Бил Брайсън
Един американец в Европа (8)

Амстердам

Пристигането на централната гара в Амстердам е странно преживяване. Намира се насред града, на слънчев площад в началото на главната улица — Дамрак. Излизаш през главния изход и виждаш пред себе си — Боже мили! — всички хипита, които са останали на този свят. Нямах представа, че са останали толкова много, но имаше десетки, ако не и стотици — стояха на групи от по шест или осем души, свиреха на китари, подаваха си цигари с трева, приличаха се на слънце. Изглеждат до голяма степен така, както бихте очаквали да изглежда някой, който е отделил четвърт век от живота си да се шляе на публични места и да пуши марихуана. На мнозина от тях им липсваха зъби и коса, но компенсираха някак си с много кучета и деца. Децата се забавляваха, като подскачаха весело на слънце, а кучетата — като ме хапеха по краката, докато минавам.

Тръгнах по Дамрак, изпълнен с очакване. Навремето Амстердам беше любимият ни европейски град, на Кац и мен, с твърде висок степенен показател, за да бъде изчислен. Беше красив, беше дружелюбен, имаше чудесни барове и законна трева. Ако се бяхме задържали още една седмица, можех спокойно да си остана за вечни времена и сега да се размотавам на площада пред гарата, да свиря на акустична китара и да имам хлапета с имена от рода на Слънчев Лъч или Зипити Ду-Да. На косъм беше.

Дамрак беше пълна с туристи, хипита и хора, излезли на неделен пазар, и всички се движеха с различни скорости — туристите влачеха крака, сякаш връзките на обувките им са завързани една за друга и гледаха навсякъде другаде, но не и в посоката, в която се движат, хипитата бързаха прегърбени, а търсещите покупки се щураха между тях като навити играчки. Беше невъзможно да се ходи с някакъв ритъм. Опитах няколко от хотелите по улицата, но всички бяха пълни, така че хлътнах зад подобния на затвор кралски дворец на площад „Дам“ и тръгнах по малките задни улички, където, спомнях си, имаше някакви хотелчета. Имаше, но и те нямаха свободни места. В повечето нямаше нужда дори да питам, защото на вратите им висяха табели „Няма места“ на половин дузина езици.

Нещата явно се бяха променили от едно време. С Кац слязохме от влака в разгара на лятото, попитахме как да стигнем до моряшкия квартал и си намерихме стая в първия хотел, който се изпречи пред очите ни. Беше чудесно хотелче на име „Анко“, в традиционна амстердамска къща — тясна и с висок покрив, тъмни стълби и спокоен изглед към канала „Воорбургвал“, четири етажа по-долу. Струваше 5 долара на вечер, заедно с омлета за закуска, буквално без пари, макар че трябваше да делим стаята с двама типа, малко по-възрастни от нас.

Първата ни среща не вещаеше нищо добро. Отворихме вратата и ги заварихме да се боричкат голи в леглото — случката изненада еднакво и четирима ни.

— Извинете ни, дами — изсумтяхме с Кац, върнахме се назад в коридора, затворихме вратата и се спогледахме стъписани. Нищо през двайсетте ни години живот в Айова не ни беше подготвило за такова нещо. Оставихме им минута, за да се откопчат един от друг и да си метнат някоя хавлия, после пак влязохме, но стана ясно, че ни смятат за долни натрапници, което чувство още повече се затвърди през следващите два дни, благодарение на склонността ни винаги да се прибираме в стаята в разгара на гимнастиката им. Или онези никога не преставаха, или просто улучвахме момента безупречно.

Не говореха с нас повече от абсолютно необходимото. Не успяхме да разберем откъде са по акцента им, но решихме, че по-дребният трябва да е австралиец, защото се чувстваше толкова у дома там, отдолу^[1]. Презрението им към нас стана неспасяемо по средата на втората нощ, когато след гала вечер в Клуб Парадизо, Кац се надигна тежко от леглото и с тежка въздишка на облекчение се изпика в кошчето за боклук.

— Мислех, че е мивката — обясни той, малко виновно на следващата сутрин. След закуска съквартирантите ни се изнесоха от стаята и тя остана само за нас до края на седмицата.

Много бързо влязохме в щастлив ритъм. Ставахме сутрин за закуска, после се връщахме в стаята, ликвидирахме всички следи от дневна светлина и продължавахме да спим през деня. Към четири следобед се размърдвахме отново, вземахме горещ душ в една кутийка в края на коридора, обличахме чисти дрехи, притискахме косите си към теметата и слизахме в бара „Анко“, където сядахме по на чаша портокалов сок край витрината, зяпахме навън и коментирахме колко чудесни хора са холандците, след като са напълнили най-важния си град с приятни канали, пленителни проститутки и изобилие от упойващи вещества.

В „Анко“ работеше един млад барман с квадратна брада и червено сако, три номера по-впито, отколкото трябва, който явно преди време беше смъркал прекалено и сега имаше вид на човек, който трябва да си носи табелка с името, ако му се наложи да си го спомни бързо. Продаваше ни по малко трева. В шест часа пушехме марихуана, нещо като аперитив, и отивахме в един индонезийски ресторант в съседство. Тогава, след като тъмнината се спуснеше над града и проститутките заемеха позиции по ъглите, а вечерният въздух се изпълнеше с опияняващата миризма на канабис, с Кац излизахме навън и се оставяхме да бъдем поведени нежно към хаоса. Често се отбивахме в „Парадизо“, нощен клуб, направен в преустроена църква, където опитвахме безуспешно да си хванем момичета. Кац прилагаше най-лошата тактика на света. Приближаваше някое момиче с напрегнат, почти тревожен вид и казваше:

— Извинете, не се познаваме, но все пак бихте ли ми помогнали да придвижа едно нещо на петнайсет сантиметра?

— Какво? — отговаряха момичетата.

— Половин унция течна сперма — казваше Кац и цъфваше в усмивка. Никога не се получаваше, но и моите опити не бяха по-успешни, а те общо взето се състояха в това, да отида до най-грозното момиче и да го попитам дали не иска да го почерпя питие и то да ми каже да се разкарам. Вместо това вечер се довеждахме до състояние, което наричахме НМД — напреднала мисловна дисфункционалност. Една вечер попаднахме на някакви африканци с озадачен вид, които Кац убеждаваше да разпалят бунт в родината си. Толкова се напи, че подари на единия от тях часовника си. Изглежда смяташе, че точността ще е основен фактор в бъдещата революция, останал от дядо му, и струващ цяло състояние. После, до края на лятото, когато забравех и го питах колко е часът, той отговаряше намусено:

— Не знам. Вече един зулус в Африка се грижи за тези неща вместо мен.

В края на седмицата открихме, че сме профукали половината от парите си — по 700 долара на човек — и стигнахме до заключението, че трябва да се махаме.

Холандците много приличат на англичаните. И едните, и другите са много разпасани (казвам го в най-добрия смисъл) — начинът, по който паркират колите си, как оставят навън кофите си за боклук, как зарязват велосипедите си, опрени на най-близкото дърво, стена или парапет. Няма и помен от маниакалната подреденост, която виждаш в Германия или Швейцария, където колите на някои улици в жилищни квартали изглеждат, сякаш някой ги е подравнявал по конец и с нивелир. В Амстердам хората някак просто зарязват колите си край каналите, често на самия ръб, с риск да паднат във водата. Дори говорят по същия начин като англичаните. Това винаги ме е озадачавало. Някога работех с един холандец в „Таймс“. Веднъж го попитах как е правилно да се произнесе името на художника — Ван Го или Ван Гок.

— Не, не — отговори ми той някак рязко. — Името е Винсент Ван… — и изведнъж изригна поредица кашлящи звуци, сякаш в устата му беше попаднала нощна пеперуда. След този случай, винаги когато нямахме много работа, го питах как се казва едно или друго на холандски — Международен валутен фонд, пържени яйца, минет — и той винаги отвръщаше с подобно кашляне. Понякога хората, които минаваха край него, го тупаха по гърба или му предлагаха чаша вода.

Опитвал съм и с други холандци — идеята е добра, ако попаднеш с холандец на парти и се чудиш какво да правиш с него — и винаги със същия резултат. Странното обаче е, че когато холандците си говорят помежду си, не се чува никакво кашляне. Всъщност, езикът звучи като някакъв особен диалект на английския.

С Кац често забелязвахме това. Вървим си по някоя улица, когато изведнъж от тъмнината изскача някой непознат и казва нещо от рода на: „Здравейте, моряци, имате ли нещо против да ми разтриете гърба?“ Оказва се обаче, че само иска огънче за цигарата си. Това ме объркваше. И сега установих същото, когато се появих в малък хотел на „Принсенграхт“ и попитах собственика, симпатичен човек, дали има единична стая.

— О, не мисля — отговори той. — Но нека попитам жена си.

Мушна глава през завесата от мъниста, която закриваше вратата и извика:

— Марта! Какво помръдва в гащите ти? Подмокри ли се напълно?

Отвътре долетя вик:

— Не, но ме е гъдел.

— Добри ли са ароматите ти?

— Да, на боб и храчки.

— А подмишниците? Ухаят ли на сладост?

— И още как.

— Ще ги посмуча ли привечер?

— С удоволствие!

Обърна се към мен с тъжно изражение.

— Съжалявам. Можеше някой да е отменил резервацията си, но не е.

— Навсякъде се е просмукала миризма на петрол — отвърнах вместо благодарност и си тръгнах.

Никъде нямаше стаи. Накрая, отчаян, се върнах на гаровия площад, в офиса на VVV, държавното туристическо бюро, където, предполагах, че би трябвало да има служба за намиране на стаи. Влязох вътре, качих се по някакви стъпала и се оказах в зала, която напомняше Елис Айлънд^[2]. Имаше осем раздърпани опашки от уморени туристи, с поне по трийсет души във всяка. Служителите от VVV разпращаха хората навсякъде в Харлем, в Делфт, в Ротердам, в Хага — защото в Амстердам не беше останала нито една свободна хотелска стая, на никаква цена. А беше едва април. Какво, по дяволите, щеше да е примерно през юли? Сигурно ще изпращат посетителите в Исландия. Голям надпис на стената гласеше: „НЯМА БИЛЕТИ ЗА ИЗЛОЖБАТА НА ВАН ГОГ. ПРОДАДЕНИ!“ И това беше страхотно. Една от причините да дойда тук беше тази изложба.

Наредих се на една от опашките. Движеше се със скоростта на глетчер. Беше ми горещо, потях се, чувствах се уморен, бях гладен. Краката ме боляха. Исках да взема вана. Исках обилна вечеря и няколко бири. Нито една част от мен не се чувстваше щастлива.

Почти всички в помещението бяха американци. Всеки следващ клиент, достигнал реда си, трябваше да бъде разпитан за изискванията си във връзка с тоалетната и банята, закуската, условията в стаите, достъпност до обществения транспорт и цената. Това отнемаше цяла вечност, поради всичките възможни пермутации. След това, неизбежно, клиентът трябваше да се обърне към този, с когото е — който през цялото време явно внимателно слуша какво се говори, но в действителност не е така — и да разясни възможностите още веднъж. Това предизвикваше продължителна дискусия и поредица допълнителни въпроси. — Може ли да стигнем с автобус, вместо с влак? Има ли вегетариански ресторанти край хотела? В хотела има ли стаи за пушачи? На гарата ще има ли такси или ще трябва да повикаме по телефона? А ще ни дадете ли номера? В Делфт има ли обществена пералня? В колко часа тръгва последният влак? Мислите ли, че трябва да ме изведат навън и да ме разстрелят, задето задникът ми е толкова огромен и задето задавам толкова много глупави въпроси? Просто нямаше край.

След като веднъж достигнеха някакво принципно съгласие, служителят на VVV провеждаше около двайсет телефонни разговора с близките хотели, с израз на безкрайно търпение и ниски очаквания — по това време повечето хотели дори не си правеха труда да вдигат телефона — после обявяваше, че в този ценови диапазон няма нищо свободно. Започваше обсъждане на поредица по-скъпи и по-далечни варианти. Всичко това отнемаше толкова време, че ми идваше да ръкопляскам всеки път, щом някой се отделеше от гишето и опашката помръднеше десетина сантиметра напред.

Единственото хубаво нещо беше, че момичето на моето гише беше красиво — не просто удивително красиво, със задник, от който ти се изпотяват дланите, когато отиде до шкафа с папките, но също така интелигентно, мило, търпеливо, съчувстващо и с онзи изключителен, смътен холандски акцент, който просто разтапя сърцето ти. Обслужваше клиентите изящно и компетентно, сменяше с лекота френски, немски, английски и холандски — и все с този фантастичен акцент. Бях запленен. Признавам си го. Застанал на опашката, която не помръдваше, нямаше какво друго да правя, освен да я зяпам тъпоумно и да се възхищавам на всичко у нея — кичура коса, прибран зад ухото, как бърчеше нос, когато прелистваше телефонния указател, как набираше номерата с гумичката на молива си. Когато най-накрая застанах пред нея, едва се удържах да не изтърся: „Може ли да правим секс няколко пъти, а после да поговорим за женитба?“ Вместо това, стеснително попитах дали има свободна стая някъде в северното полукълбо. Тя ми намери в Харлем.

Харлем е много приятен. Хората преди мен на опашката припадаха, когато им обясняваха, че ще трябва да напуснат Амстердам, за да си намерят хотел, но аз се зарадвах. Харлем е само на двайсет минути с влак, чудесно градче с великолепна катедрала на уютен площад, както и с множество добри ресторанти, които са по-евтини и с повече свободни места от онези в Амстердам. Изядох една пържола с размерите на водна грейка, направих дълга разходка из града, застанах впечатлен в сянката на катедралата, върнах се в хотела, взех врял душ и си легнах щастлив.

Сутринта се върнах в Амстердам. Някога обичах да обикалям градовете в неделя сутрин, но напоследък това става все по-обезсърчително. Всички неща, останали от съботната вечер — повръщано, боклуци, смачкани бирени кутии — все още се търкаля наоколо, а витрините са със спуснати железни решетки или капаци. Така улиците изглеждат опасни и неприветливи, което е абсурдно за Европа. На една безобидна пешеходна улица на име „Хейлигеуег“, почти всички витрини бяха скрити зад железни капаци, дори и офисът на ирландската авиокомпания „Еър Лингус“. Какво, дявол да го вземе, би могло да се открадне от офис на авиокомпания? Малкият модел на самолет от витрината ли?

Открих пътя до каналите — „Сингел“, „Херенграхт“, „Кайзерграхт“ и „Принсенграхт“ — и нещата моментално се подобриха. Скитах покрай тях безметежно, подритвах листа и боклук, обкръжен от високи къщи с тесни фасади и стари дървета. Каналите на Амстердам са удивително красиви, особено в неделя сутрин, когато наоколо няма почти никого. Един мъж седеше на слънце на терасата си с вестник и кафе, друг се връщаше отнякъде с бутилка вино, минаха двама прегърнати младежи, с озарени от пост сексуален блясък лица, от време на време из страничните улички се мяркаха велосипедисти, като статисти, специално наети, за да придават цвят на пейзажа, но в продължение на цели два часа не видях никой друг.

Отново и отново се облягах на парапета на едно малко гърбаво мостче и гледах проблясващата зелена вода, потънал в простичко блаженство, докато отдолу не избоботи корабче с туристи с фотоапарати, колкото да разкъса отразения във водата пейзаж и да развали магията. Зад корабчето традиционно се влачеше шествие обезпокоени боклуци — пластмасови бутилки, цигарени кутии, асортимент опаковки от „Макдоналдс“ и „Бъргър Кинг“ — и си спомнях, че освен всичко друго Амстердам е и мръсен град. Пълен е с кучешки лайна, боклук и графити. Графитите са навсякъде — по телефонните кабини, по пейките в парковете, по стените на почти всички сгради, дори и по мраморните сводове на подлеза под Рийксмузеум. Никъде не съм виждал толкова много графити. Дори не са добри. По-скоро са завъртулки, напръскани от хора с мозъци колкото на пиле. Явно холандците имат проблем с безмозъчните престъпления. В Амстердам може никога да не ви оберат на улицата, но са ми казвали, че не можеш да паркираш някъде в центъра на града, без някой да издере боята на колата ти с отвертка от единия до другия край.

Когато бях на двайсет, харесвах този град — всъщност, дълбоко му се възхищавах — заради откритостта, толерантността, спокойното отношение към хашиша, секса и всички други грехове, на които човек на двайсет не може да се насити. Сега обаче ми се струваше странно изморителен. Хората на Амстердам бяха някак си зациклили с традиционната си толерантност, като някой, който заема политическа позиция и след това я защитава упорито, колкото и несъстоятелна да стане. Тъй като са се гордели с толерантността си векове наред, сега им е невъзможно да не гледат с благородно снизхождение на графитите, овехтелите хипита, кучешките лайна и боклука. Разбира се, не е изключено и да тълкувам ситуацията изцяло погрешно. Може би просто харесват кучешки лайна и боклук. Надявам се да е така, защото имат по много.

Тук-там попадах на къщи, обковани с дъски, които се нуждаеха от спешен ремонт. Амстердам е построен върху блато и опазването на къщите край каналите от потъване в него е задача без край. Братът на моя колега от „Таймс“ купи къща на един от по-малките канали и след като се пренесе в нея, откри, че колоните, на които е била построена преди триста години, са прогнили и къщата потъва в тинята отдолу със скорост, при която приземният етаж скоро щеше да изчезне. Да сложиш нови колони под съществуваща многотонна конструкция не е най-лесното нещо на света и операцията му струваше почти два пъти колкото цялата къща. Това стана преди близо двайсет години, но човекът още носи скъсани чорапи, за да изплаща дълга си.

Предполагам, същото се е повтаряло с безброй сгради из целия град, така че не може да не се възхитите на добрите хора от Амстердам, които полагат толкова усилия да държат всичките тези къщи изправени и още повече заради проявения разум да оставят сградите край каналите да се ползват като жилища. В Англия приземните етажи отдавна щяха да са превърнати в индийски ресторанти, пенсионни дружества или химическо чистене, всички с огромни витрини, сякаш някой умира да види какво става в химическото чистене или пенсионния фонд.

Никога не съм можел да разбера това. Първото нещо, което един пенсионен фонд прави, когато придобие викторианска сграда в Англия, е да изтърбуши приземния етаж и да сложи огромни витрини. Защо? Както може би сте забелязали, пенсионните фондове просто няма какво да показват на витрините си. Затова подреждат като ветрило разни брошурки, в които ви уведомяват, че от тях можете да вземете пари на заем. — Слава Богу! Мислех си, че продавате кренвирши! — както и кошмарни акварели, нарисувани от жената на мениджъра. Затова се възхищавам на холандците — запазили са най-хубавите си улици и държат на тях да живеят хора.

Единственият проблем е, че всичко това прави редките катастрофи още по-непоносими, както успях да се уверя с болезнен вик, когато стигнах далечния край на „Нювезейдс Воорбургвал“. Там, където някога се издигаше хубава къща с високи стрехи, сега се беше пльоснал един „Холидей Ин“ — постройка толкова грозна, толкова безлична, толкова плоска, че замръзнах на място, зяпнал от учудване. Всичко в нея беше евтино и лишено от въображение — формата на кашон, кафявите като лайно тухли, празните, облещени прозорци, видеокамерите по стените, вторачени във всеки минувач. Приличаше на паркинг. Не беше положено и елементарно усилие да й се придаде някаква характерност.

Щеше да е достатъчно болезнено, и ако беше край някое летище, но това тук беше в сърцето на един от великите градове на Европа, на улица, която беше обградена от красиви, аристократични сгради. Как е възможно един архитект да мине през такъв град и да направи толкова невероятно безлична сграда? Как градските власти са му позволили? Как може човек да спи в нея? Установих, че се обръщам втрещен към минувачите на тротоара, сякаш за да им кажа: „Не виждате ли тази сграда?“, но те просто отминаваха, съвършено безразлични към съществуването й. Просто не разбирам този свят.

Дойде вечерта. Заваля лек дъжд. Вдигнах яка около ушите си, тръгнах из тъмните улички на квартала с червените фенери и заразглеждах с присвити очи стоката на показ зад витрините. Кварталът се беше променил. През 1973 година, най-явното нещо беше един клуб с надпис, който гласеше:

НА СЦЕНАТА — ИСТИНСКО ЧУК-ЧУК ШОУ!

Сега всичко беше далеч по-недвусмислено. Витрините бяха пълни с най-различни пластмасови фалоси, вибратори, камшици, видеокасети, вазелини, списания, кожени облекла и други екзотични материали, които не можете да купите в кварталния супермаркет. На една витрина беше изложен пластмасов, удивително реалистичен женски репродуктивен орган в реални размери, с леко разтворени лабии. Беше ужасно. Приличаше на помагало за урок по анатомия и човек лесно би могъл да си представи припадащите студенти.

Списанията бяха още по-противни. Показваха как всякакви възможни двойки си правят взаимно разни особени неща — хетеросексуални, хомосексуални, садомазохисти, гротескно дебели хора (за краткотрайно облекчение чрез смях, предполагам) и дори животни. На корицата на едното се виждаше жена, която прави… как да го напиша?… определена орална услуга на кон, каквато услуга един кон не очаква да получи, дори и от друг кон. Бях сащисан. И всичко това беше на витрините. Един Бог знае какво държат под тезгяха.

Проститутките все още си бяха там. Бяха с полупрозрачни прилепнали дрехи, зад витрини, облени в розово сияние и ми намигаха, когато минавах покрай тях. („Ей, те ме харесват!“ — казах си, но си дадох сметка, че намигат на всеки минувач.) На места зад тях се виждаха малките килийки, в които работеха, бели и стерилни на вид, като лекарски кабинет, и който могат да се погрижат за хемороидите ти. Преди двайсет години всички проститутки бяха холандки. Бяха дружелюбни, мили и понякога сърцераздирателно привлекателни. Сега повечето бяха азиатки или африканки, изглеждаха зли и увехнали, дори когато се цупеха и пращаха целувки с цялото кокетство, на което са способни.

Имаше цяла улица с такива неща, дълга няколко пресечки, а бизнесът се разрастваше и по съседните улички. Не можех да повярвам, че може да има толкова много хора в Амстердам — толкова много хора по целия свят, — които имат нужда от такъв тип помощ, за да еякулират. Каква стана с индивидуалната инициатива?

Прекарах сутринта на последния си ден в „Рийксмузеум“. „Нощната стража“ не беше изложена, защото само преди няколко дни някакъв луд индивид я беше нападнал с нож и сега и той и картината бяха на рехабилитация. Все пак музеят е огромен — 250 зали — и пълен с чудесни картини, така че имаше много за гледане.

После отидох до къщата на Ани Франк. Беше препълнена, но въпреки това вълнуваше. Осем души се крили в продължение на три години в тайно помещение над магазина за подправки на Ото Франк, а сега от там минава безкрайна върволица посетители, които искат да видят известната библиотечка, която прикрива тайния вход към апартамента и петте стаи, в които осмината живели.

Трагичното е, че когато семейство Франк и приятелите им били предадени от неизвестно лице и най-накрая заловени, през август 1944 година, Съюзниците щели да освободят Холандия всеки момент. Само след няколко седмици всички са щели да бъдат спасени. Седем от осемте загинали в концентрационните лагери. Единствено бащата на Ани оцелял.

Музеят на Ани Франк отлично предава ужаса, преживян от евреите, но за съжаление там изобщо не се споменават холандците, рискували собствения си живот, за да помогнат на Франк и много други като тях. Мийп Гис, секретарката на Ото Франк, трябвало всеки ден да намира храна за осем души, съпруга си и самата себе си в продължение на цели три години, във времена на най-строги ограничения. Било е безкрайно трудно, да не кажа рисковано. Въпреки всичко подобни действия не са били рядкост — двайсет хиляди души в Холандия са осигурявали убежище на евреи по време на войната, с цената на сериозен риск за самите себе си. И те заслужават да бъдат запомнени.

Какво ли е било да си евреин през трийсетте години в Европа? В началото били подлагани на най-гнусни унижения — забранявали им да седят в паркове или кафенета, заставяли ги да предават автомобилите и велосипедите си, дори детските велосипеди. Ако беше само това, Германия трябваше да се срамува вечно, само че, разбира се, нещата се влошили неизмеримо повече, както зловещо доказват експонатите в музея — хора, натоварени на конски вагони, като добитък, струпани на купища трупове, подобни на клечки, изпитите лица на всички живи мъртъвци — снимки, които сте виждали хиляди пъти.

Една снимка, която не бях виждал, ме стъписа. Беше размазана фотография на германски войник, който се прицелва с карабина в жена с бебе, застинала от страх край трап, пълен с трупове. Не можех да откъсна очи от нея, мъчех се да си представя какъв човек трябва да си, за да направиш подобно нещо.

Вероятно това не беше най-подходящата снимка за мен, малко преди да се кача на влака и да замина за Германия.