Рекс Стаут
Почти мъртъв (2)

II

По всяко време в големия град има примерно 38437 души, които са обвинени несправедливо или самите те мислят така. 66 от обвинените са с инициали П. X. 33-ма бяха прочели обявата и 11 отговориха на нея. От тези 11, трима изпратиха писма, 6 се обадиха по телефона, а двама потърсиха Улф в старата каменна крепост на Уест стрийт 35 в Манхатън. Къщата бе негова собственост и убежище. Там само той командваше, с изключение на случаите, когато знаеше, че прекалява.

За наша изненада първо се обади някакъв с инициали Л. К. във вторник сутринта. Лон Коен от „Газет“ искаше да разбере как вървят работите по делото на Хейс. Отговорих, че нямам никаква информация за подобно дело. Той, разбира се, не повярва.

— Улф пуска обява, за да каже на П. X., че е невинен, а вие не знаете. Хайде, хайде… След всичко, което направих за вас! Само искам…

Прекъснах го.

— Сбъркали сте номера. Трябваше да се досетим с мистър Улф след като четем вестници за този Питър Хейс, съден за убийство. Сега може да стане дяволски досадна грешка. Дано Хейс не прочете обявата.

— Така значи. Това си е ваша работа. Когато Улф се заеме с нещо, знае какво прави. Решите ли, че е дошъл моментът, не ме забравяйте. Казвам се Питърс Дамън.

Не си струваше да му обяснявам повече и го зарязах. Не казах на Улф; тъкмо правеше сутрешната си гимнастика горе в „оранжерията“ и не исках да се впрегне, че не помни осъдения за убийство П. X.. В кантората това трябваше да помня аз, не той.

През целия ден се занимавах с новия П. X.. Дойде лично и един Филип Хогън, но приключихме още като го видях; имаше разлика във възрастта между него и нашия клиент. С другия, който ни посети докато обядвахме, беше далеч по-трудно. Пери Хетингър отказа да повярва, че не е обектът на обявата. Докато се отърва от присъствието му и се върна в трапезарията, Улф омете пирога с бъбреци и не остави нищо за дояждане.

И по телефона не беше по-лесно — не виждаш този „отсреща“. Трима отпаднаха по време на дългите подробни разговори; с останалите трябваше да се срещна. Не можех да напусна кантората и позвъних на Сол Панзър. Сол дойде веднага, взе една от снимки те, оставени от „татенцето“, и тръгна за срещите. Обидно ми беше да го занимавам с такава детска работа, като зная, че е най-добрият от всички, щом се наложи наистина да се действа. И заслужено печелеше за това. В нашия случай клиентът държеше на Сол, а парите излизаха от неговия джоб.

Очакваните от мен усложнения с процеса П. X. за убийство се оказаха досада и то каква. Обадиха се всички вестници, включително и „Таймс“. Две редакции изпратиха свои журналисти, с които си поговорихме на вратата. По обяд позвъни сержант Пърли Стебинс от Отдел „Убийства“. Искаше да се чуе с Улф. Казах му, че е зает, и това наистина беше така. Решаваше кръстословица в лондонския „Обзървър“. Попитах Пърли мога ли да му помогна.

— Никога не си го правил. — Улф също. Но да се даде обява, в която се казва на един обвинен в убийство, че е невинен и вие сте открили истинския убиец, е вече много. Искаме да разберем какво става и ще го направим. Ако Улф не ми го каже по телефона, след 10 минути съм при вас!

— С удоволствие ще ти спестя пътя. Знаеш ли какво? Ти и без това няма да повярваш. По — добре се обади на лейтенант Мърфи от отдела за изчезнали. От него ще научиш всичко.

— Това пък що за трик е?

— Няма никакъв трик. Не бих посмял да си играя с представителите на закона. Обади се на Мърфи. Ако пак не си доволен, ела да обядваш с нас — пъпеш от Перу, пирог с бъбреци, салата от цикория с Мартиникански сос…

Телефонът изключи. Беше го затворил. Споделих с Улф, че не е зле да „чупим“ Стебинс така лесно и занапред. Улф намръщено четеше вестника си. Вдигна глава.

— Арчи?

— Да, сър.

— Делото на Питър Хейс започна преди две седмици.

— Точно така, сър.

— В „Таймс“ имаше негова снимка. Намери вестника!

Ухилих се.

— Това е идея! И на мен ми дойде на ума, когато Лот позвъни, но си спомних тези снимки в „Газет“ и „Дейли нюз“. Тогава се отказах, но сега мисля, че не е излишно да ги видим.

Едно от моите 16000 служебни задължения е да събирам в папка броевете на „Таймс“ от последните 5 седмици. Папката седеше в един шкаф над рафтовете с книги. Отворих шкафа и се наведох. Скоро намерих това, което търсех, на 17 страница в броя от 27-ми март. Прегледах го и го подадох на Улф. Извадих от моето чекмедже снимката на Пол Херълд. Дадох му и нея. Постави ги една до друга и ги загледа. Обиколих зад него да му се притека на помощ. Снимката във вестника не я биваше никак; независимо от това, ако ставаше дума за един и същи X. П., той се беше променил много за 11 години — хлътнали бузи, издължен нос, изтънели устни и издадена напред брадичка…

— Не. — каза Улф. — Ти какво мислиш?

— Като теб. Това би било най-ужасното място, където може да се намира Пол. Струва ли си ходенето до съда?

— Съмнявам се. Поне не днес. Имам нужда от теб.

Това само отложи агонията с няколко часа. Следобед се оправяхме с най-различни журналисти и няколко посетители с имена П. X., а Сол отиде на срещите. По някое време имахме една особена визита. Само три минути след като Улф напусна кантората за обичайните два часа с орхидеите си, на вратата се позвъни. Отворих я и видях човек на средна възраст, небръснат, облечен в дълго черно палто с елегантно черно бомбе на главата. Можеше да бъде някой П. X., но не и журналист. Каза, че иска да се види с мистър Нироу Улф. Отговорих му, че е зает, представих се и му предложих услугите си. Не знаеше дали да ми се довери. Погледна си часовника.

— Нямам много време. — каза той. Изглеждаше обезпокоен. — Казвам се Албърт Фреър, адвокат. Извади визитната си картичка и ми я подаде. — Поел съм защитата на Питър Хейс. Съдят го за предумишлено убийство I степен. Таксито ме чака, защото заседателите ги няма и аз трябва да бъда на разположение. Какво знаете за обявата на Нироу Улф в днешните вестници?

— Всичко.

— Видях я само преди час. Не исках да звъня. Бих желал да задам на Улф един въпрос. Предполага се, че обявата е до моя клиент. Затова настоявам да говоря лично с шефа ви.

— Аз мога да ви кажа каквото знам. Обявата не е адресирана до вашия клиент. Не го познаваме, научихме за делото от пресата.

— Можете ли да го потвърдите при нужда?

— Да, разбира се.

— Вижте, — Беше много объркан. — аз се надявах… Няма значение. За кого тогава се отнася обявата?

— Един човек с инициали П. X. и име, което не ни е известно.

— Как сте го казали там? Да се поправи една грешка?

— Става дума за откраднати пари преди 11 години.

— Разбирам. — Погледна часовника си. — Сега няма време. Искам да предадете на Улф нещо. Допускам, че е възможно съвпадение, но би могло да се приеме и като сензационна новина, която цели да привлече вниманието. Ако е така, клиентът ми ще пострада. От друга страна е подсъдно. Ще говорим с мистър Улф по-подробно друг път. Нужно е повече време. Бихте ли му го казали?

— С удоволствие. Момент, още 20 секунди! Къде е роден Питър Хейс, къде е прекарал детството си и в кой колеж е учил?

Фреър извърна глава в движение.

— Защо питате?

— Мога и да не питам. Нека го наречем чисто любопитство. Четох вестниците. Досега вие ми зададохте 6 въпроса, а моите са само 3.

— За съжаление не знам отговорите. — Той продължи да върви.

— Какво искате да кажете? — упорствах аз. — Защитавате някого по обвинение в убийство, а не знаете нищо за него. — Адвокатът вече слизаше по стъпалата. — Къде е семейството му?

— Няма семейство — беше отговорът.

Фреър се качи в таксито и затвори със сила вратата. Таксито се отдели от бордюра и замина. Върнах се в кантората. Трябваше да избера оранжерията по вътрешния телефон.

— Да. — Улф ненавижда да го безпокоят там.

— Имахме гост, Албърт Фреър, адвокат Защитник е на Питър Хейс, но представи си, не знае нито къде е роден и къде е израсъл, нито къде е учил. Твърди, че Хейс няма семейство. Променям решението си. Мисля да отида до съда, пък и таксито ми е платено Тръгвам!

— Не.

— Това е по навик. Да!

— Е, добре! Кажи на Фриц.

Пак чужденеца… Винаги трябваше да казвам на Фриц. Отидох в кухнята при него. После обратно в кантората — прибрах всичко, заключих сейфа, прехвърлих телефона и накрая взех шапката и палтото си от закачалката в антрето. Фриц вече беше там, за да постави синджира на вратата.

Навикът, наистина, е втора природа. Веднъж, преди години ми се лепна един, без да знам. Цял час ходи по петите ми. Това ни костваше хонорара за една седмица, а на клиента — няколко хиляди долара отгоре. Разследвахме много важен случай. Месеци след това никога не отивах по задачи, без да огледам тила. Стана ми навик и вече го правя, без да се замислям.

Онзи вторник следобед, на път за 9-то Авеню се обърнах след 50 крачки, както обикновено. Нямаше никой. След още 50 крачки повторих проверката автоматично. Усетих, че нещо ми прищрака. На 40 ярда зад мен вървеше мъж в моята посока. Преди това не го видях. Спрях, обърнах се и застанахме един срещу друг. Той се поколеба, извади лист хартия от джоба си и започна да оглежда къщите от двете страни на улицата. Ясно. По — добре да беше се навел да си завърже обувката. Или ме следеше, изскочил внезапно отстрани или си вършеше своята обиколка на адреси. Но защо тогава ще се спира вторачено пред номерата на всяка следваща къща?

Имах си „опашка“. Знаех, че ако го захвана, по пътя на логиката ще ме прати веднага някъде. Можех и друго да направя, но се губи време. Фреър каза, че заседателите не са в залата и трябваше да бързам.

Беше среден на ръст в светлокафяво палто — реглан и шапка със закопчалки на периферията, с тясно слабо лице и чип нос. След една минута се смути и заизкачва стъпалата на кантората на Док Волмър. Натисна звънеца. На вратата се показа Хелън Грант, секретарката на Док. Мъжът размени няколко ду ми с нея и тръгна, без да докосне шапката си После отиде в следващата къща. Моето вре ме изтече и забързах към 9-то Авеню, без да се обърна. Спрях едно такси и казах на шофьора накъде да кара.

По това време на деня коридорите на съд: са пълни с хора — адвокати, клиенти, свидетели, съдии, приятели, врагове, роднини, подкупници, изнудвачи, политици и граждани. Служебното лице ми каза да сляза на третия етаж. Запромъквах се надолу по коридора към секция XIX. Очаквах да се добера лесно, защото случаят Хейс не беше от най-нашумелите. Считаше се почти за приключен.

Съдебната зала се оказа празна — нито съдия, нито съдебни заседатели. Нямаше ги съдебния следовател и стенографа, нямаше го и Питър Хейс. По пейките бяха пръснати 8–9 души. Попитах полицая на вратата кога ще се върнат заседателите. Не знаеше. Потърсих телефон и се обадих на Фриц, че може да се върна, а може и да не се върна за вечеря. После позвъних на Док Волмър. Беше Хелън Грант.

— Слушай, красавице, обичаш ме, нали?

— Не и нямам намерение.

— Дотук добре. Знаеш, че ме е страх да искам услуги от хлътнали по мен, но от теб ще поискам. Преди 50 минути мъж в светлокафяво палто беше пред вратата ви и се показа ти. Какво искаше този тип?

— Боже мой! — В гласа й звучеше възмущение. — Остава и телефона ни да започнеш да подслушваш. Не мисли, че ще ме вкараш в някоя от твоите каши!

— Няма такава работа! Хероин ли ти предложи?

— Не, разбира се. Попита само дали Артър Холкъм живее тук. Казах „не“. Попита знам ли къде живее и аз пак казах „не“. Какво има, Арчи?

— Нищо, забрави за това. Ще ти обясня като те видя, ако все още си любопитна. Но ако не ме обичаш грешката е само твоя! Кажи на Арчи „Довиждане“!

— Довиждане завинаги, негоднико!

Значи ме е следял. Не се налага някой, който търси Артър Холкъм да изниква изведнъж от странична улица. Нямаше смисъл да гадая, но връщайки се по коридора, все още се чудех каква е връзката на този човек с П. X. и ако има такава, то с кой от двамата П. X. беше свързан.

Приближих се до вратата на съдебната зала и забелязах раздвижване. Влизаха още хора. Застанах плътно до полицая и попитах идват ли заседателите. Реагира остро:

— Не питайте мен, мистър. Тук всичко се научава много бързо, но не е моя работа, вървете си по пътя!

Влях се в потока навътре и отстъпих от пътеката за минаване. Тъкмо оглеждах обстановката, когато чух името си. Обърнах се. Беше Албърт Фреър. В гласа му липсваше искреност и сърдечност.

— Значи не сте чували за Питър Хейс, — процеди през зъби. — Затова пък ще разберете аз кой съм.

Нямах готов отговор. В този момент това беше без значение. Фреър не възнамеряваше да го изчака. Мина напред, влезе през специалната вратичка и седна на адвокатската скамейка. Последвах го и си избрах място н третия ред отляво — там, откъдето ще се по яви обвиняемият. Съдебният следовател и стенографът бяха пред бюрото си. Помощник областният съдия Манделбаум, който веднъж си пати от Улф, седеше на другата маса в оградената част. Пред него имаше куфарче, а до него — негов подчинен. Хората се стичаха по пътеката. Вратът ми се изкриви да ги наблюдавам с надеждата да видя човека в светлокафявото палто, който търсеше Артър Холкъм. Изведнъж се чу шепот и всички погледнаха наляво. Аз също. Водеха подсъдимия.

Имам добро зрение и го използвах докато пресичаше залата. Седна зад Албърт Фреър Разполагах с четири секунди — той беше с гръб към мен и не успях да видя нищо. От снимката на Пол Херълд, облечен в тога, можеше да ми послужи само лицето. Затворих очи и се опитах да се концентрирам. И приличаше, и не приличаше на него. Може би беше той, но… Когато гледахме двете снимки с Улф, бих казал, че не е Питър Хейс. Сега бях 100% сигурен, че това е той. С усилие се задържах да не изтичам пред него да го видя отблизо. Съдебният състав влизаше, но не ми беше до това. Следваше рутинната процедура, която води до момента на произнасяне на съдебните заседатели и кара всеки посетител да настръхне. Този път не почувствах нищо. Мисълта ми беше напрегната. Впих поглед в тила на обвиняемия и се опитах да му внуша да се обърне. Полицаят каза да станем прави за влизането на съдията. Усетих се, когато другите вече бяха на крака. Съдията седна и ние направихме същото.

Мога да повторя думите на съдебния следовател и въпросите на съдията към старши съдебния заседател, тъй като това е обичайният ред в съдебната зала, но de facto не чух нищо. Бях се върнал към обекта на моето внушение. Успях да чуя единствено думите на старши съдебния заседател:

— Обвиняемият се счита за виновен в извършване на убийство I степен.

Разнесе се шум — една смесица от ахкане и шепот; жената зад мен се изкиска, а може би така ми се стори. Продължих да наблюдавам тила на обвиняемия и усетих, че има ефект. Той стана, извърна се леко назад и с почти светкавично движение на погледа обхвана седящите в залата — търсещи, предизвикващи очи, които се плъзнаха покрай мен и угаснаха. Охраняващият го изви обратно и той седна. Албърт Фреър се изправи и помоли за преразглеждане в състава на съдебните заседатели. В такива случаи всички трябва да останат където са и да не нарушават реда. На мен изведнъж „ми прилоша“. Наведох глава и сложих ръка на устата си да предотвратя това, което беше на път да се случи, бързо станах и излязох на пътеката. Почти изхвърчах назад до края на залата и навън. Не беше нормално в моето състояние да тоя и да чакам асансьора. Втурнах се към стълбите. На улицата хората се озъртаха за таксита. Спуснах се малко по-нататък и скоро успях да хвана едно. Качих се и казах адреса на шофьора.

Времето беше разчетено идеално. В 5,58 Фриц ми отвори входната врата. След 2 минути Улф щеше да слезе от орхидеения си рай. Фриц ме последва до кантората да ми докладва, че е звънил Сол. Нито един от тримата П. Х., с които се беше срещнал, не вършеше работа. Улф дойде, придвижи се до бюрото и седна. Фриц ни остави сами.

— Е, и?

— Не мога да повярвам, сър. — казах категорично. — Изглежда не съм добре. Още съм под впечатлението, че Пол Херълд, известен като Питър Хейс, бе осъден току — що за убийство.

Улф сви устни, после ги отпусна.

— Колко силно си впечатлен! Седни. Знаеш, че не обичам да си протягам главата.

Отидох до стола и седнах така, че да го виждам.

— Мисля, че казах всичко спокойно. Всъщност точната дума не е впечатлен, а поразен от фактите. Искаш ли подробности?

— Приемливи подробности, да.

— Започвам отначало. Факт е, че още сутринта на излизане един ме проследи. Нямах време да се занимавам с него и го оставих. И той се отказа, но това е без значение.

Улф измърмори нещо.

— После?

— Когато отидох в залата, съдебния състав още го нямаше, но скоро дойде. Бях напред на третия ред. Доведоха обвиняемия. Той мина на 20 стъпки разстояние от мен и добре го огледах. Зърнах само три четвърти от профила му за малко. Не бях сигурен, но бях на път да се обзаложа… Седна с гръб към мен. Когато помощник областният съдия произнесе присъдата, изправи се и се обърна леко да огледа присъствуващите в залата. Имам чувството, че искаше да каже на някого да върви по дяволите. Тогава видях лицето му. За момент в него просветна нещо дръзко, нахално — също като лицето на момчето от снимката. Ако го облечем с кимоно и му сложим шапка и разбира се, махнем 11 години, ще се получи Пол Херълд. Станах и напуснах залата. И още нещо… Видях се с онзи адвокат Албърт Фреър, на когото казах предварително, че не се интересуваме от Питър Хейс. Заплаши ме с нова среща в близките дни. Улф седеше и ме гледаше втренчено, после въздъхна.

— Прати го по дяволите! Нашият ангажимент беше дотук. Можеш да се обадиш на мистър Херълд, че сме намерили сина му.

— Не смятам да действам така. Ще му кажем, че синът му е обвинен в убийство, той ще дойде от Омаха да го види през решетките и няма да го познае. Звучи добре, нали? Лейтенант Мърфи само това чака. Ще падне голям смях. Да не говорим ти на какво ще ме направиш… Тази няма да я бъде.

— Искаш да кажеш, че сме загазили?

— Съвсем не. Най-добре се срещни с него, поговорете и тогава реши. Но ти пък не напускаш кантората… Той едва ли ще се откаже да си побъбрите. Та работата пак допира до мен — имам предвид да ми го прехвърлиш. Това ще бъде твоята задача.

— Казвал ли съм ти, че много те бива? Винаги съм се възхищавал на твоята съобразителност в такива случаи.

— Аз мисля същото за теб, но имам известни резерви. Разсъждавах върху това в таксито. Креймър, Стебинс, Манделбаум — който та е на държавна заплата, ако иска да спечели нещо, ще се обади на Мърфи. Той ще каже където трябва… А ако осъденият е Пол Херълд, кой друг освен Мърфи ще го намери? Някой много по-добър от мен. Ти, например.

Улф изръмжа и позвъни на Фриц за малко бира.

— Направи пълен отчет! Всичко, което видя и чу в съдебната зала днес!

Обещах да го направя. Не ми отне много време. Завърших със своевременното си на пускане на процеса, когато съдебният следовател отбелязваше гласовете на заседатели те.

Улф поиска материалите по делото, публикувани в „Таймс“. Извадих от шкафа всички вестници от 27—ми март до днес. Започнах отначало. Помислих, че няма да е излишно аз да се запозная с някои факти. Запрелиствах последните броеве с намерение да се върна назад. Той беше стигнал до 2 април, а аз — до 4-ти. Скоро щяхме да се сблъскаме ако не ни бяха прекъснали. Звънна входния звънец. Отидох до антрето и през стъклото на вратата видях черното палто и черната шапка — за трети път днес. Върнах се в кантората и съобщих на Улф:

— Удържа на думата си. Албърт Фреър.

Улф повдигна вежди.

— Покани го да влезе!