Лий Голдбърг
Г-н Монк и двете асистентки (4)

3.
Г-н Монк и повторното обединение

Според онова, което са ми разказвали, Монк винаги е бил склонен към натрапчиво-обсесивни разстройства. След като обаче съпругата му Труди била убита от кола бомба, те го завладели напълно. Изобщо не бил в състояние да се справя. От полицията го принудили да си вземе неплатен отпуск и да се подложи на интензивно, извънболнично психиатрично лечение.

Положението толкова се влошило, че Монк, за да избегне постъпването в специализирано заведение, се принудил да се сдобие с лична медицинска сестра, която да му дава лекарствата и да му помогне да сглоби отново живота си.

Тази сестра била Шарона Флеминг.

Тя беше разведена майка, отглеждаща момче, което бе на същата възраст като Джули. Знам от личен опит, че едва ли й е било лесно да се грижи едновременно за Монк в най-тежкото му състояние и за детето си. Вероятно притежава запаси от сила, на които и Арнолд Шварценегер би завидял.

Шарона не само помогнала на Монк да се оправя без лекарства и да започне да излиза отново от къщата, но дори успяла да го навие да консултира полицията при най-заплетените случаи на убийство. Благодарение на нея, Монк постепенно превъзмогнал унищожителната си скръб и овладял фобиите си дотолкова, че изглеждало възможно да получи отново работата си.

И тогава една понеделнишка сутрин, без никакво предизвестие, Шарона не се явила на работа. Оставила бележка, в която уведомявала Монк, че се е преместила обратно в Ню Джърси и се е омъжила отново за бившия си съпруг Тревър.

В отчаяните си опити да си намери нова асистентка, Монк се натъкна на мен — една жена без какъвто и да било сестрински опит. Бях овдовяла майка, работеща като барманка в един истински вертеп. Но, по някаква причина се сработихме.

Монк не се притесняваше от факта, че нямам професионални квалификации, затова аз също не се притеснявах. Всичко, което имаше значение за мен бе, че тази работа е по-добра от предишната. Всяка вечер щях да съм си вкъщи, за да сложа дъщеря си да си легне и вече никакви пияници нямаше да повръщат върху мен.

Отначало се чувствах като актриса, включена, за да замести обичана героиня в хитово телевизионно шоу. В продължение на месеци ми се струваше, че Монк, а и всички останали в живота му, ме сравняват с Шарона, и сравнението не е в моя полза.

Но някак си двамата с Монк накарахме нещата да потръгнат.

Беше трудно и ни отне време и усилия, но Монк, Стотълмейър и Дишър в крайна сметка ме приеха такава, каквато бях, вместо да очакват от мен да бъда клонинг на Шарона. Дори се понаучих да разбирам нещичко от детективската работа.

Най-сетне имах работа, която ме устройваше, от която дори разбирах нещо, и нещата вървяха по-гладко от всякога.

А сега Шарона се беше върнала, да я вземат дяволите.

Обърнах се към Монк. Той още не се беше помръднал. Шарона проследи погледа ми.

— Той се справя много по-добре, отколкото си мислех — каза Шарона.

— Изпаднал е във вцепенение — рекох.

— Накрая ще се изтръгне от него — каза тя. — Наслаждавай се на спокойствието, докато можеш.

— Харесвам господин Монк, когато се държи обичайно — обясних.

— Да, забелязах. — Тя ме изгледа и занесе материалите си при Джули.

Последвах я, вървейки зад нея. Бях раздразнена, а не бих могла да ви обясня точно защо. Може би щях да мога, ако притежавах нейните медицински и психологични познания. Погледнах Монк. Той още се взираше, с широко разтворени очи, в нещо, което никоя от нас не можеше да види.

— Джули — казах, — това е Шарона.

Веждите на дъщеря ми отскочиха нагоре.

— Онази Шарона ли?

Шарона се усмихна.

— Спечелила съм си позорна слава. Предполагам, че би трябвало да съм поласкана.

— Недей — рекох.

Джули ме погледна, карайки ме да се почувствам смутена заради враждебността си. Шарона никога не беше направила нещо, с което да ме нарани, поне не още. Но със сигурност бе наранила Монк.

— Няма да усетиш нищо — обърна се Шарона към Джули. — Просто си дръж ръката неподвижна и ме остави да свърша цялата работа.

Тя започна да увива счупената китка на Джули с марля.

— Ти дори не се сбогува — промърмори Монк. Гласът му бе съвсем малко по-висок от шепот.

— Моля? — попита Шарона, като вдигна очи. — Ще трябва да говориш по-високо.

— „Довиждане“ — каза Монк, като се прокашля и изопна плещи. — Ти дори не каза „довиждане“.

Шарона не откъсваше очи от работата си: прокара марлята в пространството между палеца и показалеца на Джули и я уви около китката й.

— Беше за твое собствено добро, Ейдриън. Ако ти бях казала, че смятам да напусна, ти никога нямаше да ме оставиш да си отида. Щеше да рухнеш.

— Аз наистина рухнах — каза Монк.

— Можеше да е по-лошо — рече тя.

— Не — каза Монк, — не можеше.

— Ейдриън, и двамата знаем, че това не е вярно — каза Шарона. — Ти беше готов да станеш по-независим, а аз си имах собствен живот. Правех услуга и на двама ни.

— Ти си го излъгала — заявих.

— Не, не съм — възрази тя и започна да поставя ивици влажен прозрачен материал около увитата в гипс китка на Джули.

— Все още си в Сан Франциско — казах. — Не си отишла в Ню Джърси.

— Отидох — каза Шарона.

— Тогава какво правиш тук сега? — попитах.

Тя ме изгледа студено.

— Не че изобщо ти влиза в работата, но нещата не потръгнаха както планирах. Бяха минали само няколко месеца от завръщането ни в Ню Джърси, когато един приятел на Тревър в Ел Ей предложи да му продаде малкия си бизнес, свързан с оформлението на паркове и градини — косене на ливади, подстригване на живи плетове, такива неща. Тревър искаше да го купим. Това означаваше да използваме почти всичките си спестявания.

Шарона свърши с дясната ръка на Джули и започна да увива с марля дясната.

— Но на мен бизнесът ми се стори добър и си помислих, че това може да бъде ново начало за всички ни. Затова купихме този бизнес и се преместихме. За известно време всичко вървеше добре, а после вече не. Тревър и аз отново се разделихме. Двамата с Бенджи се преместихме обратно тук.

— Защо Сан Франциско? — попитах. — Защо не се върна в Ню Джърси?

— Защото знаех, че не мога едновременно да работя и да отглеждам Бенджи сама. Имах нужда от помощ, а сестра ми живее тук.

— А също и аз — каза Монк.

— Знам това, Ейдриън — рече Шарона. — Но ти имаш нужда от повече помощ, отколкото си в състояние да окажеш такава.

— Ти беше до мен, за да ми помогнеш — каза Монк. — Аз също щях да бъда до теб. Все още мога да бъда.

Искаше ми се да го сграбча и хубавичко да го разтърся. Защо мрънкаше така? Шарона беше зарязала именно него. Защо не беше обзет от гняв? Звучеше така, сякаш вината, задето тя си е тръгнала, е изцяло негова. И тогава ми просветна, че той вероятно мислеше точно това.

— Щях да ти се обадя, Ейдриън. Честно, щях. Но просто още не бях готова да те приема отново в живота си. Нещата и така са прекалено сложни.

Това ми вдъхна известна утеха.

— Каква беше причината за раздялата ви с Тревър този път? — попита Монк.

Шарона си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Той уби човек — каза тя.

Всички, които бяха достатъчно близо, за да чуят, с изключение на самата Шарона, ахнаха едновременно. Тоест аз, Монк, Джули и един случайно минаващ санитар.

Не знам кое беше по-удивително: че съпругът на Шарона беше замесен в убийство, или че не се беше обадила на Монк, най-добрия разследващ убийства детектив в света, за да му каже за това в деня, когато са арестували Тревър.

Шарона изгледа ядосано санитаря и той забърза да разнесе клюката сред останалите от болничния персонал.

— Съпругът ти е обвинен в убийство — казах, — и въпреки това не си се обадила на господин Монк?

Шарона се обърна към него:

— Ти нямаше да можеш да ми помогнеш.

Той кимна.

Защо кимна? Не беше възможно да се е съгласил с нея. Монк изпитваше несигурност по отношение на всичко, с изключение на детективските си умения. По този въпрос бе напълно съгласен с всички останали, че е най-добрият от най-добрите в разкриването на убийства.

Тя навярно също знаеше това. Във всеки случай обаче реших да й го изтъкна, пък било то и само за да си изкопча от Монк повишение на заплатата.

— Работата на господин Монк е да разкрива убийства — казах. — Това е като свръхестествена сила.

— Заради мен той разкри убиеца на пожарникарското куче — вметна Джули. — Той е велик детектив.

— Знам, че е такъв, миличка, но този път това нямаше да промени нищо — обърна се Шарона към нея, докато увиваше мокрите ивици около лявата й ръка, — защото моят съпруг е виновен.

— Призна ли си? — попитах.

— Разбира се, че не — каза Шарона. — Тревър казва, че е невинен. Винаги така казва и никога не е. Затова се разведох с него преди.

— Може би този път казва истината, а ти го изоставяш, когато се нуждае най-много от теб — казах. — Изглежда си доста добра в това.

— Може би — рече Шарона, пренебрегвайки лековатата ми забележка. — Но доверието ми в него се изчерпа. Няма да подложа себе си и Бенджи на изпитанието, каквото е един съдебен процес. Дотук бях. Изобщо не биваше да се омъжвам повторно за него.

— Значи сега отново живееш в Сан Франциско и работиш в болница. — Монк проговори най-сетне, за да изрече очевидното. — Как можеш да търпиш това?

— Това е работа — каза Шарона.

— По-добра ли е от онази, която имаше? — попита той.

— Имаш предвид, работата с теб?

— Не ти ли липсва? — попита той.

— Животът ми се промени, Ейдриън. — Шарона хвърли поглед към мен, а после отново към него. — А също и твоят.

Това беше краят на разговора, поне между нас, възрастните.

Шарона си поговори с Джули за училище, докато завършваше гипсовите превръзки и ги оставяше да изсъхнат. После сряза гипса на лявата ръка с трион за гипс и отново го прикрепи на ръката на Джули с ивици самозалепващ материал. Постави ръцете на Джули в лонгети, намести лепенките и се възхити на работата си.

— Как ти се вижда това, Ейдриън? — попита тя.

— Балансирано — каза Монк.

— Боже, това е най-голямата похвала, която можеш да кажеш — рече Шарона. — Това май е най-хубавият комплимент, който някога си ми правил.

Мразех Монк, задето караше дъщеря ми да се чувства още по-неудобно, отколкото се налагаше, мразех и Шарона просто заради присъствието й.

— Мога ли да играя американски футбол следващия уикенд? — попита Джули.

— С гипсирана ръка? — рече Шарона.

— Ръце — поправи я Монк.

— Защо не? — каза Джули. — Предполага се, че трябва да използваш само краката си, не и ръцете.

— Мисля, че идеята не е особено добра — рече Шарона. — Но ми харесва отношението ти. Жилава си.

— Аз съм от семейство Тийгър — заяви Джули. — Ние не се предаваме.

Не знам дали Джули се опитваше да изпрати на Шарона послание от мое име, но все пак я обичах за това.

— Вярвам ти. — Шарона ме погледна. — Беше наистина приятно да се запозная с вас двете. Просто съжалявам, че беше при такива обстоятелства.

— Аз също — казах.

Шарона се обърна към Монк.

— Радвам се, че те видях, Ейдриън. Изглежда, че се справяш направо страхотно.

— Справях се — каза нещастно Монк.

 

 

Бях толкова ядосана на Монк, че се изкушавах да го оставя в болницата. Нека Шарона да го заведе у дома, щом му е липсвала толкова много.

Накрая обаче просто излязох заедно с Джули и той ни последва до колата, сякаш нищо не се беше случило. Все едно току-що не се бяхме сблъскали с бившата му помощничка и той на практика не й беше предложил моята работа току под носа ми.

Как можеше да е толкова безчувствен? Толкова себичен?

Толкова Монк?

Пътувахме в мълчание. Никой не каза и дума.

Оставих го пред къщата му и потеглих бързо, без дори да изчакам да видя дали е стигнал до вратата. Беше голям човек: ако не можеше да се справи с прехода от тротоара до всекидневната си, толкова по-зле за него.

— Ядосана ли си? — попита Джули.

— Какво те кара да кажеш това? — процедих.

— Правиш гримаси и лицето ти е червено — каза тя. — Заради мен ли е? Заради медицинските сметки?

— Не, скъпа, разбира се, че не — казах, съзнателно прогонвайки острия тон от гласа си. — Изобщо не съм ти ядосана. Ти беше невероятна. Много се гордея с теб.

— За какво? Да си счупиш китката не е кой знае какво постижение.

— За това, че си толкова смела, и силна, и зряла. Ти се държа много внимателно и деликатно с господин Монк, докато той не беше много внимателен спрямо теб.

— Това не е вярно, мамо. Господин Монк се страхува от болници, но все пак дойде с нас — каза тя. — Сигурно наистина го е грижа за мен.

— Така е — казах.

— Сега знае, че и мен ме е грижа за него.

— Затова се гордея толкова с теб — рекох. — Безпокоиш се как се чувстват хората, в момент, когато би трябвало да се безпокоиш само за себе си.

— Няма такъв момент — каза тя.

— Кой го казва? — попитах.

— Аз го казвам — рече тя. — Това е нещо, което реших.

Толкова години бях учила дъщеря си как да мисли, но бях пропуснала момента, в който беше започнала да мисли сама. Моето малко момиченце растеше и се превръщаше в човек със свои собствени убеждения и преценки за живота.

Кога се беше случило това? И защо извикваше сълзи в очите ми? Превръщах се в емоционална развалина.

— Още не си ми казала защо си толкова ядосана — каза Джули.

— Ядосана съм на „Килър Клийтс“ задето играха толкова грубо. Ядосана съм, че те нараниха. И съм бясна, че и двете ти китки са гипсирани, когато би трябвало да е само едната.

— И си бясна, че Шарона се върна.

— Да — признах, — и това също.

— Ако си загубиш работата — попита Джули, — господин Монк ще идва ли пак да ни вижда?

— Надявам се — казах.