Сесили фон Зигесар
Новачката (12)

12

Един възпитан бухал от „Уейвърли“ гледа висшестоящите право в очите.

На следващата сутрин Джени застана до гардероба и се зае задълбочено да наблюдава тихата, окъпана в слънце стая. Беше едва четвъртък, първият учебен ден, но тя изглеждаше вече напълно обитаема — книги и хартии навсякъде, скупчени дрехи на пода, гримове, шишета с шампоани и лакове за нокти, пръснати по бюрата, в съседство с плоскоекранните компютри, купища тетрадки и учебници, неразпечатани опаковки с цветни маркери и едно голямо зелено алое, кацнало на тясната рамка на прозореца. Джени бе прекарала тук почти два дни, но все още не се чувстваше в своята стая — не бе имала и миг на усамотение в нея.

Леглото на Брет беше празно — тя се бе вмъкнала в стаята снощи след цялата разправия и сигурно беше станала рано днес. Все още имаше отпечатък от тялото й върху матрака, където бе лежала. Кели спеше непробудно, свита в ембрионална поза.

Джени прокара ръката си над купчината пухени кашмирени пуловери. Всичките дрехи на Кели бяха красиви, но тази сутрин Джени почувства нежелание да ги взема назаем. Вместо това тя се вмъкна в нейната си „Банана Рипаблик“, но приличаща на „Тиъри“ лъскава пола в цвят каки, нейната си единствена риза „Томас Пинк“ с копчета и чифт бебешкорозови пантофки „Синтия Роули“. Сложи отгоре сакото „Уейвърли“ и оцени резултата в огледалото. Определено „Невинна“!

Пристъпи на пръсти в коридора и затвори вратата на стаята зад себе си. Върху дъската, окачена на стената, точно до бележката на Брет, че учи в стаята на Бени, някой беше написал „Спасете Тинсли!“ с големи, ярки розови букви. В долния ъгъл имаше рисунка на нещо, което наподобяваше пони. Докато вървеше по коридора, Джени забеляза малки понита на дъските и на няколко други стаи. Пансионът изглежда беше като рисунка на Шагал — пълен с шеги, логически ребуси и загадки.

Джени вървеше по криволичещата стара павирана пътека, която се извиваше от кампуса към „Стансфийлд Хол“ — масивна тухлена постройка, приютяваща административните офиси и няколко класни стаи. Повечето ученици все още спяха, но екипът по поддръжката на зелените площи вече се беше насочил към футболното игрище и към красиво подстриганите храсти. Във въздуха се носеше аромат на прясно окосена трева.

Вътрешността на „Стансфийлд Хол“ бе осеяна със сложни гипсови плетеници на пълзящи лози и цветя по стените. Имаше прозорци с матови стъкла на стълбищата и резбовани дървени парапети. Джени се изкачи до третия етаж и стигна почти до дъното на величествен коридор с махагонов под, докато се изправи пред затворената врата на офиса с месингова табела „Ерик Далтън“. Отвътре се дочу кикот и Джени отстъпи назад.

— Чувала съм това и преди — изрече зад вратата някакъв женски глас. — Всеки учител от шести клас насам ми е казвал, че нося името на героинята от „И изгрява слънце“.

— Лейди Брет Ашли — включи се мъжки глас, — създавала е доста проблеми.

— Е, явно това върви с името — Джени чу как Брет отговаря с най-флиртуващия си глас.

— Виж, трябва да говорим с тази ученичка сега и няма да успеем да стигнем до административните въпроси, които трябваше да разгледаме. Свободна ли си за обяд днес? Може тогава да ги довършим?

— Мисля, че да — отговори Брет. — Да се срещнем тук?

Джени почука на вратата и долови шумолене на хартии и дрънчене на чаши.

— Влезте — извика г-н Далтън.

Джени пристъпи в офиса, който беше разхвърлян и малък. Брет седеше на ръба на кафяв кожен диван, с ръце, отпуснати в скута и излъчваше безкрайна примерност и невинност. Г-н Далтън седна на стола до бюрото си и премести някакви листа.

— Джени, нали така? Моля, седнете — той кимна към дивана. Джени седна, колкото е възможно по-далече от Брет.

— Това е Брет — продължи г-н Далтън. — Тя е в Дисциплинарната комисия и ми помага с някои административни неща.

— Да, тя ми е… — започна Джени, но Брет я прекъсна и се обърна към г-н Далтън:

— С Джени вече се познаваме. Живеем в „Дъмбъртън“ заедно.

„О, да, в една и съща стая“, помисли си Джени и се зачуди защо Брет не спомена, че са съквартирантки. Г-н Далтън се усмихна:

— О, добре тогава. Както казах, Брет ми помага с някои случаи на Дисциплинарната комисия и като неин член ще ми помогне в решаването и на настоящия казус — той прочисти гърлото си. — Джени, аз съм ваш съветник и едновременно с това съм отговорен за систематизирането на основните факти по вашия дисциплинарен случай, така че с един удар ще хванем два заека.

Той прехвърли още някакви листа през ръцете си, като че имаше способността да попива съдържанието им само с допир. Джени отбеляза, че Брет не носеше униформеното си сако, а невероятен, великолепен копринен топ с цвят на патладжан и прилепнала черна пола до коляното от фин вълнен плат. Краката й бяха обути в сандали „Марк Джейкъбс“ с каишки, бяха сексапилно кръстосани и насочени към г-н Далтън. Той, от своя страна, кацна на ръба на бюрото си, готов да снема показания с жълт бележник в ръка.

— И така, Джени, какво се случи миналата нощ? Знаем, че сте се намирали във вашата стая в общежитието с момче на име Изи Уолш. Г-н Пардий каза, че сте били заедно в леглото?

— Ами, да, това е — отговори Джени равнодушно. Беше стояла будна цяла нощ, в опит да прецени кое е по-добре: да потвърди подозрението на цялото ученическо „Уейвърли“ общество, че е аморална кучка или да превърне съквартирантката си в свой враг. — Аз не… аз не мисля, че съм готова да ви разкажа какво точно се случи.

— О! — г-н Далтън вдигна вежди.

— Искам да кажа, трябва ли да разясня всичко сега или мога да изчакам до… ами, до истинското разглеждане на случая? Защото наистина не съм готова да говоря за това в момента.

— Технически погледнато, няма нужда да ми казвате, каквото и да било — призна г-н Далтън, с опрян върху листа химикал, — въпреки че като ваш съветник, бих се радвал да почувствам, че можете да ми се доверите.

— Аз не съм готова. Аз…

— Какво означава, че не си готова? — прекъсна я Брет, разплете краката си и се взря в нея. Когато беше ядосана, косата й изглеждаше още по-червена.

Джени затвори плътно уста и сви рамене. Беше я страх да говори. Брет я огледа изпитателно. Ризата й на розови и бели райета беше прекалено тясна в гърдите, а бузите й грееха в розово, все едно беше пробягала цяло поле.

Брет се беше прибрала късно снощи, след откритието на г-н Пардий, но Ерик я беше въвел в събитията тази сутрин, след като пристигна в офиса му. Не че Брет би повярвала на версията на г-н Пардий, но беше абсолютна глупост от страна на Джени да не защити себе си и Изи от проблеми. Горката Джени. Перфектен щит за Кели. Боже, каква кучка беше Кели.

Джени забеляза, че Брет я инспектира сякаш бе биологичен материал върху лабораторно стъкло. Почувства бузите си горещи. „Аз съм Новата Джени, аз съм Новата Джени, аз съм Новата Джени“, повтаряше си наум, за да се стегне.

— Добре — каза г-н Далтън, потривайки длани. — Щом като не искате да ни разкажете нищо сега, няма проблем, не сте длъжна. Но може би има някой друг от управата на „Уейвърли“, с когото бихте желали да споделите?

Джени отново сви рамене безпомощно. Днес бе първият учебен ден, а тя не бе успяла дори да срещне учителите си.

— Хубаво тогава — продължи г-н Далтън, — благодаря ви, че дойдохте, Джени. Пълното разглеждане на вашия случай ще бъде другата седмица. Как ви се струва понеделник?

— Да, става — глухо отговори тя. — Ъмм, благодаря.

Джени хвърли един поглед към Брет на излизане от офиса на г-н Далтън, надявайки се на окуражителна усмивка, но Брет изучаваше с отегчена физиономия цъфналите краища на пламтящо-червената си коса.

Джени затвори тежката дъбова врата зад гърба си и се зачуди дали пък не е наистина тъпо, задето им каза, че не е готова да говори? Как беше онзи филм: „Закон и ред: В пансиона“?

Изведнъж тя се озова лице в лице с Изи Уолш, който стоеше пред офиса на г-н Далтън и чакаше реда си да влезе. В мига, в който очите им се срещнаха, сърцето й започна да препуска. Беше толкова погълната от мисълта, че може да си има проблеми и че вероятно ще бъде обявена за най-голямата развратница на „Уейвърли“, че интимната им малка история с галещата гърба й ръка остана на съвсем заден план в съзнанието й. Сега си припомни приятното топло чувство от допира на тялото на Изи до нейното.

— Здрасти — каза тя и преглътна бързо.

— А? — Изи вторачи в нея празния поглед на премрежените си и уморени сини очи. Беше облечен в парцалива яркожълта фланелка с надпис „Лексингтън Олстарс“.

— О! — сега вече зрението му се поизбистри.

— Как си? — попита срамежливо Джени.

— Аз… — той се извърна бързо наляво, с все още широко отворени очи. От порите му лъхаше на водка. — Аз… ти вътре ли беше?

— Да — Джени се опияни само от въздуха, който споделяше с Изи. Той се готвеше да каже още нещо, но тогава вратата се отвори и от нея се показа русата глава на г-н Далтън.

— Г-н Уолш, ваш ред е.

Без да каже „чао“, Изи нахлу тромаво в офиса. Джени се обърна и изтича надолу по стълбите, навън, към ярката слънчева светлина. На един от по-ниските клони на дървото, надвиснало точно над пътеката, седеше екземпляр от онези големи, тлъсти рогати бухали. Джени замръзна. Дали не беше същият, който се опита да я убие само преди няколко дни? Тя присви подозрително очи. Бухалът примигна бавно срещу нея, все едно че беше надрусан, а после бавно извърна поглед.

Джени забърза по пътя обратно, към първия си учебен час. Отбеляза си наум първия и вероятно единствен победоносен миг в този ден — беше спечелила състезание по надглеждане с бухал.