Сесили фон Зигесар
Новачката (24)

24

Един бухал от „Уейвърли“ трябва да използва стаята за антична литература само по предназначение.

— Не виждам нищо — промърмори Изи, докато Кели го водеше със завързани очи нагоре, по гладките мраморни стълби към библиотеката.

— Това е целта. Искам да те изненадам.

Те минаха през тежка дъбова врата, на която нямаше обозначение. Зад вратата имаше стени, покрити с десетки хиляди книги; стъклени кутии със свитъци; кожени кресла и малък прозорец със стъкло, изрисувано с малки разноцветни квадратчета. Толкова романтично. Кели свали ръцете си от очите му.

— Библиотеката? — Изи озадачено се огледа наоколо.

— Не само тя — Кели сгъна червената сатенена маска за очи, която си беше взела от един първокласен полет с „Иберия“. — Не помниш ли? Това е стаята за редки книги. Тук, където за първи път…

Гласът й заглъхна, тя преметна един рус кичур през рамото си. Какво да каже? Където за първи път консумираха любовта си? Те всъщност не бяха консумирали нищо. Само се бяха натискали. Беше си сложила ръката върху онова място на панталона му и беше изневерила на тогавашното си гадже, Брендън.

— Да, сещам се — отговори Изи, докато обикаляше стаята и прокарваше ръка по редките, прашни книги. Тук бяха първите издания на новелите на Стайнбек, Фокнър и Хемингуей, разположени в голяма стъклена кутия, благодарение на някои си Дж.Л.Уолш и Р.Далтън. На стената висяха четири огромни платна на Ротко, всичките с различни по големина черни и червени квадрати.

Кели седна на едно от кожените кресла и настръхна от студената кожа под краката си.

— Може да пресъздадем онази нощ — предложи тя меко и дръпна Изи за бледосивата тениска. — Ела, защо не се разположиш по-удобно?

Тя стана и нежно бутна Изи към един кафяв кожен стол. Настани се в скута му и започна да го целува по шията. Той плъзна ръката си под бялата й тънка блуза и напипа с пръсти белия сутиен „Де ла Рента“.

Не беше ли перфектно? Ароматът на прашните книги, чувствената светлина на лампата „Тифани“ от цветно стъкло в ъгъла, пълната неподвижност на всичко… Кели имаше усещането, че се намират в стаята за четене на баща й или пък, че беше разстроена баронеса от 1700 година, която се е отдала на малко забавления преди поднасянето на чая. Всичко беше като в роман на Лорънс. „Влюбени жени“, например.

После забеляза, че очите на Изи са отворени. Широко отворени.

— Какво има? — попита тя и се отдръпна.

— Мисля, че това е първото издание на „V“ — промърмори той и се наведе напред, за да види по-добре книгата. — Не съм го забелязвал преди…

Кели възкликна от раздразнение и вдигна колене под брадичката си, удряйки Изи в челюстта.

— Какво? — попита рязко Изи.

— Няма значение — отвърна тя тихо и осъзна, че звучи по-обидено, отколкото й се искаше. Помъчи се да не позволява на мисълта, че перфектният им миг е безвъзвратно изгубен, да се настанява в съзнанието й. Твърде късно. Опита се да контролира гласа си, за да не трепери издайнически:

— Е… забелязах, че флиртуваш с Джени…

— Забеляза? Какво искаш да кажеш? — Изи леко се отдръпна от нея.

— Ами, рисувал си по цялата й ръка.

— О — облиза той устни.

— Е, добре ли върви?

— Предполагам.

— Видяха ли учителите, че, ъм… флиртувате?

— Г-жа Силвър може би… — Изи стана и се почеса по брадата.

Недостатъчно. Г-жа Силвър не беше от значение — двете с г-ца Емъри не бяха приятелки. „Може би е добре да го правите по-близо до залата за репетиции на оркестъра, пиленца“. Г-ца Емъри дирижираше оркестъра на „Уейвърли“ в дните неделя, вторник и четвъртък от седмицата.

Последва дълга тишина. Кели чуваше клоните на някакво дърво, които драскаха по прозореца. Най-накрая Изи проговори:

— Всичко, което те вълнува, е да избегнеш неприятностите, нали?

— Не — извика тя. — Разбира се, че не! Аз просто…

Той вдигна ръка.

— Не е правилно. Джени няма вина. Не мисля, че трябва да я въвличаме в това и не мисля, че тя трябва да те прикрива.

— Какво искаш да кажеш? — настойчиво попита Кели. — Не те интересува, че могат да ме изключат?

Тя почувства сълзите, които напираха в очите й и бързо захапа пръста на ръката си. Ухапа го силно, почти до кръв.

— Не, много ясно, че ми пука, но…

Кели поклати глава. Усещаше пулса отстрани на шията си.

— Не. Очевидно не ти пука. Ако беше така, щеше да правиш всичко по силите си, за да ме запазиш край себе си.

— Добре, но защо да го правя, като ти искаш единствено да ме манипулираш? — изкрещя Изи и гласът му прокънтя из притихналата библиотека. Кели зейна с уста.

— Извини ме, какво?!

— Много добре чу какво казах — прошепна ядно той.

— Вземи си думите обратно!

Изи въздъхна.

— Кели… — млъкна и я загледа така, сякаш не знаеше какво да я прави.

Тя нямаше представа какво я накара да изрече следващите думи, но така или инак ги промълви:

— Знаеш, че Брендън би го направил за мен.

— Брендън? — попита Изи и се намръщи. — Брендън? Бюканън?

— Да, Брендън! — Кели рязко отвърна. — Най-малкото, той…

— Най-малкото какво?

„Обръщаше ми внимание — помисли си Кели. — Най-малкото знаеше къде съм“. Преглътна задавено и се обърна към прозореца. Навън, точно отпред, два бухала се гушеха на клона. Изглеждаха така, сякаш се целуват. Изи прекоси стаята.

— И какво сега, искаш да скъсаме, за да се върнеш при Брендън?

— Не съм казала такова нещо! — задъха се Кели. — Ти искаш ли да скъсаме?

Сърцето й наистина започна да прескача. Това ли беше? Изведнъж тя се почувства прималяла и замаяна, все едно всеки момент щеше да падне от безкрайно висока скала и се опитваше отчаяно да намери опора в каменистия й ръб.

— Просто спри да ме манипулираш — твърдо каза Изи. — Ако си мислиш, че Брендън — който впрочем е пълен гей — би направил нещо подобно за теб, значи може би е по-добре да излизаш с него.

— Той поне ме обичаше! — защити се Кели. — Брендън поне искаше да правим секс!

Думите й увиснаха във въздуха за минута. Устните на Изи се разтвориха, като че искаше да каже нещо. Веднага след това на тежката дъбова врата се почука. И двамата замръзнаха.

— Ало? — извика нисък носов глас. Принадлежеше на г-н Хейм, киселия главен библиотекар. — Проблем ли има тук?

Кели погледна към Изи и оголи зъби, преди да произнесе с най-сладкия си глас:

— Просто учим!

— Трябва да пазите тишина — прошепна г-н Хейм. Той отвори вратата и показа чорлавата си глава през процепа. — Шумът в тази стая не се толерира.

— Както и да е — извика Изи, щракна с пръсти във въздуха и изпъна тениската си. — Аз се махам.

Той се стрелна покрай г-н Хейм, като едва не го отнесе, без дори да се обърне към Кели за „довиждане“.

— Това е място за спокойна работа с литературата — издекламира г-н Хейм и пристегна вратовръзката си с училищна емблема почти до степен задушаване. — Високият тон не се толерира.

— Казах, че съжалявам! — извика Кели.

— Вие продължавате да викате.

Тя завъртя очи. Какво, по дяволите, се беше случило току-що? Кели затрополи надолу по мраморните стълби, които водеха до главното фоайе на библиотеката. През един тесен и висок прозорец видя онези сгушени бухали, този път кацнали по-ниско на дървото. Спря се и почука по стъклото, което накара птиците да разрошат пера и да отлетят към различни дървета.

— Я се разкарайте! — извика им Кели.

 

 

OwlNet Email Inbox

To: Undisclosed list

From: [email protected]

Time: Петък, Сеп 6, 21:02

Subject: ТОП ТАЙНА

 

Репетиция за партито за Черната събота, в „Дъмбъртън“

Добре дошли в Аграба, Градът на Мистериите и Очарованието

САМО ЗА МОМИЧЕТА!

СЛЕД ДЕСЕТ МИНУТИ!

РАЗМЪРДАЙТЕ СИ ЗАДНИЦИТЕ!