Сесили фон Зигесар
Новачката (6)

6

Ако това ще впечатли хората, с които един бухал от „Уейвърли“ дели стая, той трябва доброволно да разкрие срамните си тайни.

— Търся Дженифър Хъмфри — слабо и прилично на птица момиче с британски акцент и сламеноруса коса стоеше нервно пред Брендън и Джени, точно на прага на вратата на фоайето на „Ричардсън“. Носеше обикновено бяло памучно поло без ръкав, с триъгълна емблема върху джоба и панталони в цвят „каки“, които биха отивали повече на някоя провинциална домакиня — от тези, които се впиваха в талията и правеха задникът ти да изглежда огромен. — Предполагам, че сте вие.

— Да — Джени почти изписка, като се опитваше да прикрие ентусиазма в гласа си.

— Аз съм Ивон Щидър — момичето протегна ръка. Имаше отпуснати, меки длани и акне по брадичката. — Ментор съм на новопостъпилите ученици. Намерихме ви стая.

Брендън вдигна вежди към Джени и се изправи.

— Беше ми приятно да се запознаем, Джени.

— На мен също — отвърна тя. Метна розовите си сакове „Л.Л.Бийн“ на рамо и прошепна зад гърба на Ивон: — Ще се видим довечера.

— Наистина съжалявам, че се наложи да чакате толкова дълго — продължи Ивон, повела Джени надолу по стълбите на „Ричардс“, покрай входа, затрупан с вещите на вече нанеслите се обитатели — планински байкове „Трек“, скейтбордове, празни кутии от „Плейстейшън“ и около дузина добре употребени футболни топки.

— Не е проблем — отвърна Джени. За нея беше супер тръпка да се помотае с тези две готини момчета, но си тръгна почти с облекчение. Най-сетне можеше да подиша свободно.

— Обикновено не сме допускани до мъжките общежития, освен в официалните часове за посещение — Ивон погледна Джени косо, докато отваряше вратата за нея, след което кихна — веднага, щом стъпиха навън. — Всъщност това е първият път, в който аз стъпвам там. Знам всевъзможни неща за „Уейвърли“ и можеш да ме питаш за всичко. Имам предвид, наистина всичко.

— Окей, благодаря.

Ако Ивон не изглеждаше толкова задръстена, Джени би си помислила, че е взела нещо, толкова бързо говореше. Докато прекосяваха зелената морава, с нервен трепет в гърдите си я попита къде е настанена. Бяха се запътили към новото й общежитие, където щеше да живее цяла година! И където щяха да й се случат най-различни вълнуващи неща! Да се надяваме…

— Дъмбъртън, ей там, виждаш ли? — Ивон посочи двуетажна тухлена сграда с издадени прозорци, гледащи към задната част на кампуса. Над нея криволичеше реката, която тук определено изглеждаше по-добре, отколкото в града. Джени почти успя да визуализира в главата си отбора на момчетата, плъзгащ се гладко по повърхността на водата, в елегантните си канута, а мускулите на ръцете им изпъкват, докато гребат. — Това момиче, Тинсли Кармайкъл, живееше с Кели Върнън и Брет Месършмит, но после я изгониха от Академията и сега нейното място е свободно. Приятелката ми от джазовия ансамбъл, Сторм Батърст, живее до тях…

— Чакай малко, Тинсли ли каза? — прекъсна я Джени. Тя разпозна името, но покрай изобилието от информация, което пое за кратко време, не можеше да си спомни откъде. — Защо са я изгонили?

Ивон намести кръглите си телени рамки за очила по-добре на носа си. Миришеше на сироп за кашлица.

— Не съм сигурна — каза тя. — Пък и не обичам да клюкарствам.

— Хубаво. Но ще ми кажеш ли поне нещо за новите ми съквартирантки?

Ивон направи пауза и после продължи:

— Не ги познавам добре. Но са момичета, около които всеки се върти.

— Всеки се върти? — сърцето на Джени заби ускорено.

— Е, знаеш… те са тези, които винаги организират партита, които излизат с най-готините момчета… — Ивон се изкикоти и се обърна към Джени: — Не искам да кажа, че и в джазовия ансамбъл няма готини момчета. Ти свириш ли на нещо? Ансамбълът има нужда от хора.

— Ъъ, не, съжалявам. Но за Кели и Брет, значи те са наистина популярни?

— Да — кимна Ивон, заобикаляйки керемидена на цвят престилка, която някой беше оставил на полето. — Има една групичка тук, която всеки наблюдава.

„Тъй ли?“, развълнувано си помисли Джени. Тя докосна характерното за тук крокодилче на блузата си, доволна, че е направила такъв добър избор за дрехите, с които щеше да посрещне суперготините си нови съквартирантки. После забеляза високото момче с коса, която сякаш току-що се беше разделила с шапка, което прекосяваше моравата. Носеше голям дървен статив, а панталоните му бяха омазани с боя. Дъхът на Джени секна някъде в гърлото.

— Кой е това?

— Този там ли? — промърмори Ивон. — Това е Изи Уолш.

— Изи. Какво страхотно име — замечта се Джени. — Художник ли е или какво?

— Не знам много за него, освен че винаги се забърква в неприятности — Ивон сбърчи нос и прошепна: — И пуши много.

Със сигурност знаеше доста за човек, който не обича да клюкарства.

Момчето влезе през двойните врати на библиотеката. Джени внезапно изпита порив да зареже багажа си (и Ивон) и да го последва. Вместо това обаче, последва Ивон в общежитието „Дъмбъртън“. То представляваше старинно здание на два етажа, чието име беше издълбано в кафявия камък над голямата бяла дървена врата. Минаха през тесен коридор и после нагоре по гранитни стълби. На едно от стъпалата беше гравирано: „1832 г., Ринклиф, Ню Йорк“. Общежитието беше по-старо даже от разнебитената сграда, в която бе нейният апартамент в Горен Уест Сайд.

Навсякъде около нея цареше суматоха, момичета внасяха нещата си. Музиката на „Рууни“ се чуваше гръмогласно от някоя стая, „Ноу Даут“ трещеше от друга. Мерна една ниска азиатка с мънички опашлета да закача плакат на Дженифър Гарнър, която наритваше нечий задник като Електра. Стигнаха до стая 303, чиято врата беше леко отворена. „… и аз те облизвам целия, навсякъде. Не. Господи, Джеремая, ти все още не си свалил панталоните си! Не изоставай…“

— Мхм… Ехо? — подвикна Ивон, побутвайки навътре вратата.

По-голямо момиче с поразяващ външен вид и искрящо червена коса подскочи от едно от леглата. „Трябва да затварям“, смотолеви то и затръшна капака на телефона си. Погледна за миг към Ивон и после впи пронизващия си поглед в Джени.

— Ами… Това е Джени Хъмфри — обясни Ивон. — Тя е новата ви съквартирантка и е от… Откъде беше?

— „Констънс Билард“ — отговори Джени и протегна ръка, — Ню Йорк Сити.

— О, супер. Аз съм Брет Месършмит.

Момичето носеше колосана бяла риза с къси ръкави — от тези, които Джени цяло лято бе съзерцавала на витрините на шикозния и суперскъп „Сохо Скууп“ в Ню Йорк — и панталони с навити крачоли до коляното, каквито само най-модерните деца в Уилямсбърг имаха. Джени влезе в стаята, която беше по-голяма и някак по-семпла, отколкото си я беше представяла. Прозорците бяха огромни и красиви, с изглед към реката, докато леглата и мебелите бяха… просто стари. Тя проучи новата си дружка по стая с ъгълчето на окото си. Блестящо алената й коса беше подстригана в свирепа прическа, с ултра-модерните бретон и дължина до брадичката. На едното си ухо имаше около седем златни халки, а на лявата китка — златен часовник „Картие“, с инкрустирани диаманти. Беше много секси, специална и някак… позната. Тогава Джени си спомни — имаше нейна снимка на сайта на „Уейвърли“. Беше момичето, което демонстрираше ученолюбивост, наведено над учебниците си. Или поне Джени беше решила така.

— Какво става с Кели? — Ивон огледа стаята. — Пристигна ли вече?

— Под душа е — промърмори Брет.

Ивон примигна ядно, след това смотолеви нещо за урок по флейта и излетя от стаята. Джени се приближи до леглото, което изглеждаше незаето и седна, подрусвайки се няколко пъти върху него.

— Това е страхотна стая. Харесва ми изгледът — каза тя.

— Мда, добре е — Брет скръсти ръце пред гърдите си.

— Коя си ти? — долетя силен глас зад тях. Джени се обърна и видя високо, забележително красиво момиче, с огромни лешникови очи и тъмноруса коса, която изглеждаше току-що изсушена. Джени реши, че изглежда точно като съвременната версия на Пепеляшка. След като се е превърнала вече в принцеса, разбира се.

— Здрасти. Аз съм Джени. Аз съм… те ме настаниха в тази стая.

— Те? Кои те? — изиска пояснение Пепеляшка.

— Ами… „Уейвърли“ — Джени заекна. — Ти ли си Кели?

— Да. А ти си първа или втора година?

— Втора. А вие, момичета?

— Трета — Кели сви устните си с розово червило и положи грамадна чанта с гримове „Гучи“ върху бюрото си. — Това легло ли ще вземеш? — тя посочи леглото, на което Джени седеше.

— Така мисля. Освен ако нямате нещо против?

— Предполагам, че не — Кели погледна към Брет. — При това положение Тинсли със сигурност няма да дойде.

Брет изпръхтя шумно. Джени просто си стоеше, без да знае какво точно трябва да каже.

— Какво се случи с… Тинсли? — попита накрая.

— Сложно е — Брет отвърна бързо, разкопчавайки един куфар, пълен догоре само с обувки. Джими Чу. Сигърсън Морисън. Маноло Бланик.

— Нищо особено — добави Кели. Тя погледна през прозореца, извръщайки очи и от двете.

Джени не беше запалена пушачка, но й се прииска да запали точно в този момент, поне за да има какво да прави с ръцете си. Накрая Кели наруши тишината:

— В кое училище си била преди това?

— „Констънс Билард“. Намира се в…

— Ню Йорк Сити. Девическо — прекъсна я Кели задъхано, промъквайки се по-близо до нея така, както котките се отъркват в нечий крак. Тя се обърна към Брет: — Тинсли не беше ли посещавала същото?

— Не. Тя беше в „Тринити“. До пети клас. После някъде в Швейцария и после тук.

— Да, Тинсли определено не е била в девическо училище без момчета, сега като се замисля — Кели изучаваше кожичките на ноктите си. — Помня, че разправяше, че е имала хиляди гаджета.

— Ами, Тинсли е красива — добави Брет спонтанно, вадейки тениски от друг куфар.

Джени се скова. Нима Брет намекваше, че тя самата не изглежда добре? И коя беше тази Тинсли, в крайна сметка?

— Можеше да има всеки, който си поиска — продължи Брет. — Дори тези, които си имат приятелки.

— Това не е вярно — изстреля Кели, преди да се обърне към Джени, чиито очи пък се стрелкаха между двете й съквартирантки. Какво им ставаше?

— Тинсли отпразнува единадесетия си рожден ден в онзи гигантски луксозен спортен комплекс в Ню Йорк, Челси Пайърс. Те просто наеха цялото място и изсипаха всички от училището във физкултурния салон. Ти би ли отишла на такова парти?

— Съжалявам, не — Джени сви рамене. Но пък си спомняше това парти, точно така. Беше на десет и баща й дни наред се възмущаваше пламенно над статия в колонката за светска мода на „Ню Йорк Таймс“, която отразяваше рожден ден на момиче, с година по-голямо от Джени, в комплекса Челси Пайърс. Баща й казваше иронично, че това е прекалено показно и буржоазно, но за Джени това момиче беше определено най-щастливото на света. А сега спеше в леглото й — това просто трябваше да бъде добър знак!

Кели разгледа Джени по начина, по който оценител от известната фирма за търгове Кристи би огледал китайска ваза, и после се усмихна:

— Е, хайде, добре дошла в „Уейвърли“. Мисля, че ще ти хареса.

„То вече ми харесва“, каза си на ум Джени и мислено се прегърна.

 

 

Owlnet Instant Message Inbox

ТегУилямс: Как каза, че изглеждало момичето за 99 цента?

ХийтФеро: Кафява къдрава коса, практически джудже, грамадни цици.

ТегУилямс: А-ха… значи, ще я водиш в параклиса?

ХийтФеро: Е как иначе, много ясно!

 

 

Owlnet instant Message Inbox

СелинКолиста: Значи Кели и Брет са си много ядосани една на друга. И двете са ходили до Декана да искат смяна на стаята.

БениКънингам: Всичко е заради Тинсли, а? Къде е тя впрочем? Някой знае ли изобщо?

СелинКолиста: Чух, че излизала с някакъв от „Рейвс“ и била с него на турне в Европа.

БениКънингам: Мислех, че новото момиче е излизало с „Рейвс“.

СелинКолиста: С кого от тях?

БениКънингам: С всички. С цялата банда.

СелинКолиста: Грубо. Откъде чу това?

БениКънингам: Имам си източници.