Бил Брайсън
Един американец в Европа (18)

Лихтенщайн

Човек познава, че влиза в немската част на Швейцария, защото имената на градовете звучат като че ли някой говори с пълна уста с хляб: Тун, Лойк, Булах, Пфафайен, Флимс, Гщаад, Пфафикон, Линтал, Тузус, Флюлен, Талвил.

Според билета ми, трябваше да пристигна на последното място, а това ме озадачи донякъде, защото Талвил не фигурираше в пътеводителите ми. На мястото на Талвил беше даден Хорген. Не можех и да си помисля, че картографите от Кумърли и Фрай може да са допуснали грешка от такъв мащаб по отношение на собствената си страна, но беше също толкова немислимо консервативните бюргери от този ъгъл на Швейцария да са решили да променят името на града си през последните осемнайсет години, така че го отдадох на природните сили и разстлах картата върху коленете си в цялото й изпомачкано величие, за неприкрит ужас на дамата до мен, която пъчеше бюст възмутено и издаваше недоволни звуци всеки път, щом някое ъгълче на картата се насочеше в нейна посока.

Какво толкова ме впечатлява в картите? Мога да ги зяпам по цял ден, да изучавам имената на села и градчета, за които никога не съм чувал и които никога няма да видя, да проследявам пътя на незнайни реки, да проверявам надморски височини, да преглеждам легендите и да установявам какво означава малкото кръгче с флагче (Burg или Schloss^[1]) и каква е разликата между малко самолетче, оградено в кръгче и малко самолетче, без кръгче (едното е Flughafen, а другото Flugplatz^[2]), като през цялото време хъмкам и клатя дълбокомислено глава, без да имам и бегла идея защо.

Установих, че от Бриг до Женева съм можел да мина по малко по-южен маршрут, през Аоста, Мон Блан и Шамони. Със сигурност щеше да е по-красиво. Какъв глупак съм бил, да пропусна шанса да видя Аоста и Мон Блан. Как можах да стигна до тук, без да мина през сърцето на Алпите? Какъв невъобразим глупак съм! „Х-м-м-м-м“ — изпухтях мрачно и сгънах картата.

Влакът потракваше приятно между малки ферми и стръмни гористи хълмове, покрай малка река, спираше често-често в изолирани селца, където се качваха по пет-шест души с празни пазарски чанти. Влакът се напълваше и след това спираше в някое малко пазарно градче, като Лангнау или Цуг, където пътниците слизаха и оставах сам. После процесът се повтаряше отново. Нелош начин да прекараш деня.

Слязох в Сарганс, малко преди Лихтенщайн. Влакът минава през Лихтенщайн, но в унисон с националната политика на швейцарците да са абсурдни по всички възможни начини, не спира там, така че трябва да слезеш в Сарганс или Бухс и да стигнеш до Вадуц — малката столица на Лихтенщайн — с жълт пощенски автобус.

Автобусът чакаше на гарата. Купих си билет, седнах някъде към средата — бях единственият, който не стискаше издути пазарски чанти — и проточих врат, нетърпелив да видя малката страна. Разстоянието от Сарганс до Вадуц е само десетина километра, но пътуването отнема час, защото автобусът обикаля навсякъде, по всички странични пътчета и прави предпазливи обходни маневри, сякаш иска да се промъкне в града тайно. Гледах през прозореца внимателно, за да разбера кога влизаме в Лихтенщайн, но така и не разбрах — установих, че сме в страната, едва когато видях табелата на Вадуц.

Всичко в Лихтенщайн е абсурдно. Най-напред, тази страна е абсурдно малка — само 1/250 част от Швейцария, която, разбира се, също е абсурдно малка. Това е последният оцелял фрагмент от Свещената Римска империя и е толкова невзрачна, че фамилията, която я управлява, не си е правила труда да дойде да я види цели 150 години^[3]. Има две политически партии, известни като „Червените“ и „Черните“, които имат толкова малко идеологически различия помежду си, че даже и девизът им е един и същ: „Вярваме в Бог, Принца и Отечеството“. Последният военен конфликт, в който страната е участвала, е бил през 1866 година, когато изпраща осемдесет души да се сражават срещу италианците. Никой не е бил убит. В действителност — това ще ви хареса — са се върнали осемдесет и един души, защото по пътя си намерили нов приятел. Две години след това, като си дал сметка, че Лихтенщайн не може да победи никого, Принцът разпуснал армията.

Още абсурди — това е най-големият производител на черва за колбаси и изкуствени зъби. Страната е безумен данъчен рай, единствената страна в света, в която са регистрирани повече фирми, отколкото е населението (макар че повечето от тези фирми съществуват само във вид на книжа в нечие чекмедже). Това е и последната страна в Европа, дала право на глас на жените (в 1984 година). Единственият затвор е толкова малък, че храната на затворниците се доставя от близък ресторант. За да получиш гражданство, трябва да се проведе референдум в селото на кандидата. Ако референдумът мине успешно, министър-председателят и неговият кабинет трябва, да гласуват решението и тъй като това никога не се случва, има стотици семейства, които живеят в Лихтенщайн от поколения, но все още са третирани като чужденци.

Вадуц не е кой знае колко живописен, но околността е пленителна. Градчето е в самото подножие на връх Алпшпиц, висок 2 200 метра. На един чукар над града беше кацнал кралския Schloss, който наподобяваше замъка на Злата магьосница от „Магьосникът от Оз“. Всеки път, щом вдигнех глава нагоре, очаквах да видя онези крилати маймуни да летят навън-навътре. Странно, но въпреки че съществува от векове като второстепенно градче, във Вадуц човек няма усещане за старинност. Градът изглежда така, сякаш е бил построен преди двайсет години, набързо — не точно грозен, но безличен.

Беше събота и главната улица беше пълна с големи мерцедеси от Швейцария и Германия. Вероятно богатите идваха през почивните дни да навестят парите си. В централната част имаше само четири хотела. Два от тях бяха пълни, но успях да си взема стая в третия — „Енгел“. Беше приятен, но скандално скъп за това, което предлага, а то не беше много — легло на буци, лампа за четене с крушка от двайсет и пет вата, никакъв телевизор, древно радио, от което очакваш да чуеш поредните сводки за сраженията през Втората световна война. Вместо това успях да хвана единствено някаква станция, която излъчваше полка, милостиво прекъсвана от намесата на немскоговорещ коментатор, прекалил с приспивателните (или с полката), ако се съди по накъсаната му реч. Говореше… сто… така… като човек, сграбчен от ужасен кошмар, което в известен смисъл си беше и самата истина.

Единственото достойнство на стаята беше, че имаше балкон с изглед към главния площад на града (всъщност, малка морава с паркинг за автомобили), и църквата по-нататък, към планините. Ако се наведях опасно над улицата и извиех врат под определен ъгъл, можех да видя замъка високо горе. Той все още е резиденция на принца, който е един от най-богатите хора в Европа и собственик на втората по изящество частна колекция картини, надмината само от тази на английската кралица, но това никак не грее зажаднелия посетител, защото замъкът е затворен за външни лица, а плановете да се направи нещо като национална галерия все още не са помръднали от нулевата точка. Парламентът дебатира по въпроса от почти двайсет години, но поне засега мисълта да се разделят с необходимите средства явно се струва на депутатите твърде болезнена, а и изглежда никой не смее да поиска от семейството на монарха (състоянието им се оценява на 1,3 милиарда долара) да бръкне в ковчежето и да извади малко сухо, колкото да се задвижат нещата.

Излязох навън, за да се разходя и да проверя възможностите за вечеря, които не бяха кой знае какви. Търговската част беше само две пресечки, магазинчетата бяха малки и продаваха сувенири, каквито човек тръпне да не получи за Коледа от роднините на жена си, така че и дума не можеше да става за шляене. Ресторантите бяха малко и или много скъпи, или неприветливо празни. Вадуц е толкова малък, че ако ходиш петнайсет минути в някоя посока, хлътваш в гората. Мина ми през ум, че няма причина човек да ходи в Лихтенщайн, освен, за да каже, че е бил там. Ако беше част от Швейцария (каквато на практика е, освен по име и по пощенските марки — и въпреки тях използва пощенските служби на Швейцария), никой нямаше и да си помисли да ходи там.

Минах по приятна, но безлична улица с жилища, чиито панорамни прозорци излъчваха синкаво сияние от телевизори, а след малко се оказах на черен път, сред равни, изорани ниви. Гледката назад, към Вадуц, се оказа неочаквано хубава. Мракът се беше спуснал внезапно, както става в планината, и на небето беше увиснала бледа луна с отхапано късче. Замъкът, осветен от жълти прожектори, се извисяваше властно над града, непристъпен и брулен от ветровете.

Пътят завърши в един Т-образен кръстопът за никъде, така че се върнах да хвърля още един поглед на града. Седнах да вечерям в ресторанта на хотел „Вадуцерхоф“. Два часа преди това най-тържествено ме бяха уверили, че хотелът е затворен, но ресторантът определено работеше, макар и да не беше препълнен, а хора откачаха ключове от куки в коридора и се качваха нагоре към стаите. Може би онези от хотела просто не са харесали вида ми или правилно са заподозрели, че пиша пътеписи и бих могъл да разкрия пред целия свят тайната, че храната в хотел „Вадуцерхоф“, на „Щадлещрасе“ номер 3, във Вадуц, не е много добра. Кой знае?

На сутринта се представих в трапезарията на хотел „Енгел“ за закуска. Беше обичайната континентална закуска — хляб, масло, нарязани студени колбаси и сирене, което не исках, но понеже влизаше в цената на стаята и предвид сумата, която искаха, просто се почувствах длъжен поне да изпразня една-две тубички с масло и да похабя малко сирене, ако не друго. Келнерът ми донесе кафе и попита дали искам портокалов сок.

— Да, моля — отговорих.

Това беше най-странният портокалов сок, който някога съм виждал. Имаше прасковен цвят и в него бяха накиснати червени власинки, като ганглии. Много приличаха на противните червени завъртулки, които понякога виждаме в жълтъка на яйцето. Дори нямаше вкус на портокалов сок, така че след две малки глътки на учтивост бутнах чашата встрани и се съсредоточих върху кафето и върху нарязването на шунката на миниатюрни, неизползваеми втори път парченца.

След двайсет минути застанах пред рецепцията, където любезната дама ми представи сметката, за да я прегледам, докато тя правеше разни ловки неща с кредитната ми карта и една машина за изцеждане. С изненада забелязах, че в сметката фигурират четири франка за портокалов сок. Четири франка са много пари.

— Извинете, но тук има четири франка за портокалов сок.

— Не пихте ли портокалов сок?

— Пих, но келнерът не ми каза, че се заплаща допълнително. Смятах, че влиза в закуската.

— О, не. Нашият портокалов сок е специален. Прясно изстискан. Той е… — Каза някаква немска дума, която, предполагам, означава „пълен с червени нишки“ — и тъй като е доста специален, цената му е четири франка.

— Добре, отлично, само че си мисля, че трябваше да ме предупредите.

— Но, сър, вие го поръчахте и го изпихте…

— Не съм го изпил. Имаше вкус на патешка урина. Освен това си мислех, че е безплатен.

Патова ситуация. Обикновено не правя скандали при подобни обстоятелства — най-често се връщам по тъмно и хвърлям тухла във витрината — но този път реших да заема твърда позиция и отказах да подпиша сметката, докато не махнат четирите франка. Бях готов дори да ме арестуват заради тях, макар че, признавам си, в един тревожен миг си представих как в затвора ми носят вечеря, как махам ленената салфетка от подноса и отдолу виждам чаша портокалов сок с цвят на праскова и шунка, нарязана на много малки парченца.

В края на краищата дамата се примири с доста повече снизхождение, отколкото вероятно заслужавах, но вдървената, всеопрощаваща усмивка, с която ме дари, когато ми връщаше кредитната карта ясно ми каза, че за мен никога повече няма да има стая в хотел „Енгел“, във Вадуц, и след като и „Вадуцерхоф“ беше затворен за мен до живот, ставаше очевидно, че току-що съм прекарал последната си нощ в Лихтенщайн.

Тъй като беше неделя, нямаше и помен от движещи се автобуси, така че нямах друг избор, освен да отида до Бухс — на десетина километра на север — пеша, но нямах нищо против. Беше чудесна пролетна сутрин. По цялата долина биеха църковни камбани, сякаш току-що е свършила някаква война. Стигнах по шосето до близкото село, Скаан, успешно предположих, че една странична алейка ще ме отведе до Рейн, а там открих чакълена пътека, по която стигнах до моста за Швейцария. Дотогава не бях прекосявал граница пеша и ми беше приятно. Нямаше никаква гранична охрана, освен една табела по средата на моста, която показваше формалната разделителна линия между Лихтенщайн и Швейцария. Наоколо нямаше жива душа, така че прекрачих линията напред-назад няколко пъти, заради новото изживяване.

Бухс, на срещуположния бряг на реката, беше не толкова заспал, колкото изпаднал в кома. Преди влака имах да убивам два часа, така че разгледах града хубаво. Това ми отне четири минути, с почивките. Всичко беше „geschlossen^[4]“.

Отидох на гарата и си купих билет за Инсбрук, после потърсих бюфета. Беше затворен, но работеше една сергия за вестници и отидох да я разгледам. Бях готов да си купя нещо за четене — неуморното броене на труповете на европейските селяни от четиринайсети век на Зиглер вече беше изгубило чара си — но единственото нещо на английски, което открих, беше неделното издание на „Ю Ес Ей Тудей“, издание, което винаги ме кара да си спомням едно вестниче, което получавахме в началното училище — „Моята седмична читанка“. Изумително е, че за „Ю Ес Ей Тудей“ се намират купувачи в Щатите, но идеята някой да отиде на сергията за вестници в Бухс, Швейцария, и да попита за него, ми се струваше сериозно предизвикателство към теорията на вероятностите. Помислих си да погледна вестника, колкото да видя резултатите от мачовете на бейзболната лига, но дамата зад сергията ме наблюдаваше с поглед, който подсказваше, че в Швейцария това може да е наказуемо престъпление.

Вместо това, отидох на моя перон, разтоварих раницата от гърба си и седнах на една пейка. Оставих клепачите си да са затворят и прекарах времето, като съчинявах швейцарски гатанки.

В: Кой е най-лесният начин да накараш един швейцарец да се търкаля?

О: Качваш го на някоя планина и го буташ.

В: Как можеш да разсмееш швейцарец?

О: Опираш пистолет в челото му и казваш: „Смей се!“

В: Кой в Швейцария може да е голям любовник?

О: Някой емигрант.

В: Как можете да познаете швейцарския анархист?

О: Не използва пощенски код.

В: Как се нарича сборище скучни хора в Швейцария?

О: Цюрих.

След като се отегчих от това, без някаква обяснима причина, се заех с гатанки за Хитлер и Ева Браун, но успях да измисля само една:

В: Какви са последните думи на Адолф Хитлер към Ева Браун.

а) ​Сети ли се да кажеш утре да не носят мляко?

б) ​Бум! Добре, сега е твой ред.

в)​ Добре, добре, ще се погрижа да нарекат на твое име марка малки електрически уреди.

Тогава дойде влакът. Качих се с доста голямо облекчение, доволен, че заминавам за още една нова страна.