Бил Брайсън
Един американец в Европа (9)

Хамбург

Взех влака за Хамбург през Оснабрюк и Бремен, и пристигнах рано вечерта. За първи път идвах в Хамбург. С Кац минахме от тук, на път за Скандинавия, но беше късно през нощта и си спомням само един тъмен град и една тъмна гара, на която спряхме за половин час, докато закачат допълнителни вагони. Гарата беше почти непроменена от онова време, сводеста и кънтяща, но сега беше по-светла и по-оживена, защото беше едва шест вечерта. Беше пълно с хора, бързащи да хванат влака.

Пробих си път през тълпата до туристическото бюро и след като бях преживял толкова трудности при намирането на легло в Амстердам, с радост платих щедър хонорар, за да ме настанят, а след това се огорчих, защото хотел „Поп“, заведението, към което ме насочи приятният, учтив млад мъж, след като ме освободи от шепа банкноти и монети, се оказа точно срещу гарата. Можех да го намеря и сам за около трийсет секунди, а с парите да си устроя разгулна вечер на „Реепербан“, улицата с червените фенери. Все пак хотелът беше удобен, имаше бар и ресторант, така че не можех да се оплача. Всъщност, можех. Стаята беше тясна и потискащо съдържаше само необходими неща — двайсетватова крушка на нощната лампа, без килим, без телевизор и легло, което би могло да мине за дъска за гладене. Все пак нямаше как да забравя име като хотел „Поп“ и да приключа вечерта, както често ми се случва в непознати градове, като се кача на някое такси и накарам шофьора да обикаля наоколо, докато го видя.

Преди вечеря излязох да се поразходя. Застанали на интервали по страничните улички около гарата, видях някои от най-изумително непривлекателните проститутки, които бих могъл да си представя — петдесетгодишни жени в миниполи и с черни мрежести чорапи, разкривено червило и цици, които висяха до коленете им. Откъде, по дяволите, им идваха клиентите, не можех и да започна да си представям. Една от тях ми хвърли подканящ поглед и когато залитнах назад, към улицата, едва не ме блъсна някакъв автобус. След една-две пресечки обаче положението се подобри значително. Бях оставил картата на града в хотела, така че нямах представа накъде вървя, но във всички посоки изглеждаше изкусително. Беше топла пролетна вечер и сумракът се спускаше уютно над града като одеяло около раменете ти, хората бяха излезли навън, разхождаха се безцелно и зяпаха витрините. Беше ми приятно да съм сред тях.

Бях очаквал Хамбург да е по-мрачен, нещо като немски Ливърпул, пълен с разпадащи се надлези и пустеещи парцели — вече знаех, че има най-високото ниво на безработица в Германия, повече от дванайсет процента, два пъти по-висока от средната за страната, така че очаквах най-лошото — но градът се оказа далеч от тези представи, поне на повърхността. Универсалните магазини по „Мьонкебергщрасе“, главната търговска улица, бяха ярко осветени и пълни с модни стоки — много по-добри от всичко, което може да се намери на Оксфорд стрийт — а по малките странични улички светеха ресторантчета и бистра, през чиито витрини видях хора, които се хранят елегантно и добре.

Прекосих големия площад на общината и тръгнах по тъмните улички на пристанищния квартал, красиви и притихнали, после свих зад един ъгъл и попаднах на една от най-привлекателните градски гледки, които някога съм виждал — Вътрешен Алстер, по-малкото от двете езера, около които е построен Хамбург. От картите знаех, че Хамбург има такива езера, но нищо от това, което бях чел в книгите или виждал на снимка не ме беше подготвило за красотата им в действителност. Вътрешен Алстер е много по-малък, но все пак е достатъчно голям, за да представлява великолепен правоъгълен басейн от тишина и мрак в средата на града. Покрай езерото има приятни пейки и дървета, зад тях се виждат сгради с офиси и два хотела от старата школа, от онези, чиито портиери са облечени като албански адмирали и в които непрекъснато влизат и излизат възрастни дами с малки кученца в ръце.

Седнах на една пейка и в продължение на може би един час просто гледах блещукащите по повърхността светлинки и слушах плискането на водата, после се раздвижих достатъчно, за да отида до „Кенедибрюке“ — моста над канала, който свързва двете езера. Външен Алстер, видян от там, беше още по-обширен, неправилен като форма и дори още по-очарователен, но реших да го оставя за следващия ден.

Вместо това, умрял от глад, предпочетох да се върна при подканящите светлини на „Поп“, където вечерях обилно и изненадващо хубаво за малък хотел край гара — тъпках се с хлебчета, салата, месо и картофи, докато беше възможно, после пълних остатъчния си обем с добра немска бира и прочетох половин книга, докато накрая, някъде към дванайсет и половина, станах от масата, кимнах учтиво на шестте турски келнери, които чакаха часове наред да си отида и се качих с малокалибрения, бавен асансьор до четвъртия етаж, където мушках ключа си в ключалката не повече от половин час, преди да нахълтам неочаквано в стаята си, след което затръшнах вратата с пета, свалих някои дрехи (един чорап, половин риза) и се строполих в леглото, където почти моментално се унесох в дълбок, доволен и, смея да кажа, гротескно гъргорещ сън.

Събудих се в слънчев квадрат, твърде топъл и ярък, за да спиш, дотътрих се до прозореца и видях великолепна блестяща сутрин, твърде прекрасна, за да бъде пропиляна. Сградата на гарата и улицата долу, „Кирхеналее“, бяха така облени в слънчева светлина, че трябваше да закрия очите си. Имах махмурлук, който би могъл да се продаде за научни изследвания, но след две чаши силно кафе на слънчева маса пред „Поп“, шепа аспирин, две цигари и пристъп на здрава кашлица, се почувствах поносимо човешки и вече бях в състояние да предприема леката разходка до водата, през шарената сянка на парка „Санкт Паули“. С пристигането си установих, че няма кой знае какво за гледане — само кранове, докове и широкото, лениво устие на Елба. Спомних си какво беше казал Конрад Аденауер: „Можеш да усетиш миризмата на Прусия, когато стигнеш до Елба“. Усещах само миризма на умряла риба или поне реших, че е умряла. Може би е миришело на прусаци.

През трийсетте години в доковете на Хамбург са работели 100 000 души. Сега броят им е едва 1200, въпреки че това е второто по натовареност пристанище на Европа (след Ротердам), като обема на търговията тук е колкото на цяла Австрия. Само две седмици преди това бих могъл да наблюдавам интересната гледка как някой товарен кораб разтоварва зърно от задните си трюмове и ги товари на предните, за да измъкне допълнителни средства от вечно благосклонната Европейска икономическа общност. С грандиозните си гафове ЕИО плащаше години наред специални субсидии на превозвачите на зърно, което е произведено в една част на Общия пазар, а реекспортирано от друга, така че превозвачите, получили пратка примерно от Франция за Русия, откриваха, че могат да натрупат състояние, ако по пътя се отбият в Хамбург и там съвсем безпредметно разтоварят зърното и го натоварят пак. Този малък трик донесе на превозвачите някакви си 42 милиона английски лири, преди чиновниците от ЕИО да си дадат сметка, че тези пари могат да се похарчат за нещо друго — например за тях самите — и да сложат край на тази практика.

Извървях неколкостотинте метра навътре, към сушата и нагоре, по едно възвишение, до „Реепербан“ — известната, дълга една миля улица на порока. Изглеждаше разочароващо несладострастно. Естествено, греховните места никога не изглеждат по най-добрия начин през деня. Спомням си, бях решил, че дори Лас Вегас изглежда доста трогателно жалък, когато го гледаш сутрин, на чаша кафе и поничка. Целият шум и електрическа енергия, които се освобождават по мръкнало, изчезват с появата на пустинното слънце и всичко изведнъж става плоско, двуизмерно като филмов декор. И така да е, обаче Реепербан имаше много кротък вид, особено след Амстердам. Бях си представял тясна пешеходна улица, натъпкана от двете страни с барове, сексшопове, стриптийз заведения и всички останали неща, нужни на моряка, за да съживи соления си инструмент, но тази тук беше почти нормална градска улица, по която минаваше трафикът между центъра и западните предградия. Имаше доста на брой гнезда на порока, но и немалко съвсем нормални места — ресторанти, кафенета, магазини за сувенири, за джинси, дори за мебели, както и театър, в който показваха вездесъщите „Котки“. Единственото, което показваше, че районът има съмнителна репутация, бяха навъсените лица на хората. До един изглеждаха изпити и съсипани, като собственици на панаирджийски стрелбища.

Истински порочните атракции бяха из страничните улички, като „Гросе Фрайхаит“, по която свих. Стигнах до „Кайзеркелер“ 36, където някога са свирили „Бийтълс“. Повечето от останалите заведения по улицата показваха секс на живо и с интерес забелязах, че снимките на актьорите, изложени отпред, бяха необикновено — изкушавам се да кажа необмислено — откровени. Доколкото знам, заведенията от този род винаги излагат снимки на известни красавици, като Кристи Бринкли или Ракел Уелч, на които, според мен, и най-загубеният моряк не би очаквал да попадне вътре, но все пак така те оставят да се чудиш на какво ще попаднеш в края на краищата. Снимките тук показваха танцуващи жени на страховито напреднала възраст — жени с червени коси и бедра, които напомняха разтопена лава. Когато „Бийтълс“ са свирили тук, въпросните дами вероятно вече са били прехвърлили най-добрите си години. Не само бяха превалили билото — вече бяха точици на хоризонта.

И сексшоповете не бяха нищо, в сравнение с онези от Амстердам, макар и наистина да притежаваха добра колекция надуваеми кукли, които разгледах подробно, защото не бях виждал такива отблизо, освен в шоуто на Бени Хил по телевизията. Особено ми допадна една надуваема компаньонка, на име Афродита, която се продаваше за 129 марки. Снимката отпред беше на прекрасна привлекателна брюнетка в прозрачна нощница. Или всичко това беше коравосърдечно подвеждане, или през последните години виниловите технологии бяха напреднали повече, отколкото съм си мислел.

Многото достойнства на Афродита бяха написани с големи букви на кутията: ЧОВЕШКИ РЪСТ! МЕКА, ПОДОБНА НА ПЛЪТ КОЖА! ИЗКУСИТЕЛЕН АНУС! (Моля?) ПОДВИЖНИ ОЧИ! (Ох!) и СЪБЛАЗНИТЕЛНА ВАГИНА, КОЯТО ВИБРИРА ПО ТВОЕ ЖЕЛАНИЕ!

„Добре. А може ли да готви?“ — помислих си.

Имаше още една, наречена „Китайска любовна кукла 980“. „За дълготрайна връзка“ — обещаваше кутията искрено и добавяше с по-големи букви: СПЕЦИАЛНО УДЕБЕЛЕНА ГУМА. Някак си убива романтиката, не мислите ли? Явно това беше модел за по-практични типове. От друга страна, тя също имаше ВИБРИРАЩА ВАГИНА И АНУС и ГЪРДИ, КОИТО СЕ ЗАТОПЛЯТ. Отдолу следваше обещанието: МИРИС НА ИСТИНСКА ЖЕНА.

Всичките тези неща бяха написани на най-различни езици. Интересно е да се отбележи, че вариантите на немски звучаха грубо и животински: LEBENSGROESSE, VOLLE JUNGE BRUESTE, LIEBENDER MUND. Същото нещо на испански звучеше деликатно и романтично: ANO TENTADOR, DELICIOSA VAGINE QUE VIBRA A TU ORDEN, LABIOS AMOROSOS. Можеш да си представиш, че си поръчваш тези неща в ресторант. (Апо Tentador леко запечен, с бутилка Labios Amorosos от 88-а). Същото нещо на немски звучеше като команда за събуждане в концентрационен лагер.

Бях сащисан. Кой купува тези неща? Предполага се, че производителите не биха сложили вибриращ анус и затоплящи се цици, ако няма търсене. Кой тогава настоява да ги има? И как точно човек събира кураж да си купи надуваема кукла? Дали казват на човека зад щанда, че е за приятел? Можете ли да си представите, че я носите у дома с трамвая и през цялото време се притеснявате, да не се скъса торбичката, да не се самонадуе или, още по-лошо, че може да умрете в автомобилна катастрофа, а на другия ден вестниците да са пълни със заглавия от рода: ПОЛИЦИЯТА ИДЕНТИФИЦИРА МЪЖ С ГУМЕНА КУКЛА, над усмихнатата ви снимка, взета от годишника на гимназията? Не бих понесъл такова напрежение. Ами ако приятели неочаквано ви дойдат на гости, точно когато отваряте шампанското и се каните да прекарате романтична вечер с виниловата си компаньонка? И се наложи да я натикате в комина и да се притеснявате, че сте оставили кутията или някакъв друг ясен знак на леглото? („Между другото, Бил, за кого са другите прибори?“).

Може би само аз съм такъв. Може би онези хора изобщо не се притесняват от анормалните си похождения. Може би говорят за тях свободно с приятелите си, седят по баровете и подхвърлят реплики от рода: „Споменах ли ти, че си купих «Арабски нощи», модел 280? Очите не се движат, но анусът функционира добре.“ Може би дори ги носят със себе си. „Хелмут, запознай се с новата ми 440. Обърни внимание на циците. Огнени са.“

С тази интригуваща мисъл в главата се върнах в центъра на града, при концертната зала и минах по улица с интересното име Gorch-Fock-Wall, което ми прозвуча като отговор на гатанка. („Какво прави Горх, когато не може да намери надуваемата си кукла?“) и разгледах търговските улици и луксозните безистени, струпвани между огромната сграда на общината и Вътрешен Алстер.

Наближаваше дванайсет и хората седяха по слънчевите площади и обядваха или ядяха сладолед. Почти всички изглеждаха здрави, заможни и поразително хубави. Спомнях си немските градове отпреди двайсет години — бяха пълни с бизнесмени, които изглеждаха така, както се очаква да изглеждат германците — дебели и арогантни. Виждах ги как се тъпчат с купчини наденички и картофи и как пият златиста бира от еднолитрови халби с пълни усти, по всяко време на деня, а сега деликатно боцкаха салати и риба, изглеждаха стегнати и загорели от слънцето, и нещо повече — бяха дружелюбни и щастливи. Може би това е характерно само за Хамбург. В края на краищата, Хамбург е по-близо до Дания и Швеция, и дори до Англия, отколкото до Мюнхен, така че градът може и да не е типичен за Германия.

Във всеки случай, тази освободена и дружелюбна атмосфера беше нещо, което дотогава не бях свързвал с германците, поне не и с тези, които са на над двайсет и пет години. Нямаше и капка арогантност, а само тиха самоувереност, която явно се коренеше в материалното богатство около тях. Всичките тези малки съмнения, които всички, по едно или друго време, сме изпитвали относно мъдростта на решението да се оставят германците да станат господари на Европа, се изпариха под хамбургското слънчево небе. Преди четирийсет и пет години Хамбург е бил руина. Буквално всичко около мен сега беше ново, дори и да не изглеждаше ново. Хората бяха направили своя град, дори себе си, богати, елегантни и хубави, с ум и усилена работа, и поради това имаха пълно право да се държат надменно, но не се държаха така и затова им се възхищавах.

Не мисля, че някога бих могъл да простя на германците за тяхното минало — не и докато се чудя дали дружелюбният възрастен келнер, който ми носи кафето, някога не е нанизвал бебета на щик или не е подкарвал евреи към газовите камери. Някои неща са толкова чудовищни, че не могат да бъдат простени. Същевременно обаче и не виждам как човек би могъл да отиде в Германия в наши дни и да повярва дори за миг, че нещо подобно би могло да се случи отново. Немците, хрумна ми, са новите американци — богати, амбициозни, работят здравата, грижат се за здравето си, сигурни са за мястото си под слънцето. Когато сега видях Хамбург, се почувствах щастлив, че поверявам съдбата си на тях — във всеки случай по-щастлив, отколкото, че я бях поверил на хора, които през последните четирийсет години се опитват да превърнат Англия в нещо като национален еквивалент на евтин супермаркет.

Едно нещо не се бе променило — жените все още не махат космите под мишниците си. Това винаги ме бе озадачавало. Изглеждат толкова красиви и елегантни, а когато вдигнат ръце, виждаш отдолу топка косми. Знам, че според някои хора това е нещо земно, но земни са и репите, а не знам някой да си е слагал репи подмишниците. Независимо от това, ако най-лошата черта, която германците ще отнесат със себе си в новия век, е отказът да се справят с вторичните си полови белези под мишниците, с радост бих се оставил да ни водят в новото хилядолетие. Не че имаме някакъв друг, дори минимален шибан избор, помнете ми думата.

Всичките тези гъвкави и привлекателни тела започнаха да ме потискат, особено след като зърнах отражението си в една витрина и си дадох сметка, че сега аз съм дебелият. След като първите двайсет и пет години изглеждах така, сякаш майка ми се е съвкупявала с богомолка, отразената в стъклото търкаляща се топка мас сега беше истински шок. Време е да престана да се усмихвам за добро утро на дебелака, който сутрин виждам в огледалото на асансьора. Веднъж опитах диета, но бедата е, че диетите много бързо излизат от контрол. През първата седмица отслабнах с два килограма и бях във възторг, но много скоро си дадох сметка, че с това темпо за малко повече от година ще изчезна напълно. Почувствах нещо като облекчение, когато през втората седмица открих, че съм си върнал всичките загубени килограми (бях на измислена от мен диета, която се нарича „пица и сладолед“) и продължавам да се утешавам от мисълта, че ако някога има световен глад, аз ще продължавам да се разхождам наоколо, дори, може би, да играя по малко тенис, докато всички вие се гърчите в последни мъки.

Следобедът ми отиде в разходка около огромния Външен Алстер. Нямах намерение да прекарам там целия следобед, но беше толкова красиво, че не можех да се отделя. По водата се носеха платноходки, а червено-бели фериботи браздяха повърхността безспир, под небе, пълно с добродушни облаци, за да откарват пътници от богатите северни квартали към далечния център на града. Тесен парк, пълен с бягащи за здраве, влюбени и тук-там, компании пияници (които изглеждаха забележително заможни и добре, предвид заниманието им), заобикаляше езерото и предлагаше очарование след очарование. Всички гледки към далечния град бяха обрамчени от дъбове или трепкащи върби — величествената, тънка като игла телевизионна кула, тук-там няколко небостъргача, медни покриви и църковни камбанарии, които изглеждаха така, сякаш вечно са били там.

Улиците около езерото и по-навътре бяха застроени с огромни къщи от всички архитектурни стилове, които нямаха нищо общо помежду си, освен че бяха внушителни. На местата, където езерото се разливаше навътре в сушата, къщите имаха огромни сенчести морави, стигащи до самата юда, с беседки, бунгала и собствени кейове. Сигурно е много хубаво да живееш в хубава къща край езеро и да ходиш на работа пеша, с велосипед или да го прекосяваш с ферибот, дори със собствената си лодка, и от другата страна да попадаш в такъв богат и красив градски център. В Хамбург наистина може да се живее перфектно.