Лий Голдбърг
Г-н Монк и двете асистентки (25)

24.
Г-н Монк казва всичко

Монк винаги правеше така — размахваше решението на някоя загадка пред лицето ми, а после не ми го разкриваше.

Едно време си мислех, че го прави само за да ме измъчва, създавайки напрежение по същия начин, както може да прави това един писател, за да задържи вниманието на читателя между отделните глави.

Но не смятам наистина, че го правеше заради това. Мисля, че проявяваше подобна сдържаност само когато не беше напълно убеден, че е прав. Имаше нужда от повече време, за да обмисли уликите и да провери отново състоятелността на доводите си. Освен това искаше да направи присъствието си забележимо. Да ни каже онова, което знаеше, и как го е проумял, за него съставляваше деветдесет процента от забавлението, и той не искаше да го пропилее.

Което беше може би още по-важно, той не искаше да пропилее цялото представление само заради мен и да му се налага да разказва историята два пъти. Утре щеше да има публика поне от двама.

Така че Монк отлагаше не от жестокост. Причината беше съчетание от несигурност, стремеж към драматичност и чист мързел.

Фактът, че разбирах това обаче, не правеше чакането по-лесно поносимо и напълно ми съсипа свободната вечер.

След като оставих Монк в дома му, аз се прибрах, претоплих си някакъв полуфабрикат, платих няколко сметки и се поразрових в eBay за някоя и друга евтина дрешка. Но не можех да спра да си мисля за убийствата на Елън Коул и Роналд Уебстър.

Аз съм общото, което те имат помежду си. Така беше казал Монк. Какво искаше да каже с това?

Беше лесно да се види каква е връзката на Монк с Елън Коул. Предполагаше се, че тя е убита от съпруга на бившата асистентка на Монк. Но Монк не познаваше Роналд Уебстър; аз също не го познавах, макар да беше донякъде странно, че продавачът на обувки работеше в моя квартал и се хранеше в същата пицария като мен, и че „Челюстите на живота“, използвани за убийството му, бяха откраднати от поделението на пожарната, в която работеше Джо.

Аз ли бях връзката с Монк?

Легнах си, опитвайки се да следвам тези доводи, и единственото, което ми донесе това, беше сън, в който някакъв алигатор седеше в едно джакузи също като човек и ядеше парче пица, а в телчетата от скобите на острите му зъби бяха заседнали парченца сирене и чушки.

В някакъв момент в джакузито се вмъкна и Рик Спрингфийлд и запя ентусиазирана версия на „Момичето на Джеси“, но бях сигурна, че той нямаше нищо общо с убийствата.

Пристигнах пред вратата на Монк точно в девет сутринта — по същото време като Шарона. Тя изглеждаше уморена и ядосана. Струваше ми се, че са минали месеци, откакто я бях видяла за последно.

— Как мина в Лос Анжелис? — попитах я, докато влизахме, без да почукаме, сякаш това беше домът ни. Предполагам, че в известен смисъл наистина беше.

— Единственото, което открих е, че не притежавам нужните качества, за да бъда детектив — каза тя.

— Не всеки може да бъде Ейдриън Монк — заявих.

— И толкова по-зле за човечеството — каза Монк, излизайки от кухнята. — Представете си колко чист и подреден щеше да бъде светът.

— Няма да бъдеш част от този свят още дълго, Ейдриън, ако не съобщиш веднага името на убиеца — заяви Шарона.

Но преди Монк да успее да го направи, зад нас влезе капитан Стотълмейър, с леко измачкан вид. Беше със същите дрехи като предния ден.

Или беше работил цяла нощ, в което се съмнявах, или Монк му се беше обадил по клетъчния телефон в дома на приятелката му и го беше хванал, преди капитанът да успее да се прибере вкъщи, да вземе душ и да се преоблече.

Стотълмейър вероятно щеше гневно да се нахвърли върху Монк в мига, щом влезе, но беше заварен неподготвен от изненадата, че вижда Шарона.

— Здрасти, Шарона — каза той и я прегърна. — Наистина ми е много приятно да те видя.

— И на мен, капитане — каза тя.

— Как е Бенджи? — попита той.

— Справя се добре — каза Шарона. — Щеше да се справя много по-добре, ако баща му не беше в затвора.

— С голямо съжаление научих за това — каза Стотълмейър.

— Не съжалявайте — рече Шарона, като насочи погледа си към Монк. — Ейдриън ще поправи тази несправедливост още сега, нали, Ейдриън? Ще ни кажеш кой всъщност е убил Елън Коул.

— Да — потвърди Монк, — ще го направя.

— Чакай малко — каза Стотълмейър, като хвърли гневен поглед към Монк. — Измъкна ме от леглото в свободния ми ден, защото каза, че си разкрил убийството на Уебстър.

— Разкрих го — каза Монк.

— Добре, за кой случай говорим тук? — попита Стотълмейр. — Нейният или моят?

— И за двата — каза Монк. — Извършителят на двете убийства е един и същ.

— Кой е той? — настойчиво запитахме и тримата в един глас. Прозвучахме като „Ролинг Стоунс“.

— Йън Лъдлоу — каза Монк.

Усмихна се тържествуващо, но изявлението му не прозвуча като разкритие, а като акт на отмъщение.

— О, за бога, Монк — рече капитанът. — Знам колко ти е неприятно, че той ни помага и че не получаваш пълното ни внимание, но това е прекалено, дори за теб.

— Той е извършителят — настоя Монк.

— Как е възможно да е той? — попита Стотълмейър.

— Лъдлоу е помагал на полицията да разследва убийството на Елън Коул и ги е отвел до Тревър — каза Монк. — Сега е тук и помага като консултант при разследването на случая „Уебстър“.

— Единствената причина, поради която е тук е, че Ранди му се обади — каза Стотълмейър.

— Което лейтенант Дишър е направил, защото убийството е напомняло за сцена от новата книга на Лъдлоу — каза Монк.

— Е, и? — попита Стотълмейър.

— Това е само едно от съвпаденията — разкри Монк. — Има още. Магазинът за обувки, в който е работел Уебстър, се намира в квартала на Натали. Също и ресторантът, откъдето си е купил пицата.

— Това е нищо, Монк. Не, то е по-малко от нищо — рече Стотълмейър. — Сигурно наистина се чувстваш застрашен от този тип, та виждаш връзки там, където не съществуват никакви. Това не е просто тъжно — то е жалко. — Стотълмейър се отправи към вратата.

— Чакайте, има още — каза Монк. — Знам как е инсценирал нападението на алигатора.

— Какво нападение на алигатор? — попита Шарона.

— Дълга история — обясних.

— Добре, Монк — каза Стотълмейър, като се обърна назад, — как е било направено?

— Лъдлоу е залепил алигаторски челюсти към хидравличен инструмент за рязане и е използвал спасителната екипировка, за да имитира хилядите тонове сила, на които се равнява хватката на животното — каза Монк. — Не е имало начин Уебстър да се освободи, независимо колко много се е борел, и това е причината и за онези ивици по пода на банята.

— Уебстър е убит от някой, който е използвал „Челюстите на живота“ — каза Стотълмейър, осмисляйки чутото за миг. — Това обяснява всичко, с изключение на това, защо е убит и кой е извършителят.

— Лъдлоу го е направил — каза Монк.

— Завистта ти и чувството ти за несигурност са патологични, но поне разгада тази работа с алигатора. Това трябва да ти го призная — каза Стотълмейър. — Е, ето как ще се споразумеем. Аз просто ще забравя всичките тези приказки за Лъдлоу. Ти ще получиш известна помощ от д-р Кроджър и ще се престорим, че останалото никога не се е случвало.

— Лъдлоу е бил — настоя Монк.

— Защото Уебстър продава обувки и е изял една пица в същия град, в който всички живеем? — гневно рече Стотълмейър.

— Защото в сряда вечерта някой е откраднал „Челюстите на живота“ от същата пожарна, в която работи любовникът на Натали — каза Монк.

Почувствах как лицето ми пламна от смущение. Не знам защо. Бях възрастна. Позволено ми беше да правя секс.

— Той не ми е любовник — казах. — Не сме обвързани. Много.

— Не много? — рече Шарона.

— Ние сме повторно свързани — заявих.

— Повторно свързани? — попита Шарона.

— Нали знаеш — казах, — типичната история: обвързани-необвързани, после пак обвързани, и така до безкрайност. Нещо като кръговрат.

Само ставаше по-лошо. За щастие, Стотълмейър ме спаси.

— Това е странно съвпадение. Това ще ти го призная, Монк — рече Стотълмейър, любезно пренебрегвайки любовния ми живот — Но си има причина, поради която някой е създал дума за съвпаденията. Защото те се случват. Не разполагаш с нищо, което наистина да свързва Йън Лъдлоу с нещо от това.

— Или с убийството на Елън Коул — каза Шарона, — а това е всичко, което ме интересува.

— Има още — каза Монк. — Покажи им, Шарона.

— Какво да им покажа? — попита тя.

— Снимката, която те помолих да направиш снощи в къщата на Елън Коул — каза Монк.

Шарона извади клетъчния си телефон, който имаше камера и показа направена в близък план снимка на редица книги. Показа ни я. Погледнахме над рамото й. Разпознах заглавията върху гръбчетата на книгите. Бяха мистъри романите на Йън Лъдлоу.

— Елън Коул е имала почти всички книги на Йън Лъдлоу — каза Монк. — Роналд Уебстър също.

— И аз ги имам — каза Стотълмейър. — А също и още милиони хора.

— Това ли ти е връзката между двете убийства? — гневно попита Шарона. — Това не е нищо, Ейдриън!

— Не те бива много за детектив. Ти самата го каза и аз трябва да се съглася — каза Монк. — Очевидно ти убягват сложните начини, по които тези улики си пасват.

— Аз съм детектив — каза Стотълмейър. — И мисля, че тя е права. По-лошо — мисля, че ти преживяваш някакъв умствен упадък.

Бях склонна да се съглася.

— Има още — каза Монк.

— Все това повтаряш — каза Стотълмейър. — А всъщност няма.

— Лъдлоу ни направи признание — каза Монк. — На три пъти.

— Това не си го спомням — казах.

— Нито пък аз — допълни Шарона.

— На теб той ти призна само веднъж — каза й Монк.

— Ако е признал, че е убил Елън Коул — рече Шарона, — щях да си го спомням.

— Лъдлоу пише по четири книги на година — каза Монк. — Когато бяхме в Лос Анжелис, докато той подписваше книги, един почитател го попита дали някога се е страхувал, че ще му се изчерпят идеите. Лъдлоу отговори отрицателно и каза, че взема историите си от истинските хора.

— Не виждам какво общо има това с Елън Коул — заяви Шарона.

— След като завърши някоя книга, той предприема обиколка, за да дава автографи върху книгите си, след това придружава лейтенант Дозиър и чака, докато изникне някое убийство, което да привлече интереса му. Но не мисля, че чака.

— Мислиш, че е убил Елън Коул, за да направи от това сюжет за книга? — попита Шарона.

— Избрал я е наслуки, може би от тълпа, събрала се някъде, където е подписвал книги, следил я е известно време, после я е убил — каза Монк. — Придружавал е полицаите, наблюдавал е развитието на случая и е следил кои са били хората в живота й, след това си е измислил сам завършека на историята, като е натопил Тревър, най-малко вероятния заподозрян за това престъпление.

— Досетил си се за всичко това само от думите на Лъдлоу, че се вдъхновява от истински случаи? — попита Стотълмейър.

— Има още — каза Монк.

— Ще ми се да престанеш да повтаряш това — каза Стотълмейър.

— Точно така е измислял историите си. Той каза, че не можел да измисли нищо толкова сполучливо както истинските конфликти в живота на Коул. А после вчера, в моргата, каза на практика същото — рече Монк. — По-късно, в къщата на Уебстър, каза, че винаги е удивен от онова, което открива, когато подраска по повърхността на живота на един обикновен човек. Нямал представа, че животът на един обикновен продавач на обувки може да е толкова сложен.

— Не толкова сложен, колкото начинът, по който е убит — казах.

— Точно — каза Монк, като се обърна към Стотълмейър. — Ти каза, че случаят с убийството на Роналд Уебстър направо плаче за мен. Беше прав. Това е била целта.

— Ти си бил целта — рече Стотълмейър.

— Лъдлоу е убил Уебстър по този жесток начин поради две причини — каза Монк. — За да се увери, че ще ме повикате да разследвам и така Дишър ще види приликата с книгата на Лъдлоу и ще повика автора на помощ.

— Значи всичко това е заради теб — каза Стотълмейър.

— Да, да, сега започвате да схващате — каза Монк. — Когато се появих, за да разследвам убийството на Елън, Лъдлоу е видял начин да добави един интересен обрат към историята си. Затова е дошъл тук и е убил Роналд Уебстър — друг негов почитател.

— И всичко това, за да можеш ти да си звездата в новата му книга — каза Стотълмейър.

— Не непременно звездата — уточни Монк, — но със сигурност важно действащо лице.

— Със сигурност — каза Стотълмейър. — Не бих очаквал нищо по-малко. — Той въздъхна уморено и се отправи към вратата.

— Да арестувате Лъдлоу ли отивате? — попита Монк.

— Не — каза Стотълмейър. — Просто си отивам.

И това беше то. Капитанът излезе.