Сесили фон Зигесар
Новачката (1)

1

Един бухал от „Уейвърли“ не се държи непристойно с непознати.

Нечий кариран сак, марка „Джек Спейд“, се тръшна до крака на Джени Хъмфри и рязко я изтръгна от мечтите й. Влакът в 10.00 до Ринклиф, Ню Йорк, беше спрял в Паукийпси и един висок, двадесетгодишен младеж с набола брада, тъмнокафяви квадратни очила „Пол Смит“ и тениска „Дисембъристс“, стърчеше до нея.

— Някой седи ли тук? — попита той.

— Не — отвърна Джени уморено и се отмести. Момчето натика чантата си под седалката и се разположи до нея.

Влакът скрибуцаше с около 2 километра в час, а въздухът в купето — застоял и с лек нюанс на пот — караше Джени да бърчи нос. Тя почесваше замислено крака си, разсъждавайки над неизбежното си закъснение за записването в академия „Уейвърли“. Ако беше позволила на баща си, Руфъс, да я докара със синьото „Волво“, щеше да пристигне навреме, но тя отклони настоятелните му молби, защото не искаше този неин небръснат, крайно пацифистки настроен родител да я стовари пред новия й, елегантен пансион. Доколкото го познаваше, щеше да побърза да блесне с поетичните си заложби пред все още непознатите за нея съученици, след което да им запоказва нейни снимки от времето, в което е невзрачна седмокласничка, накипрена с електриково зелени и оранжеви поларени блузи. Ъъъ… не, благодаря!

— Към „Уейвърли“ ли си? — попита момчето и посочи с въпросително вдигнати вежди към неразтворения още „Етичен кодекс на Академията Уейвърли“, който лежеше в скута й.

— Да — отвърна тя и отметна един кафяв кичур от очите си. — За първа година. — Гласът й прозвуча с нескрит ентусиазъм; беше толкова развълнувана и нетърпелива да започне, че чувстваше гъделичкане отвътре, все едно й се ходеше до тоалетна.

— Новак?

— Не. Втори курс. Преди бях в „Констънс Билард“, в града.

Джени остана доволна от факта, че миналото й все пак беше сравнително изискано или поне звучеше като такова.

— Значи просто искаш да смениш ритъма, така ли? — продължи момчето, докато си играеше с кожената каишка на часовника си.

Тя сви рамене. Младежът изглеждаше на възрастта на брат й Дан, който преди два дни беше потеглил за колежа „Евъргрийн“, на Западния бряг. Единственият му багаж бяха две спортни раници, лаптоп „MAC G4“ и два картона цигари. За разлика от нейните шест свръхнормени кашона и няколко огромни сака, предварително изпратени към пансиона, и съвсем отделно от гигантския куфар и претъпканата чанта, с които в момента пътуваше. По време на трескавата й, изпълнена с превъзбуда подготовка за новата учебна година, тя практически изкупи целите щандове на „CVS“ за козметика, продукти за коса и всякакви други женски неща — не се знае какво ще й дотрябва! Разходи кредитната карта, която баща й беше отредил за предучилищен шопинг, и през „Клуб Монако“, и през „Джей Крю“, и през „Барнис“…

— Нещо такова — отвърна накрая.

Истината е, че беше учтиво помолена да напусне „Констънс“, очевидно заради всеобщото мнение, че оказва „лошо влияние“ над останалите момичета. Джени не мислеше, че има нещо общо с лошите влияния; тя просто искаше да се забавлява — досущ като всяка друга девойка в училището. Странно как обаче, повечето нейни моменти на екстремна забава бяха крайно смущаващи и добиваха широка популярност: снимка на гърдите й в спортен сутиен се яви в местното списание (откъде можеше да знае, че това не е професионална сесия?!); почти голото й дупе обиколи цялото училище и Интернет; радваше се и на резултатите от някои несполучливи решения по отношение на това, с кои момчета може да се натиска по партита, без всички после да научат.

Финалът обаче беше миналата година, след нощта, която прекара в „Плаза Хотел“, със старата банда на брат си, „Рейвс“. Снимка, запечатала напускането й на хотела само по бяла пухкава хавлийка за баня, се появи онлайн още на следващия ден. Тутакси плъзна невероятно отблъскващия слух, че е спала с всички от групата, включително с брат си… Отврат. Разтревожени родители веднага се раззвъняха в колежа, потресени от подобно безсрамие. В края на краищата, „Констънс“ си беше извоювал изключително благоприличен имидж и той трябваше да се брани!

Въпреки че Джени нямаше нищо общо с нито един, камо ли с всички от бандата на брат си, не си направи труда да отрече слуховете; прекомерният шум около нея сякаш й харесваше. Затова и когато седна пред директорката на училището, мисис Маклийн, в нейния патриотичен червено-бяло-син офис в града, Джени осъзна нещо много важно: да те изхвърлят оттук не е краят на света. Това е шанс за ново начало, за преоткриване… най-сетне можеше да стане такава, каквато винаги е искала — изтънчена, умела и недопускаща глупави грешки. А кое беше най-класното място за едно ново начало? Академията, разбира се.

За най-голямо раздразнение на баща си, който — Джени беше абсолютно убедена — искаше от нея да прекара живота си в техния апартамент, в техния квартал, завинаги и заедно с него — тя бързо намери и проучи няколко училища. Първото се оказа неописуема скука и явно се крепеше на свръхстриктни правила за поведение. По пътя за второто й предложиха хапче Екстази и тя поизгуби посоката, но третото — „Уейвърли“ — точно както третото легло за Златокоска, „Уейвърли“ й пасна идеално.

В интерес на истината, тя не успя да посети това място лично, защото изпусна всички срокове, позволи си творчески волности в попълването на молбата и в нейното подаване (малко след крайната дата), но затова пък разгледа хиляди снимки в Интернет, запамети имената на всички сгради и запечата в ума си картите на кампуса. Беше сигурна, че ще е перфектно.

— Преди бях от враговете на „Уейвърли“ — каза момчето, изваждайки книга от чантата си — „Свети Луций“. Нашето училище мрази вашето.

— О! — Джени възкликна, потъвайки по-дълбоко в седалката си.

— Шегувам се — той се усмихна и се задълбочи в книгата.

Тя забеляза, че на корицата пише „Тропикът на рака“ от Хенри Милър, една от любимите книги на баща й. Според Руфъс била забранена, защото представяла твърде правдиво и критикувала твърде безпощадно любовта и секса в Ню Йорк. „Здравейте, секс сцени!“ Джени почувства, че бузите й пламват. Тогава разбра, че се държи като старата и непохватна Джени, а едно беше сигурно — тя определено не й беше от полза. Зае се да изучава момчето внимателно. Не го познаваше и едва ли щеше да го види отново, така че защо да й пука какво би помислил той за нея? Така или инак в „Уейвърли“ щеше да е неотразимата, възхитителна Нова Джени — момичето, което е винаги център на вниманието. Но защо трябваше да чака дотогава, мигар не можеше да се превърне в нея още сега? Събирайки кураж, тя раздели кръстосаните си отпред ръце, разкри впечатляващата си гръдна обиколка, размер двойно Д, (която изглеждаше още по-внушителна при нейните метър и петдесет), след което подходи директно:

— И така… нещо интересно в тази книга?

Момчето я погледна озадачено; очите му се стрелкаха между невинното й лице, щедрото деколте и износените корици на книгата. Накрая отговори неопределено:

— Може би.

— Ще ми прочетеш ли малко?

— Добре — отвърна той, облизвайки устни, и почука върху керемиденокафявата корица на Етичния кодекс на „Уейвърли“. — Но само ако и ти ми прочетеш някой ред от това.

— Естествено — рече Джени и разгърна страниците.

Беше получила Кодекса преди няколко седмици и го бе погълнала от корица до корица. Харесваше кадифения му кант, кремавата му хартия и инфантилно римувания, леко снизходителен и британски стил, в който беше написан. Благопристойност и аристократизъм се излъчваха от всяка страница така силно, че без съмнение само няколко седмици в „Уейвърли“ щяха да я направят толкова грациозна, фина и съвършена, колкото Аманда Хърст или пък покойната Каролин Бесет Кенеди. Тя прочисти гърлото си:

— Ето тук нещо добро. „Един Бухал от «Уейвърли» не може да танцува на обществени места, внушавайки сексуална подкана“ — тя се засмя. Това означаваше ли, че могат да танцуват по подобен начин, когато са вкъщи?

— Наистина ли ще ви наричат така? Бухалите от „Уейвърли“?! — момчето са наведе, за да погледне в книгата и Джени долови ухание на сапун.

— Да — отвърна тя с гримаса. Нейна милост, Джени Хъмфри, щеше да бъде Бухал от „Уейвърли“! Обърна страницата и продължи: „На Бухалите от «Уейвърли» не е позволена сексуална близост… Един «Уейвърли» бухал не бива да попада в ситуации, които могат да са опасни, като например скачане от моста «Ричардс»… Един Бухал от «Уейвърли» не може да носи тънки презрамки или миниполи.“

Момчето се изхили:

— Когато става дума за момичета, не трябва ли да се казва Бухалетки?

Джени затвори книгата и каза:

— Добре, сега е твой ред.

Той се подсмихна многозначително и отвърна:

— Хубаво, но аз тъкмо започвах, така че ще чуеш самото начало: „От самото начало се бях научил да не искам, каквото и да било прекалено силно…“

„Колко смешно“, помисли си Джени. Тя имаше точно обратния проблем, искаше всичко прекалено силно.

— „Покварен съм — продължи момчето. — Развален съм от самото начало“.

— И аз съм покварена — изломоти тя. — Но не от самото начало.

Старата Джени не вярваше на ушите си и на това, което Новата Джени каза.

— Моля? — той затвори книгата. — Аз съм Сам, между другото.

— Джени — с това тя погледна надолу, за да види дали Сам има намерение да стисне ръката й, но не, нямаше. Все така я държеше, заклещена под крака си. И двамата се усмихнаха неловко.

— Е, твоята поквареност има ли нещо общо с решението да напуснеш място като Ню Йорк и да постъпиш в пансион? — попита Сам.

— Вероятно — сви рамене Джени, опитвайки се да бъде едновременно скромна и мистериозна.

— Хайде, кажи!

Тя въздъхна. Можеше да каже истината, но моментът с „Всички мислеха, че спя с момчетата от тази банда, пък и аз не отрекох“ звучеше малко неприлично. Определено му липсваше мистериозност и шик. Затова реши да се възползва от свободата на твореца:

— Може да се каже, че бях попаднала в по-смело модно шоу.

Очите на Сам заблестяха от интерес:

— Какво искаш да кажеш?

Тя се замисли за миг.

— Ами, какво… просто бях по бельо. И на висок ток. Предполагам, че това дойде малко повече за някои хора.

Не беше лъжа, поне не изцяло. Миналата година Джени действително беше работила като модел — за списание „W“. Облечена. Но дрехите не изглеждаха твърде интересни в момента.

— Наистина ли? — Сам се покашля и намести очилата си. — Чувала ли си за Тинсли Кармайкъл? Трябва да я знаеш.

— Коя?

— Тинсли Кармайкъл. И тя учи в „Уейвърли“. Аз съм в „Бард“, но съм я срещал няколко пъти миналата година по партита. Дойде на училище със собствения си хидроплан. Някой ми каза обаче, че напуснала пансиона, защото Уес Андерсън й предложил главната роля в следващия си филм.

Джени сви рамене, почувствала се странно конкурирана и леко заинтригувана от това момиче, Тинсли. Звучеше като Новата Джени. Изтощеният на вид кондуктор на влака се довлачи до купето и грабна билета от седалката й. „Следваща спирка, Ринклиф.“

„О, моята спирка“, помисли си Джени и пое дълбоко въздух. Наистина се случваше! Погледна през прозореца, в очакване сякаш да види нещо наистина магическо, но пред очите й имаше само изобилно зелени дървета, диви поля и телефонни стълбове. И все пак, дървета! Поля! Единственото поле в Манхатън беше Овчата Морава в „Сентръл Парк“, винаги претъпкана с дилъри на наркотици и с кльощави полуголи момичета, излегнати на слънце. Тя се изправи и започна да сваля багажа си — сак на червено-бели точки и античен кафяв куфар „Самсонайт“, който бе заела от баща си. Точно до дръжката му имаше огромен стикер с надпис „Прегръдки вместо бомби“ — не много подходящ за Новата Джени. Докато тя се бореше с куфара, Сам се изправи, грабна го и без никакво затруднение го сложи на земята.

— Мерси — каза тя, като се изчерви.

— Няма проблем — Сам отметна косата от очите си. — Ще мога ли да те видя?… Ъмм… на снимки от модното шоу?

— Ако потърсиш в Интернет — излъга Джени. Взря се навън и видя стар ветропоказател петел, кацнал върху голяма стара ферма. — Дизайнерът се казва Петел.

— Никога не съм го чувал.

— Ами, да… той не обича да се шуми около него — смотолеви тя и забеляза, че лъскавият момък до тях, с розовата блуза „Поло“, определено ги подслушва с интерес. Джени направи опит да види какво пишеше той на Берито си, но безуспешен — розовоблузият покри екрана с ръка, щом забеляза погледа й.

— Трябва… трябва да дойдеш до „Бард“ някой път — продължи Сам — Правим яки партита… готини диджеи и изобщо…

— Добре — отговори Джени през рамо, повдигайки леко вежди. — Но, както знаеш, на един Бухал от „Уейвърли“ не е позволено да танцува по сексуално провокиращ начин.

— Няма да те издам — заговорнически каза той, без да сваля поглед от гърдите й.

— Довиждане, Сам — Джени пусна в действие най-флиртуващия си, звънлив глас. Слезе от влака, пристъпи на перона и пое дълбоко от свежия полски въздух. Леле! Новата Джени се почувства у дома си.

 

 

Owl Net Instant Message Inbox

РайънРейнълдс: Ей, Бенстър, добре дошла, девойко!

БениКънингам: Здрасти, захарче! Как е животът?

РайънРейнълдс: Имах най-ужасния полет. Баща ми взе тоя откачен пилот и през цялото време плещеха някакви неща и летяхме все по-бързо и по-бързо…

БениКънингам: Следващия път ще летиш с мен. Ще ти позволя да ме гушкаш под одеялото.

РайънРейнълдс: Боже, каква си палавница! Чакай, видя ли снимката на Кели в списание „Атланта“?

БениКънингам: Не съм, но чух, че това почти е съсипало майка й. Трябвало да замазва положението в „Добро утро, Атланта!“

РайънРейнълдс: Дааа, Кели изглежда доста надрусана на снимките.

БениКънингам: Тя още ли е с Изи? Щото ако не е, го нападам аз.

РайънРейнълдс: Не знам. Някой ми каза, че го видял да танцува в Лексингтън с някаква красавица със супер сини очи и черни плитки.

БениКънингам: Хм… звучи като Тинсли. Като изключим плитките, де.

РайънРейнълдс: Да, знам. Колко жалко, че няма да бъде на партито тази вечер.

БениКънингам: Наистина.