Бил Брайсън
Един американец в Европа (3)

Осло

Спомням си първото ми пътуване до Европа, когато отидох на кино в Копенхаген. В Дания ти дават билет за определено място. Влязох в салона и установих, че моето място е до единствените други хора там, млада двойка, вкопчила се в страстна прегръдка, като онези, които хората си разменят, когато се срещат на пристанището след продължителна война. Да седна до тях би означавало да се включа в прегръдката — така че седнах дискретно през няколко места от тях.

Киното започна да се пълни, хората гледаха билетите си и сядаха около нас. Когато филмът започна, трийсетина души седяхме плътно един до друг в иначе големия и празен салон. Две минути след началото на филма влезе жена, натоварена с покупки, която с мъка си проби път през реда, на който седях, спря до мен и ми каза със строг глас, пълен с гърлени звуци и възмущение, че съм седнал на мястото й. Това накара разпоредителните да засветят с фенерчета и да заразглеждат билетите на всички, седнали наоколо, докато някой не спомена, че съм американски турист и поради това не мога да спазвам и най-простите инструкции за сядане в киносалон, така че ме придружиха, донякъде засрамен, до истинското ми място.

И така, продължихме да гледаме филма, трийсетина души, натъпкани един до друг като бежанци на кораб, отривахме раменете си и слушахме звуците, които издавахме, и тогава ми хрумна, че някои нации правят някои неща по-добре от всички останали и някои неща по-зле от всички останали и започнах да се чудя защо е така.

Понякога малките изобретения на някоя нация са толкова особени и хитроумни, че започваме да свързваме тези изобретения изцяло с въпросната страна — двуетажните автобуси в Англия, вятърните мелници в Холандия (каква вдъхновяваща добавка към равния пейзаж. Помислете си как биха преобразили Небраска, например), уличните кафенета в Париж. А има и неща, които повечето страни правят без никакви трудности, докато други изобщо не са в състояние да ги проумеят.

Французите, например, не могат да проумеят чакането на опашка. Непрекъснато опитват, но не е по силите им. Когато отидеш в Париж, виждаш подредени опашки на автобусните спирки, но щом дойде автобусът, опашките моментално се разпадат и започва нещо като противопожарно учение в психиатрична клиника, защото всеки се бори да се качи първи, без да си дава сметка, че поведението му изцяло ликвидира целта на самото подреждане на опашка.

Англичаните, от друга страна, не схващат някои фундаментални принципи на храненето, тъй като са склонни да ядат хамбургер с нож и вилица. С несекващо удивление наблюдавам как някои от тях, освен това обръщат вилицата си наопаки и закрепват храната върху задната й част. Живял съм в Англия цяло десетилетие и половина и въпреки това все още полагам усилия, за да потуша импулсивното желание да отида при непознатите в кръчмата и да им кажа: „Извинете, мога ли да ви дам един съвет, благодарение на който тези грахчета ще спрат да подскачат по цялата маса?“

Немците се стъписват от прояви на хумор, швейцарците нямат понятие какво е да се забавляваш, испанците не намират нищо нелепо в това да вечеряш в полунощ, а италианците никога, по никакъв повод, не е трябвало да бъдат запознавани с изобретяването на леката кола.

Едно от малките чудеса на първото ми пътуване из Европа беше откритието, че светът е дотолкова изпълнен с разнообразие, че има толкова много начини да правиш общо взето едно и също нещо като яденето, пиенето и купуването на билети за кино. Удивлявало ме е, че европейците могат да бъдат едновременно толкова еднакви, че могат да бъдат толкова начетени и интелектуални, и да карат малки коли, да живеят в малки къщи в старинни градове, да обичат европейския футбол, да не са чак такива материалисти и да спазват законите — и в същото време да са така безкрайно и непредсказуемо различни. Хареса ми и мисълта, че в Европа никога не можеш да си сигурен за каквото и да било.

Все още ми е приятно усещането, че никога не знаеш със сигурност какво става. В хотела в Осло, в който прекарах четири дни след като напуснах Хамерфест, всяка сутрин камериерката ми оставяше пакет с нещо, назовано Bio Tex Blå— „minipakke for ferie, hybel og weekend“, според инструкцията. Прекарах множество щастливи часове в експериментиране с това нещо и вдъхване на аромата му, без да съм сигурен дали е препарат за почистване на дрехи или за гаргара, или служи за почистване на тоалетната чиния.

В края на краищата реших, че е за почистване на дрехи — справи се добре със задачата, само че, доколкото разбрах, през останалото време хората в Осло са си казвали след мен: „Я гледай! Този човек мирише на ароматизатор за тоалетна“.

Когато казвах на приятели в Лондон, че смятам да пътувам из Европа и след това да напиша книга за това, те казваха:

— О, сигурно знаеш много езици.

— Не, защо — отговарях с известна гордост. — Само английски.

И те ме гледаха, сякаш полудявам. Доколкото ми е известно, тъкмо в това е величието на пътуванията в чужбина. Не искам да знам какво си говорят хората. Не мога да си представя нещо друго, което да предизвиква по-силно чувство за детско удивление от това да попаднеш в страна, в която не разбираш почти нищо. Изведнъж отново се превръщаш в петгодишен хлапак. Не можеш да прочетеш каквото и да било, имаш съвсем рудиментарни познания за това как функционират нещата, дори не можеш да пресечеш улица, без да изложиш живота си на опасност. Цялото ти съществувание се превръща в поредица интересни гадания.

Изпитвам огромно удоволствие да гледам чуждестранна телевизия и да се мъча да разбера, за какво, по дяволите, става дума. През първата ми вечер в Осло гледах някаква научна програма, в която двама мъже стояха пред лабораторна маса, поставена в студиото, а някакви лигави, подобни на гризачи животни пълзяха по масата и от време на време по сакото на водещия.

— И вие правите секс с тези същества, нали? — попита водещият.

— Разбира се — отговори гостът. — Разбира се, човек трябва да внимава с таралежите, а лемингите са много невротични и са склонни да се хвърлят от високи скали, ако почувстват, че вече не ги обичаш както някога, но в общи линии тези животни са много добри компаньони, а сексът с тях е просто божествен.

— Това е чудесно, наистина. Следващата седмица ще разберем как правите халюциногенни препарати от обикновени химически препарати за дома, но сега е време екранът да почернее за минута, а след това прожекторите да осветят главния говорител за деня, който ще изглежда като че ли тъкмо се е канел да бръкне в носа си. Довиждане, до следващата седмица.

След Хамерфест Осло ми се стори чудесен. Все още беше студено и всичко беше поръсено със сивкав сняг, но климатът категорично беше тропически в сравнение с Хамерфест, така че изоставих всякакви мисли за купуване на кожена шапка. Разгледах музеите и един цял ден се разхождах из полуостров Бигдой, където, сред гористи възвишения, се намират най-хубавите къщи на града, с прекрасни изгледи към ледените води на пристанището. Най-много обаче висях в центъра на града, шлях се напред-назад между железопътната гара и кралския дворец, надничах по витрините на „Карл Йоханс Гате“, дългата и красива улица за пешеходци, радвах се на ярките светлини, лутах се сред щастливите, здрави и безмилостно млади норвежци, много доволен, че съм жив и далеч от Хамерфест, в свят, в който има дневна светлина. Когато ми станеше студено, сядах в някое кафене или бар и подслушвах разговори, които не разбирах, или изваждах европейското разписание на Томас Кук и го изучавах с някаква смирена почтителност — планирах остатъка от пътешествието си.

Европейското разписание на Томас Кук е може би най-хубавата книга, печатана някога. Невъзможно е да прелистиш нейните 500 страници, изпълнени с гъсто изписани разписания, без да ти се прииска да натикаш две купчини дрехи в стария си куфар и просто да полетиш. Всяка страница нашепва романс: Монтрьо — Цвайзимен — Спиец — Интерлакен, Белград — Триест — Венеция — Верона — Милано, Гьотеборг — Лаксо — (Халсберг) — Стокхолм, Вентимилия — Марсилия — Лион — Париж. Кой би могъл да произнесе тези имена, без да изпита вълнение, без да си представи задимен перон, изпълнен с нетърпеливи пътници и купища багаж, струпани край дълъг, дълъг половин километър влак, на чиито вагони са изписани екзотични имена? Кой би могъл да прочете имената „Москва — Варшава — Берлин — Базел — Женева“, без да почувства меланхолична завист към всички щастливци, които ще направят това велико пътешествие из този исторически континент? Кой би могъл да погледне такова разписание, без да му се прииска да скочи във влака? Е, Съни фон Бюлов^[1], например. Що се отнася до мен, бих могъл да прекарам часове наред вперил очи в разписанията, всяко от които е вълшебна смес от часове, числа, разстояния, тайнствени малки пиктограми като кръстосани ножове и вилици, чаши за вино, ками, миньорски кирки (за какво ли са пък те?), фериботи и автобуси и озадачаващо неясни бележки под линия:

Какво означава всичко това? Нямам представа. Можеш да изучаваш книгата на Томас Кук с години и пак да не схванеш напълно нейния по-дълбок смисъл. Тези неща могат да се отразят на живота ти. Всяка година сигурно десетки хора се оказват на стотици километри от дестинацията си, защото не са забелязали бележката под линия, която гласи:

„Нон-стоп до Арктическия кръг след Карлскрона — виж Таблица 721 а/б. Препоръчват се грейки с топла вода. Сухари само след Мурманск. Завръщане през Анкъридж и Мексикали. Момче, момче, не оплеска ли работата този път?“

Хамерфест беше само нещо като разширено упражнение за загрявка, а сега трябваше да се заема със сериозно пътешестване — и под това разбирам движение от място на място. Сърбеше ме да скитам. Исках да се шляя из Европа, да видя плакати за филми, които никога няма да стигнат до Англия, да зяпам с удивление улични реклами и фирми, изпъстрени с екзотични умлаути и странни ударения, надписи „Паркирането забранено“, да слушам поп парчета, които и в най-благоразположен полет на фантазията не биха могли да станат хит другаде, освен в собствената си страна, да срещна хора, чийто път никога повече няма да се пресече с моя, да бъда безнадеждно незапознат с всичко — от това, как да се обадя от уличен телефон, до същността на ястията в ресторанта.

Исках да бъда озадачен и омагьосан, да преживея безкрайното, примамливо разнообразие на този континент, на който, ако се качиш на влак, час по-късно можеш да се окажеш на място, където хората говорят друг език, ядат друга храна, имат различно работно време, живеят живот, който е едновременно толкова различен и все пак, странно познат. Исках да съм турист.

Преди това обаче трябваше да се прибера у дома.