Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Two Assistants, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2017)
Разпознаване и начална корекция
Dianays (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк и двете асистентки

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Унискорп“

Редактор: Гергана Рачева

Художник: Огнян Илиев

ISBN: 978-954-783-068-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1065

История

  1. — Добавяне

21.
Г-н Монк и аутопсията

Докато пътувахме обратно към Сан Франциско, Монк беше спуснал матовия предпазител, за да може да вижда поставения в рамка плакат, показващ преобразяващата сила на ортодонтията, който д-р Далмас ни подари и който бяхме сместили на задната седалка.

— Това произведение на изкуството ще превърне къщата ми в забележителен туристически обект — каза Монк.

— Със сигурност вашата къща ще е единствената на цялата пресечка със зъболекарски плакат във всекидневната.

— Може да се наложи да инвестирам в охранителна система — обясни той.

— И в абонамент за „Списание за деца“ — казах.

— Това вече си го имам — каза той.

— Така ли?

— Намирането на предметите в скритите картинки поддържа остротата на наблюдателността ми — рече Монк. — Освен това приключенията на Гуфъс и Галант са доста вълнуващи.

— Надявам се д-р Далмас да не се окаже извършителката — казах. — Иначе ще изглежда, все едно сте взели подкуп.

— Не е възможно тя да е извършила убийството — заяви Монк.

— Роналд Уебстър я е прегазил с кола и я е оставил осакатена за цял живот — казах. — Тя е най-вероятната заподозряна. Да не говорим, че е и единствената. И най-важното — няма алиби.

— Не е възможно да го е извършила тя — каза Монк.

— Защо не?

— Защото сме сродни души — поясни той.

— Изобщо не си приличате.

— И двамата се борим с несправедливостта и поправяме грешките — каза Монк.

— Тя изправя зъби — казах. — Не разбирам къде е несправедливостта.

— Щеше да разбереш, ако имаше криви зъби — рече той. — Тя възстановява реда, точно както правя аз.

— Може би нейната идея за справедливост е да остави Роналд Уебстър да бъде сдъвкан от същество със съвършени зъби.

Видях я как грейна, когато Монк спомена симетричното съзъбие. Може пък в крайна сметка наистина да бяха сродни души.

— Наблюдавах ви, когато тя се изправи, след като беше прегледала пациентката си — рекох. — На лицето ви имаше странно изражение. Какво си мислехте?

И когато зададох въпроса, изражението се върна на лицето му.

— Роналд Уебстър е разбил тялото й. Лекарите са опитали да я оправят, но не са успели напълно. Сега тя посвещава живота си на това да поправя проблемите на другите и се справя отлично с това — каза Монк. — Онова, което й се е случило, е било ужасно и жестоко. И все пак се чудя дали именно заради него и заради онова, което й е причинил, не е толкова добра в онова, което прави.

— Никога няма да узнаем — казах.

— Аз може и да узная — рече той.

Можеше. И съм съвсем сигурна, че ако го узнае, това ще стане в деня, когато открие убиеца на жена си.

Бяхме прекосили половината Бей Бридж, когато се обади капитан Стотълмейър, за да каже, че медицинският експерт е приключил с аутопсията. Стотълмейър искаше да се срещнем с него в моргата, за да научим резултатите.

Има много неща, които обичам да правя в съботните дни, и посещението на моргата не е едно от тях. В моргата е студено, мирише лошо и е пълно с трупове. С изключение на това си е възхитително място.

За Монк със сигурност беше така. Там той се чувстваше напълно в свои води. Моргата е чиста, стерилна и организирана, с лъскави метални или покрити с линолеум повърхности, които се поддържат искрящо чисти. Сигурна съм, че по-скоро би предпочел да яде от пода на моргата, отколкото на маса за пикник в парка „Голдън Гейт“.

В една морга няма нищо, което да не си е на мястото. Нищо разпиляно. Нищо хаотично. Върху телата внимателно са прикрепени етикетчета и те са подредени върху маси за аутопсия или се пазят в хладилни камери. Дори предметите, извадени от телата, биват внимателно претегляни, измервани, описвани и след това изхвърлени.

А ако някога възникне бъркотия, тя бързо и ефективно бива потушавана и почиствана, а засегнатата зона се дезинфекцира, ароматизира и вероятно се излъсква с восък. Това би обяснило ослепителния блясък.

Монк много пъти беше предлагал да се отбива в свободното си време и да помага в почистването. Но медицинският експерт винаги любезно беше отклонявал предложението, за голямо разочарование на Монк и за мое облекчение, тъй като вероятно именно аз трябваше да разкарвам Монк напред-назад.

Когато пристигнахме, капитан Стотълмейър ни чакаше долу във фоайето на моргата, пред стълбището. Беше необичайно за него да ни посреща там. В случаите, когато се събирахме в моргата, обикновено се срещахме около тялото на масата за аутопсии. Беше почти като в Деня на благодарността, само че без яденето и лъскавите съдове.

— Защо е този комитет по посрещането? — попитах.

Стотълмейър се намръщи.

— Днес имаме специален гост и исках да те подготвя за това.

Имаше предвид Монк, не мен.

— Кой е той? — попита Монк.

— Той е нещо като консултант — каза Стотълмейър. — Ранди си помисли, че той може би ще направи някакво специално прозрение относно този случай, и му се обади вчера, след като намерихме тялото.

— Но аз съм ваш консултант — каза Монк.

— Мисли си за него като за консултант на Ранди — поясни Стотълмейър.

— Мислех, че съм консултант и на Ранди — рече Монк. — Защо не мога да съм консултант на всички?

— Искрено казано, Монк, готов съм да взема всички опитни консултанти, до които успея да се добера, особено ако работят безплатно — каза Стотълмейър.

— Ще работя безплатно — каза Монк.

— Не, няма — заявих.

— Не ни каза кой е този консултант — рече Монк.

— Йън Лъдлоу — каза Стотълмейър, като ни въведе в залата за аутопсии. — Писателят.

Лъдлоу стоеше по диагонал срещу лейтенант Дозиър и д-р Хетцър от другата страна на масата за аутопсии, върху която беше положено тялото на Роналд Уебстър.

— Защо му се обади? — обърна се Монк към Дишър.

— Ранди беше един от най-добрите ми студенти и е много добре запознат с творчеството ми — каза Лъдлоу, отговаряйки на въпроса, преди Дишър да има тази възможност.

— Изучавах всяка дума, която е написал, и това имаше огромен отпечатък върху прозата ми — каза Дишър и се обърна към Стотълмейър. — Вероятно сте забелязали, че рапортите ми станаха по-различни.

— Не чета рапортите ти заради изящната проза — каза Стотълмейър.

— Тогава са ви убягнали фините тематични извивки и леките оттенъци на собствен стил — каза Дишър, — да не говорим за първичния емоционален резонанс.

— Това ли било? — попита Стотълмейър. — Аз пък си мислех, че имам киселини.

— Изненадан съм, че не ми се обадихте за това — обърна се Лъдлоу към Монк.

— Защо да го правя? — попита Монк.

— Поради зашеметяващите прилики между това убийство и един инцидент в последната ми книга — каза Лъдлоу, като премести поглед към мен. — Подписах ви един екземпляр от „Последната дума е смърт“, когато се срещнахме в Лос Анжелис.

— Още не съм я прочела — казах.

— Аз не стигнах по-далеч от първите две страници — каза Монк, — тъй като в този момент вече си беше направо очевадно кой е убиецът.

— Аз бях напълно изненадан — обърна се Дишър, почти благоговейно, към Лъдлоу. — Всъщност, помислих си, че е блестящо направено.

— Във всичките му книги убиецът винаги е най-малко вероятният заподозрян, който бива издаден от някаква странност в характера — рече Монк.

— Наистина ли? — попита Дишър.

— Мислех, че си изучавал творчеството му — каза Монк.

— Значи сте чел всичките ми книги? — попита Лъдлоу. — Поласкан съм.

— Недейте. Ако си чел една — каза Монк, — все едно си прочел всичките.

— Това не е читателски клуб — нетърпеливо каза Стотълмейър. — Не сме тук, за да обсъждаме книгите на господин Лъдлоу. Тук сме, за да научим какво се е случило с Роналд Уебстър. Може ли да минем към това, ако обичате? Какво имате да ни съобщите, д-р Хетцър?

Медицинският експерт се прокашля и извади малка, телескопична показалка, която започна да размахва над тялото като магическа пръчка. Не знам дали не си мислеше, че кара тялото да се появява или да изчезва.

— Да се определи дали един човек се е удавил, или не, не е толкова лесно, колкото може би си мислите — каза д-р Хетцър. — При подобни ситуации се работи с предположения. Аз обаче смятам, че това е причината за смъртта. Изложено по този начин: в океана ли се е удавил, или някъде другаде?

Докато говореше, д-р Хетцър непрекъснато размахваше показалката над голото тяло на Уебстър, привличайки вниманието ни към него. Сега трупът не беше кой знае колко по-приятна гледка от преди. Всъщност, изглеждаше още по-зле, тъй като в допълнение към ухапванията от алигатора, тялото беше дисекцирано, а после — отново съшито.

И въпреки това този път някак си не ми се струваше трудно да го гледам. Може би се дължеше на клиничното естество на заобикалящата ни обстановка и на това, което ставаше. Или може би просто започвах да свиквам с това.

— Солеността на океанската вода обикновено е около трийсет и пет до трийсет и седем единици на хиляда — каза д-р Хетцър. — Солеността на водата, открита в белите дробове обаче може и да не отразява действителната соленост на водата, в която се е удавила жертвата. Това има връзка с физическия аспект на осмозата, в който вероятно не искате да задълбавам.

— Прав сте — каза Стотълмейър. — Всъщност, ще ви бъда много признателен, ако просто минете към въпроса.

Но д-р Хетцър нямаше да го направи — не повече, отколкото Монк би го направил по време на някое от своите обобщения за това как точно е извършено дадено престъпление. Това беше шансът на д-р Хетцър да се изфука какъв умник е и той нямаше да се лиши от това удоволствие.

— Има микроорганизми, които живеят в сладка вода и такива, които живеят в солена вода, но много малко от тях могат да се намерят в чешмяната вода — каза д-р Хетцър. — В океанските приливни басейни със сигурност не можете да намерите забележими следи от масло за вана.

— Искате да кажете, че Роналд Уебстър се е удавил във вана и е бил изхвърлен на плажа — каза Стотълмейър.

— Така изглежда — каза д-р Хетцър.

— Можехте да ни спестите много време, като ни кажете това още в началото — възропта Стотълмейър.

— Какво беше стомашното му съдържание? — попита Лъдлоу.

— На кого му пука? — каза Монк.

— Всеки факт е от значение — заяви Лъдлоу.

— Две-три парчета пица с чушки — каза д-р Хетцър.

— Ето, виждате ли? — каза Монк. — Безсмислена информация.

— Подробностите относно това, какво е ял, могат да ни помогнат да определим къде е бил преди да умре, с кого може да е бил и кога са били заедно. Степента, до която е смляна храната, може да ни помогне също да посочим времето на смъртта — каза Лъдлоу, като се обърна към д-р Хетцър. — И какво ви показва стомашното му съдържание, докторе?

— Бил е убит около половин час след като е консумирал последното си ядене — каза д-р Хетцър.

— Интересно — каза Лъдлоу.

— Маловажно — каза Монк.

— Имаше ли наркотици в кръвта му? — обърна се Лъдлоу към медицинския експерт.

— Не — каза д-р Хетцър.

— Значи знаем, че не е бил дрогиран — каза Лъдлоу.

— Блестящо умозаключение — каза Монк и театрално забели очи. — Следващото, което ще ни кажете е, че е мъртъв.

— Има ли следи от борба? — попита Стотълмейър. — Изглежда ми доста контузен.

— Има натъртвания и охлузвания по главата, горната част на ръцете и раменете, но не мога да определя дали ги е получил, докато се е борел с нападател, преди да се удави, или докато се е борел с алигатора.

— Една минутка — каза Стотълмейър. — Искате да ми кажете, че все още мислите, че го е нападнал алигатор?

Д-р Хетцър кимна.

— Помолих една специалистка по зоология да разгледа раните и един зъб, който намерих заседнал в едно от ребрата на жертвата. Тя потвърди наблюденията на Монк.

— Потвърдила е — каза Монк, очевидно отправяйки думите си към Лъдлоу, — защото аз го видях пръв.

— Официалното ми становище е, че някакъв алигатор е завлякъл Роналд Уебстър под водата и го е държал там, докато се удави — каза д-р Хетцър.

— Във ваната му? — запита Стотълмейър.

— Само ви казвам какво сочат доказателствата — рече д-р Хетцър. — Ако се съди по размера на ухапването, търсим доста едър екземпляр. Поне триметров.

Стотълмейър направи гримаса и погледна Монк.

— Знаех си, че този случай направо плаче за теб.

— За мен — каза Монк, подчертавайки заради Лъдлоу, че е спечелил още една точка в своя полза, — защото аз се занимавам със заплетените случаи.

— Не е ли възможно ухапването да е било фалшифицирано? — попитах.

— Далеч по-трудно е да се направи, отколкото може би си мислите — отвърна Лъдлоу.

— Откъде знаете? — попита пренебрежително Монк.

— Един от героите в „Последната дума е смърт“ се опита да нагласи едно убийство така, че да изглежда като нападение от алигатор — каза Дишър. — Затова се обадих на Йън снощи. Помислих си, че той може да ни помогне с някои прозрения за престъпника.

— О, моля те — рече Монк.

— Пристигнах от Ел Ей тази сутрин — каза Лъдлоу. — Чувствам, че мой граждански дълг като автор на криминални романи и като загрижен гражданин е да помогна по всеки възможен начин.

— И просто случайно тъкмо е излязла новата ви книга и всяка популярност, която успеете да си създадете, само ще помогне на продажбите — каза Монк. — Пресата направо ще се нахвърли на това. Искате да сте сигурен, че всички ще направят между книгата ви и този случай същата връзка като лейтенант Дишър.

— Това ми е изключително неприятно, господин Монк. Помагал съм на полицейското управление в Лос Анжелис при много разследвания — каза Лъдлоу. — И почтеността ми никога не е била поставяна под въпрос.

— И не се поставя под въпрос и сега. Благодарни сме ви, че сте тук — каза Стотълмейър. — Би трябвало ти също да си благодарен, Монк.

— Защо? — попита Монк.

— Защото ти самият не правиш особено блестящи открития — каза Стотълмейър, после отново се обърна към Лъдлоу. — Ако искахте да имитирате ухапване от алигатор, откъде щяхте да вземете челюстите?

— Много лесно се намират алигаторски глави — каза Лъдлоу. — Можете да закупите такава по интернет само за пет долара. Трудната част не е в това, а в „изработването“ на ухапването.

— Не може ли просто да съборите човека, да го задържите под водата и след това да притиснете челюстите върху него? — попитах.

— Алигаторът връхлита върху плячката си, а след това се претъркулва, като използва цялата си тежест, за да завлече жертвата под водата — важно каза Дишър. — Ако не виждате върху тялото следи от такова нещо, не можете нищо да докажете.

Всички погледнахме към д-р Хетцър, който кимна.

— Раните са точно такива, каквито жертвата би получила, ако е дърпана и търкаляна — каза д-р Хетцър. — Това беше първото, което потърсих.

Дишър грейна.

— Научих това, като четях книгата на Йън.

— Може би убиецът също го е прочел оттам — каза Стотълмейър, — и после е фалшифицирал ухапването.

— Това би било много трудно, ако не и непостижимо — каза Лъдлоу. — Един триметров алигатор упражнява сила, равна на почти хиляда и четиристотин тона на квадратен метър със захапката си. Това е сила, равняваща се на повече от един тон. Не можете да фалшифицирате такова нещо с голи ръце.

— Или с капан за мечки — каза Дишър.

— Капан за мечки ли? — попита Стотълмейър.

— Това беше използвала героинята в моята книга — каза Лъдлоу. — С помощта на епоксидна смола беше прикрепила челюстите на алигатора към капан за мечки и след това беше щракнала с приспособлението върху жертвата си. Беше нагласила както трябва всичко, освен силата на квадратен метър.

Стотълмейър погледна д-р Хетцър.

— Силата, упражнявана при това ухапване, като нищо е била хиляда и четиристотин тона на квадратен метър — каза д-р Хетцър. — Вероятно много повече. Алигаторът има същата биомеханика на хранене като динозаврите и захапката му е по-силна от тази, на което и да е друго животно на земята. Единственото същество, което може би има по-мощна захапка, е тиранозавърът Рекс — при него тя е две хиляди тона на квадратен метър.

— Значи търсим човек, притежаващ триметров алигатор — каза Стотълмейър.

— Или невръстен тиранозавър Рекс — допълни Дишър.

— Дали ще е трудно да го намерим? — рече Стотълмейър.