Надявах се, че отбелязва много точки.

— Колко силен натиск би упражнила една от тези челюсти върху даден предмет? — попита Монк, като се изправи.

— Зависи от големината на инструмента — каза Мантуут. — Бих предположил, че онзи, който откраднаха, вероятно е имал максимална режеща мощ от около дванайсет хиляди тона на квадратен метър.

Монк ми хвърли поглед. Аз го погледнах в отговор. И в този момент разбрах защо Монк беше усетил мирис на бензин в жилището на Уебстър. Разбрах от какво бяха онези следи на пода на банята на Уебстър. Разбрах как убиецът беше решил проблема с имитирането на ухапване от алигатор. И разбрах, че срещата ми с Джо няма да се състои тази вечер. По един или друг начин, все още щях да работя по случая.

Джо наблюдаваше изпитателно Монк.

— Знаете защо някой ни е откраднал оборудването.

— Да, знам — каза Монк.

И аз знаех. Беше хубаво поне веднъж да съм наясно, за разнообразие.

— Мислите ли, че можете да ни помогнете да си я върнем? — попита Мантуут.

— Вероятно не — каза Монк. — Предполагам, че досега тя вече е на дъното на океана.

— Ами онзи, който го е направил? — попита Джо. — Можете ли поне да го хванете?

— Определено — каза Монк.

— Е — рече Мантуут, — поне това е нещо.

Капитанът ни благодари за помощта и попита Монк дали иска да провери пожарната кола за петна и зацапвания. Монк само дето не заподскача натам.

Така двамата с Джо останахме сами за момента.

— Няма да имаме интимна среща тази вечер, нали? — каза Джо.

— Съжалявам — казах.

— Някой друг път, надявам се.

Целунах го вежливо. Може би прекалено вежливо.

— Винаги има надежда — казах и се отдалечих.

Намерих Монк да лъска предната броня на пожарникарския камион. Ако засияеше по-ярко, щяха да му дадат статут на звезда.

— Да видим дали съм схванала всичко правилно — казах. — В сряда вечерта някой е взривил една кола долу в Уошингтън Парк, за да накара пожарникарите да излязат за достатъчно дълго време, че да може да открадне „Челюстите на живота“, които са му трябвали, за да възпроизведе силата на алигаторско ухапване.

— Залепил е чифт челюсти към лопатките — каза Монк.

— По някакъв начин убиецът е влязъл в жилището на Роналд Уебстър, нокаутирал го е, смъкнал му е дрехите и го е метнал във ваната, която напълнил с вода и поръсил с трапезна морска сол — казах. — След това убиецът е внесъл „Челюстите на живота“ и е притиснал тялото на Уебстър с тях. Уебстър сигурно е дошъл отново в съзнание и се е борил, при което агрегатът се е повлякъл по пода, оставяйки онези ивици по плочките.

— Очевидно — каза Монк. — Твърде очевидно, ако питаш мен.

Той се изправи и пусна парцала в един кош с неща за пране. Двамата заедно тръгнахме към колата ми. Той си свали значката „Младши огнеборец“ и я сложи в джоба си.

— След това убиецът е завлякъл тялото и „Челюстите на живота“ до колата си, отишъл е до Бейкър Бийч и е зарязал Уебстър там — казах, — заедно със спретнато сгънатите му дрехи.

— Пропусна няколко факта — каза Монк.

— Например защо убиецът изобщо си е правил труда да скалъпва тази работа с алигатора — казах.

— Например, кой е убиецът — рече Монк.

Спрях и се втренчих в него.

— Знаете кой е убиецът?

— Ти не знаеш ли?

— Не, разбира се, че не знам — казах. — Защото ако знаех, щях да кажа: „По дяволите, убиецът е господин Хикс и ето какво е направил“. Така би постъпил един нормален човек.

— Искаш да кажеш, че аз не съм нормален?

Изглеждаше истински наскърбен. Поех си дълбоко въздух и се опитах да се преборя с порива да го удуша направо там, на улицата. Беше ми работодател, все пак.

— Това, което искам да кажа, господин Монк е, че повечето хора щяха да започнат, като споделят първо най-важните новини. В момента самоличността на убиеца е вероятно най-важното, което не знаем.

— Аз го знам — рече Монк.

По дяволите — помислих си.

— Тогава навярно ще бъдете така любезен да го споделите с мен — казах. — Кой е убил Роналд Уебстър?

— Същият човек, който е убил Елън Коул.

Примигнах силно и вероятно дори съм отстъпила стъписано назад. Това ми изглеждаше като огромен логически скок, дори за Ейдриън Монк.

— Но между тези две убийства няма абсолютно нищо общо — възразих.

— Те са на практика напълно еднакви — заяви Монк.

— Жертвите не са били от един и същи пол, дори не са били в един и същи град, и са убити по напълно различни начини — казах. — Елън Коул е била цапардосана с лампа по главата от някакъв натрапник. Роналд Уебстър е бил убит по нелепо сложен начин, за да се направи случилото се да изглежда така, сякаш е бил нападнат от алигатор на нудистки плаж.

— Точно — каза Монк. — Сега виждаш ли приликите?

Разтърках слепоочията си. Монк ми беше докарал главоболие.

— Не — казах, — не виждам.

— Аз.

— Вие сте убиецът? — попитах.

— Аз съм общото, което те имат помежду си — каза Монк.

Отворих дамската си чанта и бясно затърсих „Адвил“, за да облекча страданията си. Или може би ми трябваше пистолет. За нещастие, нямах нито едно от двете.

— Много съм объркана и имам чувството, че ми разтварят главата с „Челюстите на живота“ — казах. — Мисля, че наистина бихте могли да разясните нещата и да облекчите поне донякъде заслепяващата ми болка, като ми кажете направо кой е убиецът.

— Ще се радвам да го направя — рече Монк.

— Страхотно — казах.

— Утре сутринта — каза Монк. — Шарона ще се е върнала дотогава.

— Говорили сте с Шарона?

— Именно на нея се обадих от клетъчния ти телефон — каза Монк. — Тя ще провери нещо, за което я помолих, и след това ще се качи на първия полет за Сан Франциско, който успее да хване.

— Казахте ли й кой е убил Елън Коул и е натопил съпруга й за убийството? — попитах.

— Казах й, че ще разбере утре — каза Монк.

— Тя как го прие? — попитах.

Монк се прокашля.

— Ако дойдеш вкъщи утре сутринта и откриеш, че съм бил удушен с някоя част от собствената си анатомия, тя е първият човек, когото би трябвало да заподозреш.

— Само ако аз не се добера до вас първа — отвърнах.