Сесили фон Зигесар
Новачката (22)

22

Най-подходящото време за един бухал от „Уейвърли“, който иска да споделя тайни, е часът по изкуства.

Групата на портретистите се събираше само два пъти седмично, във вторник и петък, и Джени трепетно очакваше първия час за годината. „Уейвърли“ имаше фантастична програма по приложни изкуства, както и художествена галерия със стъклени стени край реката, където правеха публични експозиции с творби на учениците. Дори нещо повече — често пъти произведение на някой ученик се продаваше на изненадващо висока цена. За да бъдеш приет в групата по приложни изкуства обикновено се изискваше известно количество свършена работа по време на учебната година, но тъй като Джени влезе в „Уейвърли“ основно заради впечатляващото си художествено портфолио, можеше да посещава занятията още през първия си семестър. Изкуството беше любимият й предмет и тя нямаше търпение да помирише боите, да се потопи в сътворяването на нещо ново. И да, една среща с Изи Уолш също щеше да бъде вълнуваща. Особено пък сега, когато имаше официално позволение да флиртува с него!

Залата по изкуства се намираше в сграда, наречена „Джеймисън Хаус“ — просторна вила в провинциален стил, с каменен комин и облицовка от сини дъски, пред която от край до край беше опънато въже с окачени американски флагове, останало от миналогодишен проект за работа с плат. Отвътре грубият под скърцаше, а по белите стени висяха всякакви случайни рисунки и недовършени експерименти с цветове. Четирите огромни помещения миришеха на терпентин, спрей фиксатор, влажна глина и на старомодната пещ за изпичане, която гореше с дърва. Джени стоеше права и поглъщаше атмосферата.

— Добре дошли, добре дошли! — извика г-жа Силвър, учителката й по приложни изкуства. Тя беше пухкава и мека, с големи бледи ръце и сива коса, прибрана на върха на главата й в безформен кок. Носеше внушително количество дрънчащи гривни на лявата си китка, гигантски широк гащеризон на зелени и жълти райета и два размера по-голяма тениска в преливащи цветове, която определено беше нейно собствено произведение.

Стаята беше със сводести тавани, полегати работни чинове и стена с катедрални прозорци, през които нахлуваше изобилие от светлина. Бюрото на г-жа Силвър представляваше истинска бъркотия от четки за рисуване, стари стъклени бутилки, изрисувани с течно олово, малки шишенца за ароматерапия, дебели албуми с репродукции, карти йога и двулитрова бутилка с цитрусова безалкохолна напитка. Г-жа Силвър беше по-разхвърляна и от баща й. Джени можеше да се обзаложи, че двамата биха си паснали добре.

— О, Изи! — извика г-жа Силвър. — Толкова се радвам да те видя! Добре ли прекара лятото?

Джени се обърна. Изи Уолш закрачи към г-жа Силвър и я целуна нежно по бузата. Днес училищното му сако беше преметнато през ръката и той носеше жълто-кафява тениска с протрити ръбове и сиви дънки „Ливайс“, прилягащи идеално върху мускулестия му задник. Чупливата му коса беше разрошена и Джени забеляза малко жълто кленово листо, залепнало зад дясното му ухо.

Изи сканира класната стая. Бледосините му очи се спряха върху Джени за миг и тя осъзна, че единственото празно място за сядане беше точно до нея.

— И така, ученици — обяви г-жа Силвър. — Нека започнем по същество, защото знам, че нямате търпение. Ще ви раздам хартия за скициране и огледала. Започваме да работим върху груби скици — автопортрет.

Разнесе се колективен стон. Автопортретите бяха най-гадни.

Изи бавно приближи бюрото до Джени, без да откъсва погледа си от нея. Хвърли сака си от напукана кожа под чина и седна на ниския метален стол. После бавно свали слушалките от врата си и нави кабела им около тънкия си бял IPod. Облегна се напред и написа върху чина на Джени с парче графит: „Здрасти“. Почеркът му беше момчешки и остър. „Здравей“, написа тя точно отдолу с елегантни, стройни букви.

Г-жа Силвър раздаде на всеки графит, маркери, огледала и ролки с хартия. Джени се загледа в отражението си. Очите й издаваха бушуващото в нея напрежение. „Всичко е наред — каза си тя. — Кели ти каза да флиртуваш“. Но беше ли й казала Кели да изпитва този трепет в сърцето?

— Е, изтормози ли те Далтън? — прошепна Изи.

— Не точно — Джени отвърна тихомълком. Запита се дали Кели му бе казала, че все още не е решила да поеме вината върху себе си.

— Изтормози ли те Кели?

— Кели ли?… Ъъъ, не… — Джени захапа края на маркера си. — Тя е ОК.

— Добре. Надявам се да не те забърка в големи каши. Тя има този навик.

Джени се зачуди какво ли има той предвид. Насочи вниманието си към листа за скици, но продължи да усеща върху себе си погледите, които Изи й хвърляше с крайчеца на окото си. Преди Старата Джени да успее да я спре с аргумента, че въпреки молбата на Кели не трябва да флиртува с Изи, Новата Джени се изсмя игриво и бодна Изи с маркера си, оставяйки голям червен белег върху ръката му.

— Какво е това? — тихо каза той, докато изучаваше заврънкулката.

— Исках да те татуирам — каза Джени и като реши, че надрасканото прилича на нос, добави към него две малки очички и уста.

— Красиво е — декларира Изи и после грабна собствения си син маркер. Написа на ръката й: „Здрасти, Джени“ и нарисува смръщено и кривозъбо анимационно човече, на чието теме накрая постави един къдрав кичур коса.

— Това аз ли съм? — засмя се тя.

— Не… а твоята рисунка мой портрет ли беше?

— Неее. Но веднъж направих портрет на гаджето си в шест различни стила, от Полок до Шагал.

— Баща ми има Шагал в кабинета си — сподели Изи. — Вариация на „Аз и селото“. Наблюдавал съм тази картина с часове, когато бях малък.

Джени примигна изненадано. „Аз и селото“ й беше любима.

— Ти… имал си забележителен вкус за дете.

— А ти още ли имаш това гадже? — промърмори Изи, срамежливо извърнат встрани и вгледан в огледалото пред себе си. Нанесе смели линии върху празния лист. Беше вълнуващо да го наблюдаваш как рисува.

— О, не — отвърна бързо Джени. Двамата с Нейт бяха прекарали заедно едва три седмици, след което той тотално я заряза в новогодишната нощ. Беше по-голям от нея и вероятно я беше използвал, само за да успее да си върне старото гадже.

— Сигурно си го харесвала, значи. Рисувала си го цели шест пъти…

Джени затъмни бялото пространство около бъдещия нос на автопортрета си, като внимателно обмисляше малката лъжа, която имаше намерение да произнесе.

— Ами, всъщност той ме харесваше повече, отколкото аз него.

— Сигурен съм в това — рече Изи меко.

Тя затаи дъх и отново погледна крадешком към божествения му профил. Забеляза, че той прави същото, докато сменя графитите си. Не беше много редно, но тя просто не можеше да се спре. Пък и такава беше молбата на Кели, нали?

— Е, Джени, знаеш ли някоя пикантна тайна?

Ръката й се отплесна и направи голяма черна крива черта покрай портретния нос. Ами… например това, че Брет се прибра в 3 след полунощ, след като по-рано Джени я беше видяла да напуска кампуса с г-н Далтън — ето една пикантна тайна. Или пък това, че Джени наистина здраво си падаше по Изи — друга пикантна тайна.

— Ами, не бих казала — отвърна с тих глас тя.

— Аз пък знам — изтърси Изи.

Джени почувства как сърцето и се качва в гърлото и попита:

— Каква е тя?

Той сведе поглед и после отново го насочи към нея.

— Ще ти я напиша, но ще трябва да я прочетеш по-късно.

— Защо просто не я кажеш?

— Защото е тайна.

Той надраска нещо с графит на парче използвана хартия, сгъна го на три и й го подаде. Джени взе бележката и я мушна в джоба си. После внезапно й хрумна. Кели я беше инструктирала как да флиртува с Изи, но Кели би могла да направи абсолютно същото и с него. „Просто бъди мил с Джени — мотай се с нея; нека изглежда така, все едно наистина се харесвате.“ Съвсем ясно можеше да си представи подобна ситуация. Душата й се сви. Дали наистина беше това? И нищо повече?

В момента, в който удари звънецът, Джени се втурна към първата кабинка в женската тоалетна в „Джеймисън Хаус“, влезе и разгъна бележката. С разкрачени, леко размазани графитени букви вътре пишеше: „Бухалите в «Уейвърли» говорят. Можем да ги послушаме заедно някой път.“

Джени сгъна бележката, сгъна я пак и пак, и пак, и я мушна в чантата си. Без съмнение си беше изгубила ума по Изи Уолш. По всичко негово — от тъмната рошава коса до изпръхналите му великолепни устни; от увлечението му по Шагал до изцапаните с морскосиньо мастило ръце.

Тя излезе най-накрая от кабинката и се загледа в мръсното огледало над мивката. Не знаеше какво точно търси в лицето си отсреща — може би доказателство, физически знак, че в момента с нея се случваше нещо изключително важно.

Джени знаеше, че Изи искрено я харесва. Не защото Кели му е казала, а защото той го искаше. Не беше сигурна откъде знае, но знаеше.

Owl Net Email Inbox

To: [email protected]

From: [email protected]

Date: Петък, Сеп 6, 15:33

Subject: Fw: Предстоящо заседание на Дисциплинарната комисия

 

Брет,

Препращам ти имейла на декан Меримаунт, тъй като касае предстоящото заседание. Мисля, че трябва да го прочетеш.

И благодаря за вечерята снощи. Беше много… освежаващо.

До скоро.

ЕФД

Begin forwarded message:

To: [email protected]

From: [email protected]

Date: Петък, Сеп 6, 2:20

Subject: Предстоящо заседание на Дисциплинарната комисия

 

Скъпи Ерик,

Както знаеш, първият случай на ДК за тази година, относно Изи Уолш и Дженифър Хъмфри, е насрочен за разглеждане в понеделник. Исках да съм сигурен, че ще проявим безпрецедентна липса на толерантност. Фактът, че г-н Уолш е потомствен възпитаник на Академията и родителите му са нейни спонсори, очевидно създава известни усложнения. Колкото и да е неприятно — лично прегледах досието на г-ца Хъмфри и мисля, че тя е чудесно попълнение в програмата по изкуства на „Уейвърли“ — някой все пак трябва да поеме вината за това. Ако Комисията счете, че тя е виновна, боя се, че ще трябва да я изключим.

Нека положим усилия и да започнем годината със стъпка в правилната посока.

Предварително благодаря!

Декан Меримаунт