Бил Брайсън
Един американец в Европа (11)

Гьотеборг

На ферибота през Йорезунд, между Дания и Швеция, изпих чаша кафе и отново започнах да се чувствам като човешко същество. Прекарах времето в зяпане на базалтово сивото море и изучаване на картата Южна Скандинавия на „Кюмърли & Фрай“. Дания прилича на чиния, изпусната върху твърд под — натрошена е на хиляди парчета, които оформят дълбоки заливи, подобни на опашки на скорпион полуострови и морета в моретата. Селцата и градчетата звучаха приканващо — Ероскьобинг, Скербек, Холстенбро, интригуващо специфичното Мидълфарт^[1], а от десетки от тях излизаха червени пунктирани линии и водеха до уютно самотни острови като Анхолт и Енделаве, и най-вече Борнхолм, понесъл се по Балтийско море, по-близо до Полша, отколкото до Дания. Изведнъж ужасно ми се прииска да ги посетя всичките. Никога не бих имал време. През живота никога няма време. Нямаше време дори за още една чаша кафе.

Червеникаво-кафяв влак ни чакаше в Хелзингборг, за да ни отведе в Гьотеборг, на около 240 километра на север, по западното крайбрежие. Пътувахме сред пейзаж от ниски възвишения, червени плевни, малки градчета, чиито общини имаха цвят на горчица, непроходими борови гори, пръснати тук и там езера, по чиито брегове се виждаха множество летни дървени къщи, кейове, обърнати с дъната нагоре гребни лодки. Понякога влакът се приближаваше до брега и успявахме да зърнем леденото море. След малко прозорецът се замъгли от вадички дъжд.

В купето пътувах с един загорял от слънцето млад мъж, рус, както може да бъде рус само швед, с очила с телени рамки и конска опашка, който се връщаше в Гьотеборг от Маракеш, където посетил приятелката си, както се изрази. Всъщност тя била бившата му приятелка и не я посетил в истинския смисъл на думата, защото при пристигането си установил, че живее с мароканец, търговец на килими — момичето някак си пропуснало да спомене този факт в пощенските си картички, — който извадил ятаган и заплашил да изпрати шведа у дома му с вътрешности, сложни в пликче за сандвичи, ако не се чупи моментално. Предвид факта, че току-що е направил безпредметно пътуване от няколко хиляди километра, младият мъж проявил забележително присъствие на духа и прекарал почти цялото си пътешествие седнал по турски, в ядене на червеникаво кисело мляко с лъжица от огромно гърне и в четене на роман от Томас Ман.

На гара „Ангелхолм“ дойдоха още двама души — мрачна на вид възрастна жена, цялата в черно, която изглеждаше сякаш не се е усмихвала от 1937-а, и през цялото време ме гледаше, като че ли е виждала физиономията ми в бюлетина за издирваните престъпници, и претенциозен още по-възрастен мъж, за когото предположих, че е наскоро пенсиониран директор на училище и който моментално ми стана несимпатичен.

Младият швед седеше на запазеното място на пенсионирания директор. Възрастният не само го накара да се премести, но и му нареди да премести целия си багаж от скарата над мястото на скарата отсреща, което е особен вид дребнавост, не мислите ли? След това пенсионираният директор се суети безкрайно, докато подреди собствения си багаж — извади сгънат вестник и малко пликче сливи, намести куфара си на скарата, разгледа седалката сантиметър по сантиметър, да не би на нея да има нещо неприятно, избърса я с опакото на ръката си, сгъна сакото и шлифера си с ритуално старание, намести прозореца, след като се консултира с дамата, но не и с мен или младия швед, отново свали куфара си, за да извади нещо забравено, провери носната си кърпа, пак намести прозореца. Всеки път, когато се наведеше, задникът му цъфваше пред физиономията ми. Започнах да копнея за револвер. И всеки път, щом се озърнех, онази стара вещица ме гледаше като дъщеря на Смъртта.

Така мина сутринта. Изпаднах в олигавената просъница с клатеща се глава, която изглежда е присъща на по-напредналата възраст. Когато се събудих, открих, че спътниците ми също спят. Пенсионираният директор хъркаше шумно, с широко отворена уста. Забелязах, че кракът ми, увиснал във въздуха, е оставил сива ивица прахоляк върху тъмносините му панталони. След това открих, че с предпазливо движение на стъпалото мога да продължа ивицата от малко над коляното му, до самия глезен, при което се получи интересно петно. По този начин се забавлявах известно време, докато не вдигнах глава и не открих, че старата дама ме наблюдава. Моментално се направих на заспал, защото си дадох сметка, че ако кажеше и гък, щеше да се наложи да я удуша с якето си. Не каза нищо.

Така мина следобедът.

Не бях хапвал нищо от незначителната вечеря предишната вечер и бях готов да изям каквото и да било, дори и порция от фамозната шунка със сметана и нарязани моркови на баба ми — единственото ястие в историята, което е вдъхновено от повръщане. Късно следобеда мина стюард с кана кафе и неща за закуска и всички в купето се раздвижиха разсънени и се взряха бдително в количката. Имах двайсет и четири шведски крони, което смятах за солидна сума, но се оказа, че с тях мога да купя само един много скромен сандвич, намазан от едната страна, подобен на половин питка за хамбургер, с парче маруля в критическата възраст и осем топчета от кайма, големи колкото топчета за игра. Яденето в Швеция всъщност е една поредица от трагедии.

Купих сандвича, махнах внимателно целофана и точно когато го вдигнах към устата си, влакът се разклати страховито през някакви стрелки, бутилките в количката се раздрънчаха и всичките топчета скочиха от сандвича ми на пода, като моряци, които напускат горящ кораб. Наблюдавах разочаровано как се удариха в пода и се разлетяха в осем прашни посоки на забравата.

Едва ли бих си помислил, че е възможно, но дамата в черно успя да ме изгледа с още по-голямо презрение. Пенсионираният директор гнусливо вдигна крака, да не би някое топче кайма да се удари в лъскавите му чепици. Единствено младият швед и стюардът ме гледаха със съчувствие и ми посочиха пепелника, след като събрах топчетата от пода. След това загризах мрачно марулята и парчето сух хляб и замечтах да съм, където и да било другаде във вселената. Само още два часа и половина, казах си и изгледах възрастната жена ледено, с надеждата някак си да разбере какво удоволствие, какво истинско огромно удоволствие бих изпитал, ако я измъкна от мястото й и я хвърля през прозореца.

Стигнахме в Гьотеборг малко след шест. Валеше като из ведро, водата шибаше настилките и се стичаше на реки в каналите. Хукнах през открития площад пред гарата, с яке над главата, избягвах трамваите с невероятна, макар и неволна прецизност, заобиколих голяма локва, финтирах между две паркирани коли и един уличен стълб, стреснах две възрастни жени, тръгнали на пазар (след като веднъж хукна да бягам, не мога да престана да се правя, че съм нападател на „Чикаго Беърс“ — това е нещо като синдром на Турет^[2], но на краката) и се втурнах без дъх и подгизнал в първия хотел, до който се добрах.

Застанах в средата на фоайето като същинска вертикална локва, избърсах запотените си очила с долния край на ризата и с ужас си дадох сметка, след като отново закачих очилата на ушите си, че мястото е прекадено тежкарско за мен. Имаше палми в саксии и всичко останало. Помислих си да избягам, но видях подобния на влечуго служител на рецепцията да ме наблюдава, сякаш мога да навия някой килим и да го изнеса под мишница и моментално се разбунтувах. Проклет да съм, ако позволя на някакъв си деветнайсетгодишен нещастник с пъпки и вратовръзка на ластик да ме накара да се чувствам унизен! Отидох до рецепцията и попитах каква е цената на единична стая за една нощ. Младежът цитира сума, която би наложила отиване до банката с ръчна количка, ако трябваше да се плати в брой.

— Разбирам — отговорих, като се стремях да не звуча впечатлен. — Предполагам в стаите има баня и телевизор?

— Разбира се.

— Безплатна шапка за душ?

— Да, сър.

— Асортимент от гелове за баня и мехлеми в малка плетена кошничка до мивката?

— Разбира се, сър.

— Комплект за шиене? Преса за панталони?

— Да, сър.

— Сешоар?

— Да, сър.

Извадих коза си:

— Гъбичка за лъскане на обувки?

— Да, сър.

По дяволите. Бях се надявал да каже „не“ поне по един пункт, така че да мога да изсумтя презрително и да си тръгна с клатене на глава, но не го направи и нямах друг избор, освен да се измъкна навън или да взема стаята. Взех стаята.

Беше приятна, делова на вид, но доста малка, с двайсетватова крушка за четене — кога европейците ще разберат, че това не е достатъчно малък телевизор, радио будилник, хубава баня с душ. Изсипах всички гелове и шампоани в раницата си, след това хвърлих вътре малката кошничка — защо не? — и обиколих стаята и събрах рекламните кибрити, хартията за писма и всичко, което или беше за гостите или можеше да се изнесе. След това излязох вън, из Гьотеборг, все още примрял от глад.

Дъждът валеше на талази. Мислех да се разходя до известния парк Лисберг, но пороят ме върна само след стотина метра. Върнах се в центъра на града и опитах да разгледам търговската част, като тичах на прибежки от вход на вход и от един капещ навес до следващия, но беше безнадеждно. Трябваше ми ресторант — обикновен ресторант със здрава храна, но изглежда нямаше такова нещо. Бях подгизнал и треперех, с паднал дух си мислех да се върна в хотела и да хапна каквото предлагат, на каквато и да било цена, когато забелязах търговски център в безистен, втурнах се вътре и се изтръсках като куче. Магазините изглеждаха евтини и всички бяха затворени, но в безистена се разхождаха изненадващо много хора, сякаш бяха попаднали в някакво чудесно място за вечерни разходки. Имаше и доста млади пияници, които се олюляваха тук и там, повечето в неатрактивната фаза, в която искат да си дружат с теб, да се сбият или просто да повърнат върху дрехите ти, така че ги избягвах отдалеч.

Една от по-стряскащите характеристики на Швеция и Норвегия е големият брой пияници на публични места. В края на краищата, това са две държави, в които не можеш да си купиш и бира, без да теглиш кредит от банката, в които правителствата едно след друго правят всичко възможно пиенето да не си заслужава парите и усилията, и въпреки това, където и да отидеш, виждаш тежко пияни хора — по гарите, по пейките в парка, в търговските центрове. Не мога и да започна да го разбирам.

Всъщност, не мога да разбера и много други неща в Швеция и Норвегия. Имам чувството, че хората там се решени да изстискат живота от всякакви удоволствия. Имат най-високите ставки за подоходните данъци, имат най-висока ставка за ДДС, най-строгите закони против пиенето, най-калпавите барове и най-тъпите ресторанти, а телевизията им е все едно да прекараш две седмици в Небраска. Всичко струва цяло състояние. Ако си купиш парче шоколад, ще се ужасиш от размера на рестото, а всяко по-голямо нещо може да докара мъчителни сълзи в очите ти. През зимата костите ти могат да се счупят от студ, а през останалата част от годината само вали и вали. Най-забавното нещо, което можеш да правиш в тези страни, е да се разхождаш в полутъмните търговски центрове, след като магазините са затворили и да разглеждаш витрините, които ти предлагат пластмасови градински мебели на цени, които никой не може да си позволи.

Отгоре на всичко, тези хора са оковали сами себе си с най-малоумните закони, които човек може да си представи и започваш да се питаш, къде, по дяволите, са били главите им, когато са ги измисляли. В Норвегия например на барманите е забранено да ти сервират ново питие, ако не си изпил старото. Смятате ли, че този въпрос е нещо, за което трябва да има законодателно решение? Също така в Норвегия е забранено пекарните да пекат хляб в събота и неделя. Е, да благодарим на Бога за това, казвам аз. Помислете си какво ще стане, ако някой безмилостен норвежки пекар реши да натрапи на хората пресен хляб през уикенда. Най-нелепият закон обаче, закон, който е толкова безсмислен, че достига до крайните предели на сюрреализма, е шведският закон, който задължава шофьорите да карат със запалени фарове и през деня, дори и да е най-слънчев летен следобед. Би ми се искало да се срещна с този, който е измислил това. Вероятно е Министър на Мрака. Изобщо няма да се изненадам, ако при следващото ми посещение в Швеция всички пешеходци носят миньорски лампи на главите.

Най-накрая попаднах в „Пица Хът“, в сутерена на търговския център, където бях единствен клиент. Докато чаках лицата си, оглеждах замислено пустотата наоколо, отпивах от чаша вода, измислях скандинавски гатанки:

В: Колко шведи са нужни, за да боядисат една стена?

О: Двайсет и седем. Един боядисва, останалите организират публиката.

В: Какво прави един норвежец, когато иска да се надруса?

О: Къса филтъра на цигарата си.

В: Кой е най-бързият начин в Швеция да докараш у дома си полицията за улични безредици?

О: Да не върнеш книгата от библиотеката навреме.

В: В шведското меню има две основни храни. Едната е херингата. Коя е другата?

О: Херингата.

В: Как ще разпознаете норвежец на средиземноморското крайбрежие?

О: Той е човекът със снегоходките.

… и се кисках сподавено, в безмозъчното състояние на човек, който седи сам, с мокри дрехи, в празен ресторант, в чужда страна, и чака да му донесат пица за двайсет и пет долара.

След това, просто за да приключа вечерта, отидох до гарата, за да си купя билет за експреса за Стокхолм следващата сутрин. В Швеция не можеш просто да се качиш на влака, а трябва внимателно да премислиш преди това и да си купиш билет предварително. Системата в залата за билети беше такава, че човек трябваше да изтегли номер от един автомат до вратата и след това да чака този номер да се появи над някое от гишетата за билети. Моят номер се оказа 415, а последният, който бяха извикали, беше 391. Чаках двайсет минути и напреднахме само до 393, така че излязох в залата на гарата и отидох до един павилион за вестници, за да позяпам списанията с момичета. Павилионът, уви, беше затворен, така че позяпах малко туристически брошури и се върнах. Без особено да се изненадам, открих, че в мое отсъствие е кипяла трескава дейност, и номерът ми, 415, е минал. Взех нов — този път 432 — седнах и чаках половин час. Когато най-накрая редът ми дойде, се явих пред гишето и поисках от мъжа зад него билет за влака 10,05 на следващата сутрин.

Той ме изгледа тъжно.

— Съжалявам, но не говоря английски.

Това ме стресна.

— Всички в Швеция говорят английски — възразих вяло.

Тъгата му се задълбочи.

— Аз не говоря. Моля, осидете на гише сри. — Посочи нататък. — Ся говори добре английски.

Отидох до гише три и поисках билет за Стокхолм, за влака следващата сутрин. Жената видя смачкания номер 432 в ръката ми и посочи номера над гишето си.

— Не е вашият номер. Тук очаквам номер 436.

Още преди да довърши, една свирепа на вид дама със сива коса и нестабилни крака се надигна от мястото си в залата и се втурна към мен. Опитах се да обясня проблема с едноезичния мъж от гише пет. Но продавачката на билети само поклати глава и каза:

— Трябва да вземете нов номер. Така може би ще се паднете при мен. А сега трябва да обслужа госпожата.

— Сбъркали сте гишето! — изръмжа възрастната дама с тон на човек, чийто слух си отива. — Това е моето гише! — добави и хвърли възмутен поглед към залата, сякаш за да попита: „Тези чужденци малоумни ли са или какво?“

Върнах се при автомата отчаяно и взех нов номер. Всъщност, взех три — реших си, че така ще се подсигуря донякъде — после седнах и загледах номерата над гишетата. Как се забавлявах само! Най-накрая номерът ми се появи отново над гише пет — където беше единственият човек в Швеция, който не говори английски. Смачках номера и зачаках да се появи следващият. Появи се отново на гише пет. Отидох до гишето и помолих човека да не вика следващия номер. Повика го.

Нямах сили да започна цялата операция отначало.

— Моля ви — казах внимателно. — Искам само еднопосочен билет за Стокхолм, за утре, в десет и пет.

— Разбира се — каза мъжът, сякаш никога не ме е виждал, взе парите и ми подаде билета. Не е чудно, че толкова много шведи се самоубиват.