Бил Брайсън
Един американец в Европа (5)

Брюксел

В Брюксел слязох не на гарата, на която трябваше, което не е трудно, ако си малко глупав, ако си задрямал и изведнъж се сепнеш, защото през прозореца си видял табела „BRUXELLES“. Скочих, леко паникьосан и се втурнах към изхода, като ударих няколко души по тавите с раницата си и скочих като Питър Пан на перона, миг преди влакът да изпусне със свистене дим в краката ми и да потегли.

В първия момент не ми се стори странно, че само аз съм слязъл от влака, или пък че самата гара изглеждаше неестествено безлюдна, докато не излязох вън, под дребния дъждец, който вали през цялото време над Брюксел и не разбрах, че съм в част на града, която никога преди това не съм виждал — един от анонимните квартали със сиви сгради, с триетажни реклами на всеки калкан и надписи „Гараж! Не паркирай“. Исках да сляза на Брюксел Централ, можех да се оправя и с гара „Норд“ или гара „Миди“, дори с неизвестната „Йосафат“, но тази беше съвсем друга и нямах никакво понятие къде съм. Придадох си решителен вид и се помъкнах в посоката, където би могъл да е центърът — смътни силуети на високи сгради, някъде в далечния, мокър хоризонт.

Преди това бях ходил в Брюксел един-два пъти и смятах, че познавам града доста добре, така че непрекъснато си повтарях, че ей сега ще започна да познавам това-онова, а в един момент дори си казах: „Ей, това ми изглежда някак си познато“ и вървях близо километър към нещо, за което реших, че е гърбът на Съдебната палата, само че се оказа фабрика за кучешки храни. Крачех и крачех по дълги улици, които изобщо не променяха характера си и, всъщност, не добиваха никакъв характер — просто безкрайни площи сива еднаквост, която Брюксел май притежава повече от всеки друг град в Европа.

Не обичам да питам за посоките. Винаги се притеснявам, че този, когото спра, ще ме попита нещо от рода на: „Къде искаш да отидеш? В центъра на Брюксел? Леле, колко си се объркал! Че това тук е Лил, тъпако!“ След това ще спре другите минувачи и ще им каже: „Искате ли да чуете нещо невероятно? Приятел, я кажи на тези хора, къде си мислиш, че си“ и аз ще трябва да си пробивам път през тълпа, която бърше сълзи от смях от очите си. Така че продължавах напред. Точно когато се бях замислил сериозно да се обадя на жена ми и да й кажа да дойде да ме намери („И, скъпа, донеси малко сладкиши и неделните вестници“), свих зад един ъгъл и за моя доста голяма изненада, видях Манекин-Пис — статуята на пълничко голо момче, което пикае — неизразимо безвкусния символ на града. Моментално разбрах къде се намирам и всичките проблеми се стопиха. Отпразнувах повода, като си купих чинийка за торта с пикаещото момче и шоколад Тоблерон за цялото семейство, от един от 350-те магазинчета за сувенири, от двете страни на улицата и се почувствах още по-добре.

Петнайсет минути по-късно се оказах в стая на хотел „Адолф Сакс“, излегнат върху леглото, с обувките (изпадането в монашеско лентяйство от време на време е едно от удоволствията на самотното пътуване), и започнах да си чупя зъбите с Тоблерона (кой е измислил тези неща?), като гледах някакво дневно предаване по Би Би Си 1 — участваха хора, които са импотентни или са от Улвърхемптън, или са преживели някоя друга лична катастрофа, чиято същност вече не си спомням — и след половин час вече се почувствах достатъчно освежен, за да се осмеля да изляза да се разходя из Брюксел.

Винаги отсядам в „Сакс“, защото по телевизията се хваща Би Би Си и защото там асансьорите са много интересни — припомних си това съображение, когато зачаках пред светналия бутон „Надолу“ и убивах времето, както често правят хората, като си тананиках Песента за асансьора (Ду, ди, ду, ди, до, ди, ду, ду) и се питах лениво защо мокетите в хотелските коридори винаги са толкова грозни.

Общо взето, в Европа не разбират от асансьори. Дори и в по-новите сгради те са мъчително бавни и често им липсват някои неща, които другаде се смятат за основни, като вътрешната врата, например, така че ако разсеяно се облегнеш, да не приключиш пътуването с една ръка няколко етажа по-дълга от другата. Дори и по тези стандарти обаче, асансьорите в „Сакс“ са изключителни.

Качваш се с намерението да слезеш долу на закуска, но установяваш, че асансьорът се спуска, без да си го инструктирал, покрай фоайето, покрай подземния гараж и сутерена, за да стигне до някакъв необозначен етаж още по-надолу, където вратите се отварят за кратко и разкриват изпълнено с пара помещение, пълно с превиващи гръб роби. Докато натискаш едно след друго копчетата, напразно (защото явно не са свързани с нищо) вратите се затварят и с внезапен прилив на енергия, асансьорът се понася нагоре към единайсетия етаж със скорост, която те кара да мислиш, че ще се разтопи, спира изкусително за половин секунда, пада три метра надолу, пак спира и после полита към фоайето. Появяваш се със струйки кръв от ушите, и се отправяш към трапезарията с цялото достойнство, което ти е останало.

И така, предполагам вече можете да си представите облекчението ми, когато асансьорът ме достави на местоназначението ми без инциденти, ако не се брои непредвиденото спиране на втория етаж и краткото, но не неприятно връщане до четвъртия.

Брюксел, трябва да се каже, не е най-подходящият за приключения град в Европа. След Париж изпитваш облекчение, че можеш да прекосиш улица, без да имаш чувството, че на задника ти е нарисувана мишена, но след няколко обиколки на площада, след като разгледаш от учтивост витрините на един-два от многото хиляди магазини, които продават шоколад и дантели (изглежда в Брюксел не продават нищо друго), започваш да си гледаш часовника и да се питаш, дали девет и четирийсет и седем сутринта наистина е прекалено рано, за да започнеш да пиеш.

Вместо това направих още една обиколка на Големия площад. Чаровен е — няма съмнение. Това е центърът на града, павиран площад с приятни пропорции, заобиколен от достолепни, богато украсени фасади — на монументалната Hotel de Ville^[1] и срещу нея, не толкова величествената Maison du Roi^[2] (която въпреки името си никога не е била кралски дворец — не казвайте, че не сте научили нищо от мен), свързани помежду си от тесни, също богато украсени сгради. В приземните им етажи, почти без изключение, има тъмни, уютни кафенета, пълни с дървени мебели и пращящи камини, в които човек може да седи на кафе и бира и да се любува на омагьосващия пейзаж. Много хора изглежда не правят почти нищо друго.

Предпочетох „Златния ботуш“, макар че при предишно посещение един келнер беше опитал най-безсрамно да ме мине с рестото, защото ме бе взел за обикновен турист, заради анцуга ми с пикаещото момче, и ми се беше наложило да направя най-свирепата си физиономия — не се бъзикай с мен, Гастон — за да получа цялото ресто. Все пак не съм злопаметен, освен по отношение на Ричард Никсън, така че сега не се поколебах да вляза отново там. Освен това кафенето е най-хубавото на площада и си струва човек да плати за малко елегантност с чаша кафе. Все пак, дами, внимавайте с рестото.

Два и половина дни разглеждах забележителностите — великолепния музей на античното изкуство, музея на модерното изкуство, двата исторически музея и някак помпозно назования Parc du Cinquantenaire^[3] (и музеите бяха помпозни), музея „Хорта“ и дори мрачния и изцяло забравен Институт по естествени науки. През останалото време просто се размотавах из безкрайните комплекси от офиси в приятно неангажирано състояние на ума.

Сериозно казано, Брюксел е грозно място, пълно с мокри боклуци, булеварди като магистрали и кални строителни площадки. Това е град на сивите офиси и безлики служители, европейската столица на куфарчетата. Има по-малко паркове от всеки друг град, за който мога да се сетя и почти нищо, което да го препоръча — няма замък върху хълм, няма висока като планина катедрала, няма улица с особено елегантни магазини, заснежени върхове недалеч или пъстро осветено пристанище. Дори няма и река. Как може град да няма поне река? Някога е имало градски стени, но сега от тях е останала само една ронеща се руина, до игрище за боулинг на Рю де-з-Алексиен. Най-хубавото, което може да се каже за Брюксел е, че е само на три часа от Париж. Ако бях начело на Европейската икономическа общност, а, честно казано, това няма да е най-лошият вариант, щях да преместя столицата в Дъблин или Гпазгоу, или може би в Неапол, където новите работни места щяха да бъдат оценени по достойнство и където хората все още се гордеят с градовете си, защото в Брюксел просто няма такова нещо.

Трудно човек би могъл да измисли град, който по-малко да зачита наследството си. Пример: В продължение на трийсет и пет години в Брюксел е живял бащата на архитектурния стил „ар нуво“ Виктор Хорта, който бил толкова почитан през живота си, че го направили барон. За Брюксел той е това, което е Макинтош за Гпазгоу и Гауди за Барселона. Въпреки всичко обаче гнусните градски власти през годините са позволили на предприемачите да разрушат най-хубавите му сгради — универсалния магазин Анспах, Народния дом, болницата Бругман, домът Роджър. Сега в Брюксел има забележително малко неща, които си струва да видиш. Можеш да ходиш с часове и да не зърнеш нито една гледка, от която сърцето ти да трепне.

Сигурен съм, че положението се подобрява. Някога, като излезеш от централната гара, най-напред пред очите ти се появяваха покривите на стария град, малко по-ниско, и в средата на тази потенциално прекрасна гледка, в открито пространство, в каквото друг град би поставил позлатена катедрала или барокова общинска сграда, се мъдреха паркинг и бензиностанция. Сега и двете са махнати от там и на тяхно място са построени нови тухлени сгради — не са архитектурни шедьоври, но определено са подобрение в сравнение с бензиностанцията — и местните хора ме уверяват, отново и отново, че градските власти най-накрая са признали лошото си отношение към строителството и са започнали да държат новите сгради да имат някакви архитектурни достойнства, но видимите свидетелства за това далеч не са поразителни.

Едно от чаровните кътчета на градът е лабиринтът от тесни улички само за пешеходци зад Големия площад, наречен с лек привкус на патетична хипербола, „Свещеният остров“. Малките улички и проходи тук са натъпкани с ресторанти и тълпи хора, които се шляят наоколо и в блажен унес се опитват да решат къде да се нахранят, и надничат в пълните с лед колички с омари, миди и речни раци, каквито има пред всяко заведение. Отвсякъде се носят топли вълни аромати на скара и през всички витрини се виждат множество хора, които се забавляват по всяко време на денонощието. Всичко е невероятно живописно и примамливо и е било така още от Средновековието, но независимо от всичко, това прекрасно, уютно кварталче е било на косъм от изравняване със земята през шейсетте години. Където и да отидеш в Европа, не може да не се чудиш каква ли опустошаваща мозъка болест е сполетяла строителните предприемачи и архитектите през шейсетте и седемдесетте години, но усещането никъде не е по-силно, отколкото в Брюксел.

И все пак Брюксел има своите достойнства. Това е най-дружелюбният голям град в Европа (това може би има нещо общо или няма нищо общо с факта, че една четвърт от населението му са чужденци), има няколко добри музеи, там е най-старият покрит базар в Европа, малката, но приятна галерия „Сен Юбер“, множество страхотни барове и чудесни ресторанти. Храненето извън дома е национален спорт в Белгия и само в Брюксел има 1500 ресторанти, двайсет и три, от които са препоръчани в справочника „Мишлен“. Там можеш да се нахраниш невероятно добре за по-малко пари от, където и да било другаде на континента. Всяка вечер похапвах някъде из Свещения остров, винаги опитвах нов ресторант и винаги изпитвах хранителния еквивалент на многократен оргазъм. Ресторантите почти винаги са малки — за да стигнеш до някоя маса в дъното трябва едва ли не да се покатериш по главите на десетина клиенти — и масите са толкова близо една до друга, че не можеш да си изядеш пържолата, без да забиваш лакът в бузата на съседа си или да си натопиш ръкава в соса, но някак странно, това е част от удоволствието. Откриваш, че всъщност се храниш съвместно с хората до себе си, разменяте си хлебчета и дребни любезности. Това преживяване е нещо ново за самотния пътешественик, когото обикновено слагат на най-тъмната маса, до мъжката тоалетна, и прекарва времето за хранене в наблюдаване на манифестацията от непознати, които закопчават циповете си и се ръкуват с него на минаване.

Всяка вечер, след вечеря, се разхождах безцелно по принуда — в Брюксел не можеш да имаш кой знае каква цел, но, както повечето градове, и той е по-хубав нощем. Една вечер отидох до масивната съдебна палата, която стои замислено на малко възвишение над стария град и прилича на американски капитолий, който е вземал стероиди. Сградата е гигантска — площта й е близо 26 хиляди квадратни метра и е най-голямата сграда на света, построена през деветнайсети век, но все пак, единственото запомнящо се нещо е големината й. Друга вечер отидох до сградата на Европейската икономическа общност. В град с толкова грозни сгради, че ти спира дъхът, централата на ЕИО все пак успява да изпъкне. Още беше шест часът, но наоколо нямаше жива душа, никой не работеше до късно, и си припомних един виц: Въпрос: Колко души работят в Европейската комисия? Отговор: Около една трета от тях. Не можеш да гледаш дългите редици прозорци, без да се питаш какво, по дяволите, става там, вътре. Предполагам, че има цели отдели, които са се посветили на задачата опашките пред пощите да са еднакво дълги навсякъде в общността и средният брой на обърнатите чашки, които пускат автоматите за безалкохолни напитки във Франция да е същият като в Италия.

Като американец ми е интересно да наблюдавам как най-богатите страни в Европа доброволно отстъпват суверенитета си на орган, който не подлежи на контрол и не е отговорен пред никого. Знаете ли, че поради византийската си структура, Европейската комисия не знае „колко души е персоналът й и с какво се занимават всички те“? (Цитирам „Икономист“.) Намирам това за тревожно. Аз лично реших да не обичам ЕИО, когато открих, че ще махнат тъмносините британски паспорти с твърди корици и на тяхно място ще въведат някакви нещастни червени книжлета, които приличат на документите на полски моряк. Това е вечният проблем с големите институции — нямат стил.

Не знам кой знае колко за начина, по който работи ЕИО, но знам един интересен факт, който, според мен, дава някаква представа за нейните постижения: през 1972 година Европейската конференция по пощи и далекосъобщения призова да се въведе общ телефонен код за страните от Общия пазар, а именно „00“. След това различните страни членки опитват да постигнат споразумение. До този момент нито една от тях не е въвела кода, но ако им се дадат още осемнайсет години, нещата може и да започнат да се движат.