Сесили фон Зигесар
Новачката (2)

2

Един бухал от „Уейвърли“ трябва да устоява на изкушения, като например да оближе гаджето си от глава до пети.

Кели Върнън остави багажа си пред входа на общежитие „Дъмбъртън“, стая 303 и се огледа. Стаята си беше точно такава, каквато тя, Брет и Тинсли я бяха оставили, като изключим липсата на бутилки диетична „Кола“, препълнени с фасове от „Парламент“ пепелници и разпилени навсякъде кутийки от CD-та. Миналата година, понеже бяха едва второкурсници, Кели и нейните най-добри приятелки — Брет Месършмит и Тинсли Кармайкъл — бяха получили ужасна стая с едно-единствено прозорче. После обаче Тинсли подкупи три ветеранки в общежитието с обещание да им уреди пропуск за най-яките тайни партита и те смениха стаите си. Искаха конкретно тяхната, защото беше по-голяма от останалите, защото имаше отваряеми прозорци с гледка над река Хъдзън и най-вече, защото беше близо до пожарните стълби — перфектни за измъкване след вечерния час.

Брет все още не беше пристигнала, а Тинсли напусна в края на миналата учебна година. Тогава г-н Пърсел — задръстеният даскал по физика, който обичаше да тича преди изгрев-слънце с трите си фризирани шнауцера — ги свари по средата на ръгби терена, надрусани с Екстази. Беше първият път, в който изобщо опитваха Е., но минута след като спряха да се хилят на смехотворните кучета, осъзнаха, че са се забъркали в голяма каша. Привикваха ги поотделно в директорския кабинет — първо Тинсли, после Кели и накрая Брет — но единствената, която го отнесе, беше Тинсли, която бе прилежно изключена от Академията.

Кели се погледна в прясно полираното огледало над старото дъбово писалище и изглади гънките на марковото си бяло потниче и скъпата лимоненожълта плисирана пола. Беше поотслабнала през лятото и страничният й цип непрестанно се извърташе към пъпа. Сега фигурата й изглеждаше почти кльощава, а кожата — покрита с лунички от слънцето. Косата й беше дълга и разпиляна, кръглите лешникови очи — оградени от гъсти, русоляви мигли. Тя нацупи устни, прати въздушна целувка към огледалото и почувства трепет в гърдите си. През цялата ваканция Кели се чудеше защо изгониха Тинсли, а нея и Брет — не? Дали Брет, с потайния си личен живот, имаше пръст в това? Майка й и баща й например никога не идваха за Деня на Родителите, нито пък беше канила някого за по-дълъг уикенд в семейната им къща в Ийст Хемптън. Според Тинсли около Брет имало куп неща, които никой не трябвало да узнава. Възможно ли е точно тя, бранейки тайните си, да бе някак съучаствала в решението да изхвърлят Тинсли? Звучеше абсолютно като в сапунена опера, но пък Брет беше толкова мелодраматична понякога, че Кели не би се учудила.

Тя се намести удобно на стола си, доволна, че е отново в училище. Не само че не се чуваше през ваканцията с най-добрите си приятелки, ами и изобщо лятото се оказа пълен провал. Първо, в списание „Атланта“ се беше появила нейна снимка от клуб „Къмпаунд“, запечатала танца й върху една маса, с чаша мартини в ръка. Заглавието беше: „Невръстна и пияна — приемливо поведение за една губернаторска дъщеря?“. Излишно е да се казва, че случаят не се понесе добре от страна на консервативните избиратели на майка й в Джорджия. След този кошмар, Кели отлетя за семейната хижа в Барселона — г-н Върнън, с испанска жилка в рода си, обикновено прекарваше летата в Европа, зает със сделки с недвижими имоти. Тя се беше надявала, че Барселона ще е един перфектен декор за срещите с гаджето й Изи Уолш, но визитата му се оказа всичко друго, освен романтична. Да приемем, че думите „плашеща“ или „откачена“ звучат по-подходящо.

— Хей — чу се глух глас зад нея.

Кели се обърна. Спокойно. Ето го и него, в целите си развлечени, но секси метър и осемдесет. Стоеше на вратата й, по-прекрасен от всякога.

— О! — тя почувства, че дланите й стават хлъзгави от пот.

— Как си? — попита той, подръпвайки износения ръб на полото си. Лъскавите му, почти черни къдрици се спускаха над врата и ушите.

„Смутена“, би бил правилният отговор. Последният път, когато видя Изи, беше на летището в Барселона. Не бяха се целунали за довиждане и едва бяха си проговорили през този последен ден от неговото гостуване.

— Добре — отговори тя предпазливо. — Как влезе тук? Анджелика видя ли те?

Управителката на общежитието, Анджелика Пардий, беше вманиачена на тема мъже на женска територия — нещо абсолютно забранено, освен по време на „посещение“, което пък беше възможно само за час, между обяда и спортните занимания.

— Изглеждаш толкова слаба — каза меко Изи, пренебрегвайки въпросите й.

Кели сви вежди:

— Искаш да си имаш неприятности още от първия ден, така ли?

— Гърдите ти са на изчезване — продължи той.

— Боже — промълви тя с досада. Истината беше, че нямаше апетит от началото на лятото, дори и за любимата си барселонска паеля. Беше прекалено нервна, за да се храни и изобщо за да прави, каквото и да било. Последните седмици в Испания прекара на дивана — същинска повлекана, облечена в избелели прашки „Диор“ и саронг от рисувана коприна, добит срещу жълти стотинки на един открит пазар в Барселона. Гледаше часове наред „Необикновения живот“ на испански, макар да не можеше да се похвали с особени знания по този език.

— Какво правиш тук толкова рано? — попита.

Изи беше превърнал в мода закъсненията си (поредната недопустимост) и пристигаше в „Уейвърли“ с камион с ремарке, отредено за Кредо — конят, който водеше винаги със себе си в кампуса.

— Кредо ще дойде другата седмица, така че този път мога да съм тук навреме.

Той погледна към Кели. Бяха заедно от миналата есен, но сега, след ядосаното лятно писмо на декана Меримаунт до родителите му и обещанието, че ще бъде държан под око тази година, нещата бяха по-трудни. Имаше си правила за спазване и това, че Изи беше едва ли не потомствен възпитаник на Академията — дядо му, баща му и тримата му по-големи братя бяха посещавали „Уейвърли“ — не означаваше, че и той не трябва да ги спазва. Ето защо, вместо да се мотае още седмица с Кредо, Изи взе чартър и прелетя разстоянието от Кентъки до Ню Йорк напълно сам, сред черни луксозни седалки и реки от шампанско. Велико, а? Не за това мечтаеше той обаче.

Често си фантазираше какво ли би било, ако го изключат от Академията… после бързо си припомняше сделката, която бе сключил с баща си. Дипломира ли се успешно, ще отиде да учи за степен в Париж. Беше подготвен дори апартамент в студентския квартал, който само очакваше пристигането му. Париж… няма ли да е супер? Ще пие абсент, ще рисува уличния пейзаж от прозореца на спалнята си и ще кара стар велосипед „Пежо“ покрай Сена, с цигара „Голоаз“ в уста. Можеше да пуши като комин и никой пет пари нямаше да дава!

— Ще ходиш ли на партито в „Ричардс“ тази вечер? — попита Кели.

— Не съм сигурен — Изи сви рамене. Стоеше точно под касата на вратата.

Кели изу от единия си крак заострената обувчица „Бърбъри“ и прокара розово лакираните си нокти по пода. Обзе я странно чувство на страх. Защо Изи би пропуснал първото парти за годината, та нали всеки искаше да бъде там?! Дали не се виждаше с някоя друга… С някоя, с която би искал да е сам през първата нощ?

— Аз пък мисля да отида — каза тя бързо, кръстосвайки ръце.

Нито един от двамата не пристъпи към другия. Но с разпилените си коси, широки рамене и загорели ръце, Изи изглеждаше толкова неустоим, че пробуждаше у Кели силното желание да го оближе от глава до пети.

— Добре ли прекара лятото след Испания? — почти проплака тя, като полагаше старание да звучи, колкото е възможно по-безразлично.

— Да, така ми се струва. Лексингтън беше безумно отегчителен, както обикновено — той извади клечка за зъби иззад ухото си и я пъхна между леко напуканите си устни.

Кели се облакъти върху рамката на старото, боядисано в бяло легло. Гостуването му в Испания тръгна накриво още от самото начало. Първо, беше се наложило да лети с двуместен самолет и когато пристигна, беше рязък и нервен. Тръгна направо към бара, но не към някое от онези приятни малки кафенета на открито, а просто към най-близкия възможен бар, на самото летище. После пък заспа на дивана на Върнън, което си беше проблем — този диван е от жизнена необходимост за баща й, който трябва да може свободно да сяда и да гледа международните новини по CNN във всяка една свободна минута, в която няма работа. Кели сви устни и задъвка прясно оформените си нокти.

— Добре, това е чудесно — отговори накрая. Искаше й се да обвие ръце около него и да го целува навсякъде, но едва ли щеше да го направи… та той не бе сторил и опит да я прегърне на влизане! После мерна позната фигура зад Изи и сърцето й подскочи.

— Господин Уолш! — изграчи Анджелика Пардий, управителката на „Дъмбъртън“. Анджелика нямаше и трийсет, но изглеждаше така, сякаш много бърза да достигне средна възраст. Днес например носеше тънък, безформен пуловер; права, черна пола до коляното и благоприлични черни обувки. Прасците й бяха синкаво-бели, с добре очертани вени.

— Трябва ли да ви докладвам вече?

Изи подскочи:

— Извинявам се — каза той и объркано сложи ръка на челото си, все едно пострадал от внезапна амнезия. — Не съм бил тук толкова отдавна и изглежда съм забравил в кое общежитие се помещавам!

Изи погледна Кели през стаята, право в очите и тя почувства, че настръхва.

— Ще те видя ли по-късно? — най-после успя да отвори уста.

Изи кимна едва забележимо.

— Конюшните? — прошепна Кели.

— Утре. — Отвърна Изи. „И защо не тази вечер“, прииска й се да попита, но не го направи.

— Г-н Уолш! — от устата на Анджелика се разхвърча слюнка; тя сграбчи маншета на ризата му и лицето и доби тревожно ален цвят.

— Добре, де! Казах вече, че тръгвам! — излая Изи.

Анджелика поклати глава и забързано го поведе надолу към залата. Кели се обърна и се зазяпа през прозореца. Изоставените конюшни — мястото на миналогодишните им тайни срещи. Само неколцина от учениците в „Уейвърли“ водеха собствените си коне, така че някои от клетките бяха постоянно празни. Тя се мразеше за това, че предложи първа срещата. Трябваше да бъде обратното.

Тълпи от новобранци се изсипваха пред стълбището на „Дъмбъртън“ и влачеха планини от багаж. Кели забеляза колко превъзбудени изглеждаха момичетата. Можеше да разбере защо. Толкова много са нещата около едно преместване в кампус, за които просто няма как да бъдеш подготвен! Скоро те щяха да открият, че не се нуждаят от половината боклуци, които са понесли и че са забравили истински необходимите неща — като например празно шише от шампоан, в което да си криеш водка. Видя как момичешкото множество се раздели, за да направи път на Изи, който слизаше по стълбите и кимаше към новите, невинни лица. За бога, трудно беше да излизаш с такъв флиртаджия. Тя скри лице в ръцете си. Очевидно нещо се беше объркало в Испания. В последната нощ, която прекараха заедно, тя му призна тайна, голяма и трудна за споделяне. И каква беше реакцията му? Никаква. Мълчание. Кели въздъхна. Трябва, просто трябва да поговорят за това утре… макар тя да очакваше и друго, освен просто разговор.

OwlNet instant Message Inbox

БениКънингъм: Един приятел на брат ми разправя, че имало ново момиче в „Уейвърли“, стриптийзьорка от Ню Йорк!

ХийтФеро: ?!?

БениКънингъм: Да. От някакъв клуб на име… ъъъ… „Кокоше парти“? „Пилешка хижа“? „Конска плевня“? Мисля, че е в Бруклин… Имам братовчед, който го е виждал — било място, където се съблича всичко, включително и прашките.

ХийтФеро: Кога мога да я видя?

БениКънингъм: Хийт, противен си!

ХийтФеро: Не го ли знаеше, миличка?