Лий Голдбърг
Г-н Монк и двете асистентки (5)

4.
Г-н Монк не може да реши

Когато се прибрахме вкъщи, свалих допълнителния гипс от лявата ръка на Джули, изпекох сандвичи със сирене за двете ни и й дадох няколко болкоуспокояващи. Тази вечер тя си легна рано и заспа след минута. Аз също си легнах рано, но за мен сънят не дойде така лесно.

Наистина се тревожех от това, че Шарона се върна обратно в живота на Монк. Няма да ви лъжа: чувствах се застрашена.

Не беше лесно да се работи с човек като Монк. Бях наета да се грижа за него, да бъда негов болногледач, шофьор, да му пазарувам, да бъда негов секретар и спътник. Отначало беше истинска борба.

С течение на времето обаче тези отношения се бяха променили и нещата станаха по-лесни и за двама ни. Аз вече не просто се грижех за него — той също се грижеше за мен. Бях започнала да разчитам на Монк, и той на мен, в отношения, простиращи се отвъд отношенията между работодател и служител.

Ако оставите настрани фобиите и тревогите на Монк, между нас имаше много общо. И двамата бяхме загубили съпруг, отнет от насилствена смърт — съпругът ми Мич беше пилот от флота, когото свалиха в Косово. Така и не открих какво точно се е случило с Мич, а Монк все още се измъчва заради неразкритото убийство на съпругата си Труди.

Когато се запознах с Монк и двамата се опитвахме да се съвземем от преживяната загуба и да се справим. Все още беше така, но поне всеки от нас можеше да се облегне на другия. Разбирахме взаимно болката си, без да се налага да обясняваме нищо. Беше хубаво да знам, че някой ме разбира и това означаваше много за мен. Караше ме да не се чувствам така самотна и мисля, че и за него беше така.

Освен това Монк се беше превърнал и в единствения надежден, постоянно присъстващ мъж в живота на дъщеря ми, откакто Мич загина. Разбира се, бях излизала на срещи с няколко мъже, но не беше имало никакъв истински романс (макар че веднъж едва не хлътнах по един огнеборец, един тип на име Джо Кокран, който още ме преследва. Понякога ми се иска да се бях оставила да ме хване, но се страхувах, че ще го изгубя при някой пожар по същия начин както войната ми беше отнела Мич). Не запознавах Джули с много от тези мъже и никога не водех някой от тях да пренощува у дома. Не исках Джули да се привърже към някой мъж само за да бъде съкрушена, когато той си тръгне.

Никога не съм си и помисляла, че тя ще гледа на Монк по друг начин, освен като на чудатия ми шеф, или пък че ще започне да я е грижа за него толкова много. Предполагам, че въпреки всичките му странности, Джули знаеше, че може да разчита на него.

Монк беше човек с твърдо установени навици, и човек, който ожесточено се съпротивляваше на промените. Понякога, когато става въпрос за деца, това може да бъде и хубаво.

Тримата прекарвахме много време заедно, вършейки обикновени, свързани с домашния живот неща, които нямаха връзка с работата ми. Беше удобно и сигурно, и не исках да го загубя.

А знаех, че ще го загубя, ако Монк ме уволнеше и върнеше Шарона на старата й работа.

Но Шарона имаше огромно предимство пред мен. Тя беше човекът, спасил Монк, и винаги щеше да бъде. Независимо колко дълго работех за него или колко близки бяхме станали, не можех да се меря с това. На нея той би простил почти всичко. Аз винаги щях да бъда на второ място.

Това ме плашеше.

Но както каза Джули, аз съм от семейство Тийгър. Нямаше да се предам без борба. А в болницата до голяма степен бях решила, че за отношенията ми с Ейдриън Монк си струва да се боря.

 

 

С радост бих позволила на Джули да не ходи на училище в понеделник: тя обаче настоя да отиде. Мисля, че искаше да се поперчи с гипса и да докаже колко е силна, което ме устройваше. Обещах вечерта да я разведа из бохемския ни квартал в Ной Вели, за да предложи на собствениците на магазини и заведения по протежение на Двайсет и четвърта улица възможността да рекламират върху гипсираната й ръка. Междувременно Джули щеше да си помисли какви цени иска за рекламата.

Мисля, че тя имаше доста добри шансове да намери клиенти. В края на краищата, живеехме в Сан Франциско, където хората ентусиазирано възприемаха радикалното, причудливото и откаченото. Не беше чудно, че Монк се чувстваше толкова удобно тук и откриваше около себе си толкова много неща, които се нуждаеха от оправяне, балансиране и организиране.

Сан Франциско, приютил най-кривата улица на света и Ейдриън Монк. По някакъв начин това просто ми се струваше правилно и беше доказателство, че Бог притежава страхотно чувство за хумор.

Оставих Джули в училище и потеглих право към апартамента на Монк на „Пайн“. На мястото ми за паркиране имаше старо, очукано „Волво“ комби с разрешително за паркиране с отличителните знаци на болничен служител, залепено на предното стъкло.

Символичното значение на това ми се стори много смущаващо. Шарона определено не се беше забавила да се нанесе и да ме измести. Сега ми ставаше ясно, че това ще бъде война.

Отворих със замах входната врата на апартамента на Монк и влязох с маршова стъпка вътре, като ревнива съпруга, която се надява да хване съпруга си, докато й изневерява.

Двамата седяха на масата в трапезарията на Монк и ядяха купички „Чекс“, без прясно мляко, разбира се. Монк се страхуваше от прясно мляко, дори когато то беше в нечия друга купичка.

— Точно навреме, Натали — рече Монк. — Шарона тъкмо намина с нещо за закуска. Донесе „Чекс“!

— Колко мило — казах. Разбира се, всъщност исках да кажа: „Какъв ужас!“

— Прибирах се от работа вкъщи и ми хрумна да се отбия и да кажа „здрасти“ — рече Шарона. — Знам, че на Ейдриън никога не са му излишни още малко „Чекс“.

— Тъкмо си приключила работа? — попита Монк. — Но часът е девет сутринта.

— Ужасната неделна нощна смяна беше единствената, която можах да поема — каза Шарона. — Всичките хубави смени вече бяха взети от сестри, по-старши от мен. Но какво можех да направя? Имах нужда от тази работа.

Което, сигурна съм, беше изключително хитрият й начин да каже, че си иска обратно старата работа. Достатъчно лошо беше и това, че подкупваше Монк с „Чекс“.

— В такъв случай кой заведе Бенджи на училище? — попита Монк.

— Сестра ми. Живеем при нея, докато успея отново да си стъпя на краката — каза Шарона. — Но като се имат предвид проблемите на Тревър със закона, това може да отнеме известно време.

— Мислех, че си го зарязала — казах.

— Направих го, но все още имаме обща банкова сметка, а той вече взе малкото, което беше останало от спестяванията ни, за да плати на адвоката, който нае.

— Сигурна съм, че господин Монк би могъл да помогне — вметнах.

— Не бих могла да взема пари назаем от Ейдриън — каза Шарона.

— Не — каза Монк, — не би могла.

— Това, което исках да кажа е, че няма да ти се налага да живееш със сестра си, или да плащаш каквито и да било адвокатски такси, ако господин Монк измъкне Тревър от затвора — казах, обръщайки се към Монк. — И без друго точно сега нямате никакви случаи.

— Щом Шарона казва, че е виновен — рече Монк, — тогава съм сигурен, че наистина е.

— Откъде знаете? — попитах.

— Защото полицията го е арестувала и той е в затвора — каза Монк. — Това значи, че е виновен, до доказване на невинността му.

— Обратното е — казах.

— Не и в този случай — рече Монк.

— Дори не сте погледнали доказателствата — казах.

— Никой не е искал това от него — допълни Шарона.

— Може би е добре някой да го направи — казах.

— Може би е добре някои личности да престанат да си пъхат носа в неща, които изобщо не са тяхна работа — предложи Шарона.

— Господин Монк е разрешавал случаи на убийства, които всички останали са смятали за неразкриваеми.

— Знам — сопна се Шарона, — защото бях до него в повечето от тези случаи.

— Присъствала си на ранните, по-безинтересните случаи, преди той наистина да започне да постига големи успехи — казах. — Аз съм работила в тясно сътрудничество с него по класическите мистерии, които го направиха известен. Дори се опитаха да филмират една от тях — онази с астронавта, чието алиби за убийството на любовницата му беше, че е обикалял земята в орбита с космическата совалка.

— Чух за това — каза Шарона. — Но нямаше ли асистентката на Ейдриън във филма да е гореща мацка от азиатско-американски произход с невероятни умения в бойните изкуства?

Обичам китайска храна, дръпнатите очи не ме притесняват и мога да раздавам подли юмручни удари, така че тази промяна във филма не беше толкова голяма. Но дори и при това положение, проклета да е, че го спомена.

— Това, което се опитвам да кажа е, че за Монк щеше да е фасулска работа да реши случая на съпруга ти — заявих. — Защо не искаш съпругът ти да бъде освободен?

— Не знаеш абсолютно нищо за мен или за Тревър — каза тя.

— Знам, че е в затвора и ти искаш да го задържиш там — казах.

— И аз също — рече Монк. — Той е заплаха за обществото.

Беше заплаха за Монк. Ако Тревър излезеше от затвора, това щеше да означава, че Шарона отново ще напусне Монк. Монк беше толкова себичен, че по-скоро би предпочел да остави един невинен човек да гние в затвора, отколкото да изложи на опасност собственото си удобство.

— През целия си живот Тревър е бил мошеник и крадец на дребно, винаги е търсил замисъла, който ще го направи богат — каза Шарона. — Беше готов да се възползва от всички, дори и от семейството си, за да го направи. Казах ви, че имаше онзи бизнес за разкрасяване на къщи, нали? Е, връщаше се в къщите, когато там нямаше никой, влизаше с взлом и крадеше разни неща. После продаваше откраднатите вещи по eBay — под собственото си име.

— Ако е бил такъв глупак — попитах, — какво си видяла в него?

— Той не е глупав. Просто не мисли — каза тя. — Има разлика. Проблемът с Тревър е, че той живее изцяло в настоящия момент. Никога не взема предвид обстоятелствата. Това също е част от обаянието му. Аз със сигурност се хванах на това. На два пъти.

— Тя има ужасен вкус по отношение на мъжете — каза Монк. — Веднъж излизаше на срещи с човек от Синдиката.

— Синдиката ли? — попитах.

— Така ние, професионалистите, занимаващи се с прилагането на закона, наричаме организираната престъпност — рече Монк.

— Ако си бил ченге през 1975-та — каза Шарона.

— На мен Тревър не ми се струва много опасен — казах. — Какво те кара да мислиш, че е убиец?

— Защото е убил някого — сприхаво отвърна Шарона. — Една жена, за която работел, се прибрала у дома по-рано и го хванала в къщата си. Той се паникьосал, грабнал една лампа и я ударил с нея. Сигурна съм, че не е възнамерявал да я убие. Но това не оправдава постъпката му.

— Стореното от него бе непростимо — каза Монк. — Да те подмами да се върнеш в Ню Джърси с благите си приказки и фалшиви обещания, да те принуди да изоставиш хората, които се нуждаят най-много от теб, хвърляйки ги в непрогледна тъмнина и отчаяние, таящо се в изпълнените със състрадание дълбини на измъчените им души.

Монк забеляза, че и двете сме се вторачили в него, и после бързо добави:

— И освен това Тревър е убил някого, което също е много лошо.

Шарона ми хвърли поглед.

— Знаеш ли какво? Много по-късно е, отколкото си мислех. По-добре да вървя.

По този въпрос беше права.

— Защо си се разбързала? — попита Монк. — Бихме могли да измерим ледените ми кубчета, за да се уверим, че са с напълно квадратна форма. Помниш ли колко обичаше да правиш това всяка сутрин?

— Ти го обичаше, Ейдриън — каза Шарона. — За мен това беше нещо като домакинско задължение.

— А какво е определението за „домакинско задължение“? — попита Монк, сякаш подканваше всички да се включат в припева на песен. — Нещо, което обичаш да правиш.

— Не мисля — рече Шарона.

— Има го в речника — каза Монк. — Провери го.

— Добре, хайде да го направим — каза Шарона. — Иди да си донесеш речника. Аз ще почакам.

Монк ми се ухили.

— Не е ли голяма шегаджийка? Това си беше наш ритуал, тази размяна на остроумни реплики. Веднага се върнахме отново към него, сякаш тя никога не ме бе изоставяла така лекомислено. Пасваме си като чифт удобни нови обувки.

— Може би имаш предвид „стари обувки“ — попита тя.

— Че кой би искал да обува стари обувки? — заяви Монк, като поклати глава и ме погледна. — Виждаш ли какво имам предвид? Тези реплики са чисто злато. Наистина би трябвало да ги записваш.

Може би трябваше, освен това, просто да падна на колене и да й окажа коленопреклонна почит. Не го казах, разбира се, но основната идея на мислите ми сигурно е била изписана съвсем ясно на лицето ми, поне за Шарона. Тя си взе дамската чанта и се отправи бързо към вратата.

— Наистина трябва да вървя — каза Шарона. — Ако не си тръгна сега, ще заспя на волана.

— Трябва да си намериш нова работа — каза Монк.

— Каква например? — попита Шарона, като спря за малко на вратата. — Супермодел? Главен готвач? Международен шпионин? Само това умея.

— Би могла отново да станеш частна медицинска сестра — каза Монк. — Би могла да се посветиш на простичките нужди на един неженен, дезинфекциран човек, вместо на грижите за десетки некъпани непознати, които те заливат цялата с микроби и телесни течности.

Втренчих се невярващо в него. Наистина ли току-що каза това, което ми се стори, че е казал? Не виждаше ли, че стоя там? Изобщо ли не го беше грижа за чувствата ми?

Очевидно отговорите бяха да, не и пак не.

Ако това бяха въпросите в тест, оценяващ чувствителността и елементарното благоприличие, Монк току-що щеше да се е издънил с гръм и трясък.

— Това е голяма отговорност, с каквато не съм сигурна, че мога да се справя точно сега — каза Шарона. — Но ще си помисля за това, Ейдриън. Ще се виждаме наоколо.

И после си тръгна.

Ще се виждаме наоколо? Какво искаше да каже с това?

Не е като да живееха в един и същи квартал и да се движеха в едни и същи социални кръгове. Нямаше начин просто да се сблъскат в бакалницата, докато Монк преподрежда бутилките с вино по дата и форма.

Единственият начин, по който щеше да го види, беше, ако го е планирала. И все пак, по-малко от двайсет и четири часа преди това, тя се криеше от Монк. Сега обещаваше да присъства редовно в живота му. Какво се беше променило?

Ще ви кажа какво се промени. Тя откри, че противно на страховете й, Монк не я мразеше, задето го бе изоставила. И този факт отваряше всякакви възможности, които не беше взела предвид по-рано, като например да изгради отново стария си живот в Сан Франциско, сякаш последните няколко години не са се случвали… сякаш аз не се бях появила.

— Не е ли страхотно, че тя се върна? — каза Монк.

— Преизпълнена съм с радост.

— Усещам леко негодувание от твоя страна — каза той.

— Сериозно? — възкликнах. — Сигурно сте детектив.

— Какво те разстройва в такъв безкрайно щастлив ден?

— Това — казах, сочейки към него. — Изглеждате, сякаш напълно сте си загубили ума.

— Не ти харесва да ме виждаш щастлив ли?

— Разбира се, че ми харесва, господин Монк. Просто не ми харесва онова, за което намеква този изблик на радост.

— Че не съм тъжен?

Не можех да повярвам колко бавно загрява.

— Толкова ужасен ли беше животът ви, докато аз ви бях асистентка?

— Не по-ужасен от обикновено — каза той.

— Тогава защо искате да ме уволните?

— Не искам — отвърна той.

— Вече на два пъти, право пред мен, не особено деликатно предложихте на Шарона моята работа.

— Как можеш да кажеш това? Не бих могъл да те уволня в никакъв случай — каза той. — Не и след всичко, което сме преживели заедно.

Почувствах как в очите ми напират сълзи.

— Наистина ли?

— Нуждая се от твоето присъствие в живота си, Натали. Досега не си ли го разбрала вече?

— Не можете да си представите какво облекчение е това за мен и колко голяма нужда имах да ви чуя да казвате това — казах, чувствайки се смутена, засрамена и глупава. Как може преценката ми за него да е била толкова погрешна? — Като видях колко се вълнувате, че Шарона се е върнала, бях сигурна, че ще й дадете моята работа.

— Не бъди глупава — каза Монк. — Ще стигна и за двете ви.

Сърцето ми прескочи един удар.

— Какво искате да кажете с това?

— Можете да си ме делите — обясни Монк. — Винаги съм се нуждаел от повече време и внимание, отколкото един човек може да отдели. Това е идеалното решение.

— Искате да наемете и двете ни като свои асистентки?

— Не е ли чудесно? Бихте могли да се редувате през ден. Или през ден и през вечер. Или през седмица. Аз съм гъвкав. Сигурен съм, че вие двечките ще се разберете.

Избърсах сълзите от очите си и почувствах как бузите ми почервеняват от гняв.

— Смятате ли да плащате на всяка от нас „двечките“ пълна заплата?

— Защо да ви плащам пълна заплата, като всяка ще върши само половината работа? Бъди реалистка.

— Добре, ето я реалността. Едва мога да преживявам с това, което ми плащате сега, когато работя за вас на пълно работно време — казах. — Не мога да преживявам с половината от това.

— Би могла да си намериш втора работа — предложи Монк.

— Не искам втора работа — отсякох.

— Тогава можеш да използваш всичкото това свободно време, за да приведеш къщата си в ред — каза Монк. — Бог е свидетел, че има доста неща, които се нуждаят от организиране и подреждане.

— Няма да деля работата си с друг човек, господин Монк.

— Тя се върна, Натали. Хората, които ме напускат, почти никога не се връщат. Не мога да я оставя да си отиде сега.

От емоционална гледна точка можех да проявя разбиране към чувствата му. Баща му го бе изоставил още в детството му и едва наскоро се бе появил отново. Монк беше изгубил съпругата си и никога нямаше да си я върне. А после Шарона, на която бе разчитал всеки ден просто за да оцелее, изведнъж го беше напуснала. Не съм психиатър, но за мен бе очевидно, че той имаше нужда да изостави гнева си и да я приеме обратно, за да облекчи собствените си тревоги и чувството за несигурност.

Много съм схватлива, а? Наречете ме „доктор Натали“ и ми поверете собствено телевизионно шоу.

На практическо ниво обаче трябваше да се изправя пред фактите, и той също.

— Вие не ме слушате, господин Монк — казах. — Не мога да си позволя петдесетпроцентно намаление на заплатата и няма да се мъча да съвместявам две работи само за да ви е удобно на вас.

— Тогава какво се очаква от мен?

— Направете избор — казах. — Шарона или аз.

— Не е честно — каза Монк.

— Честно ли? — възкликнах. — Как можете да стоите там и да ми говорите за честност?

— Може би защото аз се държа разумно, а ти — не?

Иска ми се да можех да кажа, че реагирах с блестящ дързък и остроумен отговор, който го сложи на място и го накара да се изправи пред собствената си безчувственост. Вместо това изцяло подкрепих гледната му точка, като излязох рязко от къщата му и затръшнах вратата след себе си.