Лий Голдбърг
Г-н Монк и двете асистентки (30)

29.
Г-н Монк и щастливият завършек

Монк, Шарона и аз излязохме заедно от затвора. Поех си дълбоко въздух. Мирисът на Сан Франциско никога не ми се беше струвал толкова хубав. Нямах търпение да се прибера у дома и да прегърна силно дъщеря си. А после исках една дълга вана с много пяна и дълга дрямка в собственото си легло.

И Стотълмейър, и Дишър ни се извиниха. Дишър само дето не падна на колене да помоли за прошка, но това не ми изглеждаше достатъчно уместно, не и както се чувствах.

Монк се извини, а освен това той ни беше спасил. Но все още имаше едно нещо, което нито Шарона, нито аз разбирахме относно поведението му в неделя.

— Защо не каза нищо вчера, когато Лъдлоу излагаше обвиненията си срещу нас? — попита го Шарона.

— Отначало, защото се срамувах от себе си заради грешките си — каза Монк. — По-късно — защото не исках да казвам нищо, което можеше да му подскаже, че съм по следите му. Не исках да се върне и да изкупи всичките си подписани книги. Оказва се обаче, че не е бивало да се тревожа.

— Защо не? — попитах.

Монк ми показа какво още има в пазарската му торба. Беше пълна с книги на Лъдлоу.

— Това не е била единствената книжарница, в която е подписвал книги в сряда и четвъртък — каза Монк. — Освен това се е отбил в книжарниците на Юниън Скуеър и по-нататък близо до Бейкър Бийч.

— Какъв идиот — каза Шарона.

— Не е очаквал някой да го включи сред заподозрените — каза Монк. — Затова не е смятал, че рискува. Не че и без друго би могъл да се сдържи.

— Бих казала, че арогантността беше поредната дребна странност на характера му, която го издаде — отбелязах.

— Представи си да страдаш от подобно натрапчиво разстройство — заяви Монк. — Как е успявал да се оправя в живота?

Шарона го изгледа.

— Ти имаш хиляда подобни натрапчиви разстройства.

— Да — каза Монк. — Но аз имам вас двете, за да ми помагате.

Думите му не бяха лишени от смисъл.

 

 

В седмиците непосредствено след арестуването на Йън Лъдлоу, Тревър беше освободен от затвора, а също и петимата затворници, осъдени за убийствата, които бяха „вдъхновили“ последните пет книги на Лъдлоу.

Монк успя да покаже на обвинителите как Лъдлоу е натопил и тези хора по същия начин, по който бе натопил Шарона и мен. Моделът на доказателствата срещу всички погрешно осъдени хора беше поразително еднакъв, отразявайки като в огледало структурата на романите в стил „мистъри“, които Лъдлоу беше писал, преди да започне да убива хора, за да измисля сюжетите си и да спазва невъзможните си срокове.

Освен това лейтенант Дозиър изтъкна точно как Лъдлоу беше насочвал разследванията в посоката, в която искаше да тръгнат. Оказването на помощ на обвинението беше себеотрицателна постъпка от страна на лейтенант Дозиър, защото означаваше да признае ролята си в случилите се несправедливости. Той предпочете да напусне полицията, вместо да бъде превърнат в изкупителна жертва от Полицейското управление на Лос Анжелис и града, заплашен от вероятността да се наложи да изплати милиони долари под формата на обезщетения на хората, изпратени в затвора по фалшиви обвинения.

На всичките шестима души, натопени от Лъдлоу, незабавно предложиха договори за книги, разбира се. Също и на Лъдлоу — за историята на извършените от него убийства.

Единствено Тревър отказа предложенията на издателите. Отпрати и всички адвокати, които искаха да съдят града от негово име.

За пръв път в живота на Тревър на пътя му се бяха изпречили не само една, а две абсолютно сигурни възможности за бързо забогатяване, а той беше пренебрегнал и двете.

И Шарона го обичаше заради това.

Тревър ми каза, че решението било лесно. Приемането на предложението за книгата или за завеждането на иск щяло да превърне в кариера повторното преживяване на кошмара, който той и семейството му бяха изтърпели, а нямало такава сума пари, която да може да им плати това.

Ако Шарона не го знаеше преди, тя го разбра сега: Тревър наистина се беше променил. Имах предчувствието, че този път бракът им ще издържи.

Все още оставаше една загадка, която Монк не беше разкрил, а именно: кой всъщност беше Роналд Уебстър и откъде бяха дошли всичките му пари.

Монк не се интересуваше. Беше открил убиеца на Уебстър. Неговата работа беше приключена.

Чудех се защо тази загадка не го глождеше по същия начин, както можеше да го гложди едно убийство или кражба. И ми се струва, че след като се позамислих, разбрах.

Животът на Роналд Уебстър не беше мистерия. Той беше таен. Откриването на отговора нямаше да възстанови реда, да поправи някаква несправедливост или да възвърне някакво изгубено равновесие. Щеше просто да задоволи любопитството на Стотълмейър. И моето. И вероятно вашето.

Но Монк не го беше грижа.

Ще ми се да можех да ви кажа, че знаех отговора на тайната на Уебстър, но до този момент никой не го е открил.

Ако откриете, кажете ми.

На Монк му беше нужна цяла седмица да закачи зъболекарския си плакат. Първо, трябваше да избере подходящото място на стената в подходящата стая. После трябваше да разположи плаката точно в центъра и да се увери, че е равен и че останалата част от стаята е балансирана около него. Не беше лесно да се постигне такова нещо.

От мен да го знаете, фън шуй не е нищо в сравнение с Монк-шуй^[1].

Той приключи с окачването на плаката точно навреме за партито с пица, което организирахме в къщата му в чест на Шарона, Тревър и Бенджи през последния им ден в Сан Франциско. Връщаха се в Лос Анжелис, където Тревър щеше отново да се заеме със своя бизнес по градинско обзавеждане и поддръжка.

Единствените други гости на партито бяхме аз, Джули и Монк. Стотълмейър и Дишър не бяха поканени. Шарона и аз още не им бяхме простили напълно, задето ни арестуваха. Знаехме, че трябваше да го направят, но можеха да се съпротивляват на идеята малко по-усърдно.

Пицата беше подарък от „Соренто“: ресторантът се радваше на голяма популярност и много клиенти като последствие от широко оповестения арест на Йън Лъдлоу. На Джули й бяха махнали гипса, но концепцията й за гипсорекламата наистина беше добре приета. Всяко дете с гипс в нейното училище рекламираше нещо и Джули си получаваше процента. Понякога дори носеше прикрепения си със самозалепващи ленти гипс, за да изкара някой и друг допълнителен долар.

Монк настоя да поръчаме пицата „ненарязана“ от „Соренто“, за да може сам да измери и нареже парчетата, та да е сигурен, че всичките са еднакво големи и с истинска триъгълна форма.

Той обаче едва не върна цялата пица, когато направените от него измервания показаха, че не е съвършено кръгла.

Шарона и аз успяхме да го разубедим да не се отказва от пицата, като му напомнихме, че е безплатна.

— Защото е дефектна — каза Монк.

— Вероятно — рекох, — но пак е вкусна.

— Но няма кръгъл вкус — каза Монк.

— Можете да вкусите това? — попита Тревър.

— Вие не можете ли? — попита Монк.

— Не, но предполагам, че това е просто още едно от отношенията, в които не мога да се меря с вас — каза Тревър. — Погрижихте се наистина добре за семейството ми. По-добре от мен.

— Не е вярно — рече Шарона.

Тревър вдигна ръка да я накара да замълчи.

— Искам да знаете, господин Монк, че точно в тази област възнамерявам да ви надмина. Ще превърна това в делото на живота си.

— На мен ми звучи като добра работа — каза Монк.

Тревър се ръкува с Монк и излезе навън, където Джули и Бенджи подритваха топка за американски футбол.

Шарона даде на Монк мокра кърпичка, още преди да я е поискал.

— Предполагам, това означава, че отново си казваме „довиждане“.

— Казваме си „довиждане“ за пръв път — рече Монк. — Преди ти пропусна тази част.

— Иска ми се да не бях — каза Шарона. — Благодаря ти, че ми върна обратно живота, Ейдриън.

— Веднъж ти го направи за мен — каза Монк.

Шарона кимна.

— Предполагам, това означава, че сме наравно.

Очите на Монк грейнаха.

— Наравно. Това ми харесва.

— Така би трябвало да бъде с всичко — каза Шарона. Тя го целуна по всяка от двете бузи, просто за да спази четния брой, и се отдалечи, за да отиде при съпруга и сина си навън.

Предложих на Монк мокра кърпичка за бузите, но той отказа. Това беше напредък.

Или може би беше любов.

— Ще ми липсва — казах.

— На мен също — рече Монк. — Отново.

Кимнах.

— Трябва да призная обаче, че определено е хубаво да си получа обратно работата.

— Никога не си я губила — каза Монк. — Твоя си е до края на живота ти.

— Толкова дълго? — попитах.

— Независимо дали ти харесва, или не — отговори ми Монк.