Лий Голдбърг
Г-н Монк и двете асистентки (2)

1.
Г-н Монк постига своето

Казвам се Натали Тийгър. Аз съм майка на истинска участничка в училищния отбор по американски футбол и се гордея с това. Дванайсетгодишната ми дъщеря Джули играе като защитник в отбора на „Сламърс“ в момичешката лига. Хлапетата се събират в Долорес Парк за тренировки всяка събота и за мачове всяка неделя.

Във въпросната неделя моят шеф Ейдриън Монк, легендарният детектив, беше заедно с нас на мача. Беше твърде неспокоен, за да си остане у дома. През последните два дни разследваше жестоката смърт на презрения Е. Л. Ланкастър, който управляваше ипотечния отдел на една банка в Сан Франциско.

Кажи-речи всички, които Ланкастър някога бе познавал, хранеха неприязън към него. Дори беше лишил родителите си от правото да ползват собствения си дом, когато баща му, вече засегнат от старческо оглупяване, пропуснал две от ипотечните вноски.

Не се шегувам. Такава „светла“ личност бе този Ланкастър.

Единствената улика, с която разполагаше Монк, беше объркваща плетеница от застъпващи се кървави отпечатъци от стъпки, принадлежащи на убиеца.

Теорията на капитан Лелънд Стотълмейър относно отпечатъците от стъпки беше, че жертвата сигурно е нанесла удар при самозащита, от който нападателят се е олюлял и му се е завил свят.

Лейтенант Ранди Дишър, най-верният помощник на капитана, проверяваше в болниците из района всички случаи на хора, постъпили с наранявания на главата.

Виждала съм Монк да разкрива убийство броени минути след пристигането си на местопрестъплението. В този случай обаче имаше твърде много заподозрени и твърде малко улики. Разследването подлудяваше Монк още повече от обикновено.

Главният проблем на Монк е, че е обсебен от желанието да въдворява ред в един свят, който е по природа хаотичен. Това е проблем, който той никога няма да реши. Той обаче не е сам в безплодния си стремеж. Всички имаме същия проблем, само че не в същата степен като него.

Вижте мен, например. Работата ми е да направя живота на Монк колкото е възможно по-подреден, за да може той да се съсредоточи върху въвеждането на ред в хаоса: това е методът, с който си служи, за да разкрива убийства: именно така си изкарва хляба, а пък по този начин е в състояние да ми плаща.

Когато не съм с Монк, се опитвам да поддържам някакъв ред в собствения си живот и да създавам хармонична, сигурна и мотивираща среда за дъщеря си.

Така успявам криво-ляво да плащам сметките, да пера, да поддържам къщата чиста, да карам Джули навреме на училище, да се грижа тя да свърши всичките си задължения, да съгласувам всичките й мероприятия, срещи за игра, да… Е, схващате какво имам предвид, защото вероятно и вие правите същото.

Никога не мога да се справя напълно с всичко. Никога не успявам да държа всичко изцяло под контрол. И никога няма да успея. Зная го, но въпреки това продължавам да се опитвам.

И Монк е такъв.

Аз обаче не съм обсебена от неуспеха си да контролирам живота си.

И тъй като съм различна от Монк, опитът ми да слагам всичко в ред не ми предоставя уникален поглед върху заобикалящата ме действителност — перспектива, позволяваща ми да забелязвам факти, които останалите не виждат, и да разкривам сложни и заплетени убийства.

Научила съм се да приемам, че винаги ще има хаос, че нещата абсолютно никога не могат да бъдат поставени под контрол, и че именно тази непредсказуема, безредна, неподлежаща на контрол природа на нещата е животът.

Безредието е неочакваното. Това е откриване. Промяна. И колкото и упорито да се опитваме да въведем ред в живота си, дълбоко в себе си всички знаем, че именно тази малка частица безредие прави живота вълнуващ.

Тогава защо изобщо непрекъснато се опитваме да сложим живота си в ред? Защо го правя аз?

Не знам.

Но понякога се чудя дали Монк го прави, защото връщането на реда във всичко е негова мания.

Знаех, че навярно безредието, каквото бе случаят с Ланкастър, сигурно тормози Монк. И се тревожех какво ли щеше да направи, за да компенсира тази нервност.

Затова в онзи неделен следобед бях решила да се отбия до дома на Монк на път за мача, за да видя как е. Джули ме умоляваше да не го правя, но аз се тревожех за него. Оказа се, че съм имала сериозно основание за това.

Открих Монк, застанал на четири крака, да чисти килима си нишка по нишка, като си служеше с лупа и четка за зъби.

Не можех да го оставя така, затова го накарах да ни придружи, въпреки ожесточените протести на Джули. Не можех да я виня за възраженията й. Веднъж Монк ми помагаше да обучавам баскетболния й отбор и преживяването бе истинска катастрофа. Опитах се да утеша Джули, като я уверих, че този път Монк ще бъде просто зрител на трибуните. Какво толкова можеше да направи?

Само да бях знаела!

Мачът се провеждаше в Долорес Парк в ясен слънчев ден, дори нямаше мъгла. Паркът бе разположен върху стръмния хълм, който разделяше квартала Ной Вели, в които живеем, от градската глъчка на Сивик Сентър. Зрителите имаха страхотен изглед не само към игрището, а също и към очертанията на центъра на Сан Франциско.

„Сламърс“ играеха срещу „Килър Клийтс“^[1], най-добрия отбор в лигата, а също и най-подлия. „Килър Клийтс“ играеха американски футбол като силов спорт, покосявайки всяко дете, което се изпречеше на пътя им. Бяха твърде груби, а треньорът им, едър, сърдит мъж на име Харв Фелдър, ги пришпорваше здраво, обсипвайки с жестоки обиди всеки играч, който не напуснеше игралното поле с късче от плътта на някой противников играч между зъбите.

Треньорите и семействата на двата отбора бяха в един и същи край на игрището, но всеки от тях се бе разположил на собствени, подредени в четири редици метални седалки.

Още в началото на първата четвъртина едно момиче от „Килър Клийтс“ беше ударено по тила с топката, което позволи на играч от отбора на „Сламърс“ да се промъкне покрай нея и да отбележи гол.

Реферът наду свирката си, отсъждайки кратък таймаут, за да даде на контузения играч, момиче на име Кейти, възможност да напусне игралното поле.

Кейти се запрепъва към страничната линия на игрището, като се опитваше да не заплаче, и друго момиче от „Килър Клийтс“ зае мястото й.

— Добра отбрана, Кейти. Игра страхотно — искрено каза на Кейти Раул Мендес, треньорът на нашия отбор, когато тя мина покрай него. Той беше баща на четири момичета и беше наистина мил човек. Момичето го погледна, но не показа с нищо, че е чуло коментара му.

— На това игра ли му викаш? — изкрещя й Фелдър, като тикна лицето си право в нейното, толкова близо, че Кейти вероятно можеше да почувства как я опръсква слюнката, хвърчаща измежду стиснатите му зъби. — Ти си неудачница, Кейти, хленчещ малък червей. Отвращаваш ме.

Кейти избухна в сълзи и Фелдър я изимитира, когато тя се затътри обратно към смутените си родители.

— Уаа-уаа-уаа. А освен това си и ревла — допълни Фелдър. — Махай се от очите ми, преди да съм повърнал.

Раул отвратено поклати глава.

— Хей, човече, не мислиш ли, че си малко суров с нея? Те са просто деца. Това е само игра.

Фелдър се усмихна подигравателно на Раул.

— Губещите винаги така казват.

Играта се поднови и почти веднага човек от играчите на „Килър Клийтс“ се вряза в едно момиче от „Сламърс“, като я събори по гръб и почти я прегази, за да отбележи гол.

Фелдър размаха юмрук във въздуха и изпълни малък танц на победата.

— Мразя този човек — изсъсках на Монк.

Но Монк вече не беше до мен. Беше се изправил върху редицата от седалки, като се опитваше да убеди хората да се преместят на различни места, за да може на всеки ред да има четен брой хора. Изправих се и го смъкнах обратно долу.

— Моля ви престанете да дразните родителите — казах.

— Погледни ги — рече Монк. — Трима седят на единия ред, петима — на другия. Горе седи само един. Това е безотговорно. Би трябвало да дават пример на децата си.

„Килър Клийтс“ се бутаха с лакти, раздаваха ритници и се мъчеха насила да вземат топката, за да се промъкнат през играчите на „Сламърс“ и да отбележат нов гол. Реферът не изсвири нито един наказателен удар срещу тях. Предположих, че или е сляп, или е дружка на Фелдър.

— А примерът, който той дава? — казах, посочвайки към Фелдър, който отново изпълняваше своя танц на победата.

— Пуснете им малко кръв! — провикна се Фелдър към отбора си.

— Направо унищожават нашия отбор — рекох.

Монк се втренчи във Фелдър.

— Обади се на капитана.

— Нямах предвид буквално това — казах.

— Обади му се. — Монк раздвижи рамене и завъртя глава. — Кажи му да носи белезници.

 

 

Когато капитан Стотълмейър се появи, вече беше започнала втората половина от мача, резултатът беше седем на едно, а Монк се беше опитал да убеди всички родители от нашия отбор да насядат само в една редица в средата на редовете от седалки.

— По-късно ще ми благодарите — каза им той.

Съмнявах се в това. Всъщност, можеха дори да ми забранят да посещавам мачове за в бъдеще. Чувствах гневните им погледи, но се правех, че не забелязвам.

На лицето на Стотълмейър беше изписано същото изражение като тези на родителите. Беше с тениска, яке от плътна материя и чифт избелели джинси. Капитанът очевидно не беше особено радостен, че са го измъкнали от апартамента му в свободния му ден.

— По-добре да имаш основателна причина за това, Монк — каза Стотълмейър.

— Трябва да поговорим с тях. — Монк посочи към родителите на играчите от „Килър Клийтс“ по седалките. — Мен не искат да ме послушат.

— Повика ме тук, за да преподредя хората по седалките?

— Това е въпрос на безопасност — каза Монк.

— Ъ-хъ. — Стотълмейър обърна гръб на Монк, затова не видя как вратарката на „Сламърс“ бе ударена с всичка сила от топката, а „Килър Клийтс“ отбелязаха нов гол. — Тръгвам си.

— Чакайте — рече Монк. — Не можете да си тръгнете, без да арестувате треньора.

— За това, че хората са насядали безредно?

— За убийство — каза Монк.

Стотълмейър спря и бавно се обърна кръгом, за да застане отново с лице към Монк.

— Не мога да го арестувам за това, че е спечелил мача.

— А за убийството на банкера? — каза Монк.

Стотълмейър го изгледа.

— Сигурно се шегуваш.

Монк посочи към Фелдър, който изпълняваше малкия си победен танц.

— Това обяснява отпечатъците от стъпки.

— Така ли?

— Това е негов ритуал. Прави го винаги, когато печели — обясни Монк. — Тези стъпки съвпадат с поредицата кървави отпечатъци от стъпки в банката.

Стотълмейър и Монк се приближиха до Фелдър, загледани в краката му, докато танцуваше.

— Проклет да съм — каза Стотълмейър, като приглаждаше гъстите си мустаци.

Фелдър се извъртя и ги изгледа кръвнишки.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите?

Стотълмейър показа значката си на Фелдър.

— Полицейско управление на Сан Франциско, отдел „Убийства“. Арестуван сте за убийството на Е. Л. Ланкастър от банката „Голдън Стейт“.

Челюстта на Фелдър увисна от удивление. Моята също. Голямо увисване на челюсти падна.

Стотълмейър сложи белезници на Фелдър, прочете му правата и понечи да го отведе.

Монк се прокашля.

— Не забравяте ли нещо?

Стотълмейър простена, обърна се и вдигна значката си, за да могат родителите, привърженици на „Килър Клийтс“ по седалките да я видят.

— Хей, всички вие, слушайте — рече капитанът. — Имате две възможности за избор: или да насядате на редове с четен брой, така че броят на зрителите на всеки ред да е четен, или всички трябва да седнете заедно на един ред.

— Защо? — попита един родител.

— Това е въпрос, отнасящ се до безопасността — каза Стотълмейър. — Ако не искате да си навлечете наказание, предлагам да го послушате. — Стотълмейър кимна към Монк, а след това отведе Фелдър от игрището.

Играчите от „Сламърс“ и родителите им заръкопляскаха. Ликувахме заради това, че бяха отвели Харв Фелдър, окован в белезници, но Монк не гледаше така на ситуацията.

— Виждаш ли? — обърна се той към мен. — Всички одобряват балансираното сядане.