Сесили фон Зигесар
Новачката (3)

3

Един бухал от „Уейвърли“ трябва винаги да крие бабешките си сутиени от света.

— Ето тук е добре — каза Джени на таксиметровия шофьор в момента, в който съзря червено-кафявата табелка „АКАДЕМИЯ УЕЙВЪРЛИ“, висяща от едно дърво, в близост до малка, едноетажна постройка от червени тухли. „Уейвърли“ не беше далеч от железопътната гара, но Джени нямаше да успее да стигне навреме.

— Сигурна ли сте? — шофьорът се извърна назад и разкри клюноподобен тънък нос и избеляла синя футболна шапка на нюйоркските янки — Защото офисът е…

— Уча тук — Джени го прекъсна и думите й бяха придружени от трепетно вълнение в гърдите. — Знам къде е офисът.

— Вие казвате — вдигна победено ръце таксиметровият шофьор. Джени му остави двайсетачка, излезе от таксито и се огледа.

Тя беше тук. „Уейвърли“. Тревата изглеждаше по-изумрудена, дърветата бяха по-високи, а небето — по-синьо и по-ясно от всяко друго място, което бе виждала досега. Изобилие от вечно зелени растения се стелеше навсякъде около нея, а вдясно — широка павирана пътека, която се виеше нагоре по хълм. Вляво се простираше зелено поле, а в далечината имаше няколко момчета в къси панталони „Абъркромби“, които ритаха топка. Цялото място миришеше на пансион. Също както дълбоките гори, в които бе успяла да стъпи няколко пъти, преди да научи, че има и по-интересни неща от това да обикаляш къмпингите из южен Вермънт с баща си и с откачените му анархистични приятели.

Кремав „Мерцедес“ кабриолет се плъзна покрай нея. Камбаната на кулата с часовника отбеляза един часа. „Да“, прошепна си Джени и се обгърна с ръце. Определено беше пристигнала.

Всъщност тя припряно бързаше да излезе от таксито не защото знаеше къде точно трябва да отиде, а защото беше нетърпелива час по-скоро да стъпи върху моравата на „Уейвърли“. При огледа на тухлената постройка пред себе си обаче осъзна, че напълно безжизнените прозорци са покрити с бръшлян, а вратата е затворена и ръждясала от неупотреба. Определено това не беше офисът, в който очакваха регистрацията й. Друга кола я подмина, този път „Бентли“, с цвят и размер на военен кораб. Джени реши да последва парада от луксозни возила. Завлачи багажа си по прясно окосения хълм, а тънките й токчета потъваха в леко влажната и еластична трева. Вдясно от нея завиваше писта за бягане, заобиколена от високи бели пейки. Няколко момичета тичаха отривисто, а косите им, вързани на високи опашки, подскачаха. На върха на хълма, над тъмнозелените дървета, тя можеше да различи бяла църковна кула и полегати покриви на други сгради от червени тухли. Момчетата с футболната топка бяха спрели да играят и сега стояха заедно, загледани в нейната посока. В нея ли се взираха?

— Искате ли да се качите? — мислите й бяха прекъснати от мъжки глас. Джени се обърна и видя мургав мъж на средна възраст с ослепително бели зъби, който висеше от прозореца на шофьорското място на сребърен „Кадилак Ескалейд“. Можеше да види отражението си в авиаторските му „Рей-Бан“ очила. Тя определено изглеждаше странно и глупаво, докато влачеше чантите си по баира, облечена в твърде прилепналата си розова блузка с якичка „Лакост“ и покачена на розовите си сандали със секси токчета. Беше си купила тази тениска от „Блумингдейлс“, защото бе твърдо уверена, че ще я накара да се почувства напълно в тон с пансиона, а сандалите пък се бе връщала да посещава няколко пъти, преди да ги свари на намаление и да ги купи.

— Ммм, да, благодаря. Отивам към офиса — тя се плъзна на задната седалка на джипа, който миришеше на съвсем ново. Момче с мръсноруса коса и изсечени черти стоеше отпред до шофьора и изглеждаше раздразнено, но не се обърна да я поздрави.

— Не знам, Хийт — каза мъжът тихо на момчето. — Може би няма да можеш да направиш това парти… Майка ти и аз ще се нуждаем от къщата в Удсток този уикенд…

— Тъпак — просъска синът му и бащата въздъхна.

Джени почти не забеляза грубостта на младежа. Ушите й отдадоха значение на една-единствена дума: парти. Тя си поигра с мисълта какво ли щеше да стане, ако започне да разпитва момчето за това парти, тъй както изглеждаше толкова вбесено. Колата спря пред огромно здание от червени тухли и малка червено-кафява табела „ОФИС“ отстрани на каменната пътека. Джени изсипа благодарностите си, грабна си чантите и се отправи директно към входната врата.

Вътре я посрещна фоайе с размерите на бална зала и лъскав под от тъмно черешово дърво; голям кристален полилей висеше от петметровия таван. Четири дивана от кремава кожа бяха разположени на квадрат около тежка тикова маса за кафе и върху единия се беше излегнало красиво момче с кехлибарена на цвят коса, с пакетче чипс и списание „FHM“ в ръка.

— Мога ли да ви помогна? — попита някой зад гърба й. Джени подскочи. Обърна се и видя Лора Ашли — спретната възрастна дама с воднисто сини очи и твърде лакирана сива коса, подстригана на черта — която носеше бадж с надпис „Здравейте! Името ми е г-жа Тълингтън“ и която седеше зад бюро с табелка „Записване на нови студенти“.

— Здравейте! — изцвърча радостно Джени. — Аз съм Дженифър Хъмфри. Нова ученичка съм!

Тя започна да проучва графика „Добре дошли в Уейвърли“, който лежеше върху бюрото. Училището нямаше да започне официално преди приветствената обща вечеря, която щеше да се състои късно на следващия ден, а преди това щяха да се провеждат пробни изпити за спортните отбори. Г-жа Тълингтън пишеше нещо на металносивия си, стерилен лаптоп „Сони“, но внезапно повдигна вежда.

— Има проблем.

Джени се втренчи в нея с празен поглед. Проблем? В магическата земя на „Уейвърли“ нямаше проблеми! Я погледнете колко превъзходно изглежда този момък с чипса ей там!

— Записали сме ви като момче — продължи г-жа Тълингтън.

— Чакайте малко, какво?? — Джени си възвърна самообладанието. — Момче ли казахте?

— Да… при нас сте записана като г-н Дженифър Хъмфри — възрастната дама изглеждаше обезпокоена и прехвърляше някакви листи напред и назад през ръцете си. — Някои ученици тук носят много стари фамилни имена, знаете, и може би от Приемната комисия са решили, че Дженифър е…

— О! — отвърна Джени с преднамерена поза и се обърна да види дали момчето на дивана беше все още там, но уви, беше си заминало. Цялата кореспонденция от „Уейвърли“ беше пристигала на името на г-н Дженифър Хъмфри, но тя беше решила, че е просто печатна грешка. Какво тъпо решение. Супер типично за Старата Джени.

— И какво означава това? Целият ми багаж е изпратен в… общежитие „Ричардс“, ако не се лъжа в името?

— Да, но това е мъжкото общежитие — г-жа Тълингтън обясни бавно, все едно Джени не разбираше. — Трябва да намерим друго място за вас. — Женските общежития са препълнени — добави тя, докато преглеждаше някакви хартии, а после вдигна слушалката на телефона. — Ще оправим нещата. Идете да потърсите багажа си в общежитие „Ричардс“. Би трябвало да го намерите в лобито на първия етаж, където пристигат всички пощенски пратки. По пътеката надолу, ваше дясно, четвъртата сграда. Има табела. Ще изпратим някой да ви извика веднага, щом изгладим недоразумението.

— Окей — Джени отвърна щастливо, представяйки си всичките знойни и разголени момчета, които сигурно се шляеха из фоайетата на „Ричардс“. — Няма проблем!

— Входната врата би трябвало да е отключена, но не влизайте в никоя от стаите! Това е строго забранено — извика г-жа Тълингтън зад Джени.

— Разбира се — съгласи се тя. — Благодаря ви!

Джени застана на каменната тераса пред офиса. От изучаването на картите на кампуса беше запомнила, че общежитията на „Уейвърли“, аудиториите, параклиса и класните стаи бяха наредени в кръг около футболното игрище в средата. Зад тази окръжност бяха разположени къщите на персонала, река Хъдзън, художествената галерия, ботаническите лаборатории и библиотеката. Всички сгради бяха тухлени, с бели външни ъгли и със стари, тежки прозорци.

Бързайки развълнувано към общежитията, Джени трябваше насила да си наложи да не подскача на един крак. Момичета в модерни прокъсани дънки „Ситизенс“ и чехли се изсипваха от джипове „Мерцедес“ и ванове „Ауди“, прегръщаха се с приятелки и споделяха възбудено разни случки от ваканцията, прекарана в летните им хемптънски имения или в „Лозята на Марта“ — скъпите богаташки острови, на юг от Кейп Код. Момчета, облечени в тениски с ципове и качулки, и обути в камуфлажни шорти се поздравяваха и удряха рамо о рамо. Едно от тях, със сак „Луи Вютон“ в ръка, викаше: „Изпържих си мозъка, толкова Е. погълнах това лято!“

Тялото на Джени се скова и тя се почувства внезапно уплашена. Всички изглеждаха толкова красиви — лъскави, чисти и ултрамодерни — по един абсолютно естествен начин, за разлика от нея самата и от часовете, които прекарваше в усилия пред огледалото. А и сякаш се познаваха един друг от векове. Джени си пое дълбоко въздух и продължи по пътеката. В този момент от нищото изскочи някакво кълбо с форма на картоф и се стрелна с ужасяващ звук на сантиметър от лицето й.

— Ооооо! — извика тя и инстинктивно се наведе напред. Успя да види, че кълбото се гмурна в едно дърво. Страшно си беше! Приличаше на плъх на стероиди…

Зад гърба си чу сподавен смях и се обърна. Момичетата все още разговаряха помежду си, но две от момчетата с бейзболни шапки седяха върху каменната стена отзад и гледаха. Тогава забеляза, че в страха си е изпуснала претъпкания куфар в тревата и той е зейнал разтворен. Боже мили! Гигантските й бежови сутиени за екстра повдигане — тези, с допълнителните кукички и подплънки, които обикновено ползваше по време на цикъл — всичките те бяха разпилени по земята. Сутиени, които единствено някоя огромна и набита бабичка би носила.

Тя се зае бързо да тъпче всичко обратно в куфара, като надничаше скришом да види дали двете момчета върху стената бяха я забелязали. Те изглеждаха улисани в приветствията си към някакво трето момче с бяла бейзболна шапка, изпълнявайки този сложен полу-ръкуване, полу-прегръдка мъжки ритуален поздрав. При такова изобилие на свеж въздух и тучна зеленина, свръхголемите гърди и сутиени може би бяха не чак толкова забележителна гледка за децата на „Уейвърли“… Точно тогава новопристигналият младеж се обърна към Джени и докосна ръба на овехтялата си шапка с показалец. Намигна й, сякаш за да каже; „Въздухът може и да е свеж, но и ние не сме напълно слепи…“