Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Neither here nor there, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)

Издание:

Първо издание

Бил Брайсън, Един американец в €вропа

Превод: Владимир Германов

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

Издателство: „Еднорог“

История

  1. — Добавяне

Милано и Комо

Пристигнах в Милано следобед, изпълнен с големи очаквания. Това, в края на краищата, беше най-богатият град в Италия, седалище на много от големите имена в италианския бизнес — Кампари, Бенетон, Армани, Алфа Ромео, дизайнерската група Мемфис, както и разнородните империи на Берлускони и Франко Мария Ричи[1]. В това обаче, както би трябвало да си дам сметка още в началото, е неговият проблем. На градовете, посветили себе си на правенето на пари, рядко им остава енергия за очарование. Наех стая в скъп, но ужасен хотел, срещу монументалната бяла мраморна централна гара — прилична на нещо, построено за Мусолини, така че да има откъде да произнася помпозните си речи пред насъбралите се тълпи — и се отправих на дълга, изтощителна разходка из града, по Виа Пизани. Това беше широк, модерен булевард, повече американски, отколкото европейски. От двете му страни имаше елегантни офиси от стъкло и хром, но средната затревена ивица беше проскубана и занемарена, а под малкото пейки, на които човек би могъл да почине, се търкаляха спринцовки. С навлизането ми в града сградите ставаха все по-стари и по-приятни, но въпреки всичко нещо липсваше. Спрях в малък парк на приятна уличка с жилищни сгради, близо до площад с катедрала, за да се консултирам с картата, но беше потискащо западнал — без трева, с изпочупени пейки и кал, с гълъби, които кълвяха нещо сред стотици фасове и захвърлени трамвайни билети. Трудно ми е да оправдая подобно нещо в богат град.

Две пресечки по-нататък Милано процъфтяваше. Близо една до друга бяха трите прелести на Милано — Ла Скала, катедралата, която всички наричат „Дуомо“ и „Галерия Виторио Емануеле“. Най-напред отидох в катедралата — обемна и готическа, третата най-голяма църква в света — изпоцапана отвън и покрита със строително скеле, и толкова мрачна вътре, че ми трябваха няколко минути, докато успея да видя тавана. Беше величествена в сумрака си и без никакви туристи, което си беше щастлива изненада след Флоренция. Тук просто имаше несекваща върволица местни хора, които добавяха по свещ към вече стотиците запалени, казваха набързо „Аве Мария“ и се отправяха към дома за вечеря. Беше необикновена гледка — огромна църква, която се използва по предназначение.

След това прекосих площада, влязох в „Галерия Виторио Емануеле“ и прекарах вътре един щастлив час, с ръце зад гърба и зазяпан във витрините, като отбелязвах с неудобство тук и там белите ивици, изцвъкани от гълъбите, които някак си бяха успели да се вмъкнат вътре и сега водеха приятен живот, като се рееха между гредите на тавана и пускаха курешки върху минаващите отдолу хора. Това е внушителен закрит базар, висок четири етажа, построен в грандиозния стил, характерен за средата на 19-и век, може би все още най-изящният търговски център на света, с плочки с фигури, покрив — плетеница от стъкло и желязо е купол, който се издига на 50 метра над ротонда, където се пресичат двете главни покрити артерии. Отличава се с отекващата смълчаност и височината, дори формата на катедрала, с примес на комерсиалното великолепие на железопътна гара от деветнайсети век. Всички търговски центрове трябва да са такива.

Усетих нуждата от следобедната си доза кофеин и седнах на маса в едно от няколкото доста елегантни кафенета между магазините. Беше от онези типично европейски заведения, които имат седемдесет маси и един безнадеждно капнал от умора келнер, който се втурва едновременно да изпълнява поръчки, да почиства маси и да прибира пари с онзи безгрижен вид, който очакваш при такава интересна и доходна работа. На такова място човек не получава втори шанс. Седях втренчен в пространството, опрял глава на ръката си и лениво се чудех дали Орнела Мути някога е участвала в борба с кал, когато до съзнанието ми достигна мисълта, че келнерът е направил едно от редките си посещения до моя район и дори ми казва:

Prego?

Вдигнах поглед.

— А… едно еспре… — казах, но него вече го нямаше и си дадох сметка, че никога повече няма да съм толкова близо до този човек, освен ако не се оженя за сестра му. Въздъхнах примирено, надигнах се и се запровирах странично през тесните пролуки между масите, с извиняваща се физиономия, защото принудих неколцина непрощаващи клиенти да разлеят кафето си или да натопят нос в пастите си, след което излязох неосвежен на улицата.

Тръгнах по „Виторио Емануеле II“ — широка пешеходна търговска улица — за да потърся друго кафене, но не открих такова. За миг си помислих, че съм умрял и че по грешка съм попаднал в рая за юпита. За разлика от галерия „Виторио Емануеле“, в която поне имаше една-две книжарнички и художествени галерии, тук нямаше нищо за храна на ума или душата, само бутици, в които продаваха скъпи атрибути за тялото — обувки, дамски чанти, кожени изделия, бижута, дизайнерски дрехи, които висят по тялото като чувал и струват цяло състояние. Нещата станаха, меко казано, интензивни на Виа Монтенаполеоне — анонимна на вид странична уличка, но може би най-изключителната търговска артерия в страната, пълна с лъскави магазини, в които паролата явно беше „Парите са без значение“. Освен в стария закрит търговски център, в Милано изглежда нямаше никакви други кафенета. Е, видях няколко заведения, но всички те бяха дупки в стената, без места за сядане, в които хората поръчваха малки кафенца, изливаха ги наведнъж в гърлото си и отново излизаха на улицата — всичко това за пет секунди. Не търсех подобно нещо. След Южна Италия, Милано трудно можеше да мине за италиански град. Хората крачеха бързо и целеустремено, носеха пликове с покупки и с надписи като „Гучи“ и „Ферагамо“. Не си губеха времето над чаша кафе и не се ровеха в приличащи на планини чинии със спагети, със затъкнати в яките салфетки. Не се впускаха в страстни спорове за тривиални неща. Уреждаха си срещи. Сключваха сделки. Говореха по телефони от колите си. Шофираха сдържано, предимно БМВ-та и Поршета, паркираха елегантно. Всички имаха вид на току-що излезли от кориците на „Вог“ или GQ. Беше нещо като преден пост на Южна Калифорния. Намирах се в Италия — исках хаос и уличен живот, хора по жилетки без ръкави, насядали по стъпалата пред входовете, пране, увиснало над улиците, типове, които продават разни неща от ръчни колички, Орнела Мути и Джанкарло Джанини да профучават на моторетка Весла. Най-много обаче исках чаша кафе.

 

 

На сутринта отидох в галерия Брера, скрита на една задна уличка. До нея се стигаше през двор на покрит със скеле дворец. Тук се случваха големи неща — във въздуха беше надвиснал прахоляк от мазилка, мястото се тресеше от къртене и дупчене. Галерията изглеждаше само наполовина отворена. Няколко от залите бяха затворени, но дори и в отворените се виждаха доста на брой правоъгълни петна неизбелели тапети — местата откъде — то бяха взели картини, за да ги показват другаде или реставрират. Останалото обаче беше не само невероятно, но и добре познато — нарисуваното в перспектива тяло на Христос на Мантеня, една мадона на Белини, две платна на Канапето, реставрирани до пълния си блясък съвсем наскоро и определено пищното, макар и причудливо платно на Пиеро дела Франческа „Мадона с Младенец, ангели, светци и Федерико да Монтефелтро“ — отново нашият стар приятел херцог Урбино.

Въобще не разбрах тази картина. Ако е била рисувана след смъртта на херцога и той е изобразен в рая, защо Христос отново е малък? Или пък, дали херцогът някак си не беше успял да прелети през вековете, за да присъства на раждането на Христос? Каквото и да значеше, беше страхотна работа. Един човек дотолкова я харесваше, че си беше донесъл сгъваемо столче, седеше отпред и я гледаше, скръстил ръце. Най-хубавото беше, че в галерия „Брера“ нямаше много хора — само няколко местни и никакви туристи, освен мен. След Флоренция си беше удоволствие да можеш да разглеждаш картини, без да молиш някого да те повдигне.

След това походих доста през града, за да разгледам „Тайната вечеря“ на Леонардо, в трапезарията при църквата „Санта Мария Деле Грацие“. Там плащаш товар пари на едно гише за билети, влизаш в гола, сумрачна зала и виждаш тази най-известна фреска на света, заемаща цялата стена в дъното. Преграда те държи на десетина метра разстояние, което не е честно, защото изображението е толкова бледо, че едва се вижда и от метър, а от десет трябваше да се напрягаш, за да различиш каквото и да било. Призрачно изображение. Ако не си го виждал на хиляди репродукции преди това, може и да не го познаеш. В единия край беше закрито от скеле, отрупано с блестящо реставраторско оборудване, напомнящо за филм на ужасите. На едната платформа стоеше човек и стържеше нещо. Работеха по стенописа от години, но някак си не виждах това да го е върнало към живота.

Историята не се беше отнесла много добре с горкия Леонардо. Стената е започнала да се рони почти веднага след като я е изрисувал (част от нея е била иззидана от кал), а после някакви монаси пробили врата в нея и ликвидирали краката на Христос. После, след време, помещението престанало да бъде столова и станало конюшня (можете ли да си го представите — помещението с най-великата картина на света, пълно с магарета?), после склад, затвор и казарма. По-голямата част от ранните реставрационни работи не са били, да го кажем благосклонно, кой знае колко изпипани. Един художник дарил Св. Яков с шест пръста. Цяло чудо е, че това нещо изобщо е оцеляло. Всъщност, ако се замислим, май не е. Не мога да си представя на какво ще прилича след още десет или петнайсет години реставрация, но поне засега би било по-коректно да го наречем „мястото, където е била Тайната вечеря“.

Мушнах 1000 лири в една машина на стената, давайки си сметка, че правя грешка, и бях удостоен с кратка, но отегчителна сказка върху историята на стенописа, изнесена от жена под въздействието на транквиланти, чието английско произношение не беше на висотата на задачата (фрхеско, което виждате, едно от най-велики произведения на изхкуството на свхета), после потърсих други начини да си пилея парите и, след като не открих, излязох примижал на силното слънце.

Отидох до близкия Музей на техниката и там също платих малко състояние, за да се разходя из празните му зали. Беше ми любопитно да го разгледам, защото бях чувал, че имало работещи модели на изобретенията на Леонардо. Имаше — малки и дървени — но те бяха изненадващо скучни и… е, дървени — а останалата част на музея беше пълна с пишещи машини и разни други странни образци на техниката, които не ми говореха нищо, защото надписите им бяха на италиански. Освен това, да бъдем откровени, италианският принос към техническото развитие на човечеството спира с изобретяването на пещта за пици.

 

 

Взех късен следобеден влак за Комо поради единствената причина че беше наблизо и имаше езеро, а пък не исках да прекарам още една нощ в големия град. Спомних си, че някъде бях чел как Мусолини бил хванат да се крие именно в Комо след падането на режима му, и си помислих, че в това градче трябва да има нещо, щом един отчаян човек го е избрал за свое убежище.

Имаше, наистина. Беше прекрасно малко градче, чисто и съвършено, разположено в алпийска котловина, като шепа, в южния край на тясното, дълго към четирийсет километра езеро със същото име. Градчето наистина е малко, но може да се похвали с две катедрали, две железопътни гари (всяка със собствена линия до Милано), две величествени вили, пленителен парк, променада край езерото, над която са надвиснали тополи и която е щедро отрупана с дървени пейки, и плетеница от старинни пешеходни улици, пълни с магазинчета и тайни площадчета. Просто съвършено. Съвършено. Намерих стая в хотел „Плиний“, в сърцето на града, изпих две кафета в едно кафене на Пиаца Рома с изглед към езерото, хапнах чудесно в приятен ресторант на една малка уличка и отново се влюбих в Италия. След това прекарах дълга, доволна вечер само в разхождане с ръце в джобовете — крачех по сякаш безкрайната променада край езерото, оставах дълго на едно място, наблюдавах как се спуска вечерта. Стигнах чак до вила Гено, на един нос на място, където езерото се извиваше, после се върнах назад и тръгнах по отсрещния бряг, където пък имаше парк, а в него музей с вид на храм, построен в памет на Алесандро Волта, живял в Комо от 1745 до 1818 година и там се помотах още. Върнах се в хотела по опустели улици, като зяпах витрините и си мислех колко щастливи са италианците, задето нямат „Буутс“, „Диксънс“ и „Ръмбелоус“, за да заливат търговските им улици с безвкусица и ослепителен блясък, и си легнах щастлив човек.

На сутринта посетих двете големи църкви. Базиликата „Сан Фиделе“, започната през 914 година, беше далеч по-стара, но катедралата с купол, строена 500 години по-късно, беше по-голяма и по-величествена — по-прекрасна от която и да било провинциална църква, която бях виждал, след онази в Аахен. Беше сумрачно и трябваше да изчакам минута, за да свикна с тъмнината, за да не налетя на някоя колона. Лъчите на утринното слънце преминаваха през високия прозорец със стъклопис, но почти веднага ги поглъщаше мракът между високите арки. Църквата беше не само изненадващо голяма за такова малко градче, но и бе получавала много дарове — беше пълна с фини гоблени и старинни картини, както и няколко поразителни статуи, включително един Христос, за когото се говори, че плачел. (Преди това сигурно му показват видео на Джими Тарбък[2]). Останах вътре около час, настрана, за да не преча, гледах интериора и хората, които идваха, за да палят свещи. Успокояващо. След това се почувствах достатъчно доволен, за да отида на гарата и да се кача на първия влак за Швейцария.

Влакът потегли на север, през стръмни и красиви планини, но без изгледите към планински езера, за които се бях надявал. Излязохме от страната при Киасо, в най-южната точка на едно парче от Швейцария, което се забива в Италия като гмуркач във вода. Киасо на вид е непретенциозно гранично градче, но именно тук е осъществена една от най-големите банкови измами в Европа, когато през 1979 година няколко души от местния клон на „Кредѝ Сюис“ успели да източат кажи-речи един милиард долара, преди изобщо някой в централата в Цюрих да забележи лекото влошаване на ликвидността на банката.

Швейцария и Италия са втъкани една в друга като сплетени пръсти на ръце по цялото протежение на границата през южните Алпи и цял ден минавах ту в едната, ту в другата, докато пътувах към Бриг. Влакът се катереше с мъка по все по-големите надморски височини, до Лугано, после до Локарно.

В Локарно трябваше да сменя влака и се наложи да убия един час, така че отидох да хвърля едно око на града и да изям един сандвич. Беше безупречно, слънчево място, с променада край езеро, дори по-хубава от онази в Комо. Хората и тук говореха италиански, само че си личеше, че си в Швейцария, по пешеходните „зебри“ и лъскавите червени пейки, които изглеждаха така, сякаш са боядисани тази сутрин, и по липсата даже на едно паднало листо по алеите на малкия парк край езерото. Уличните метачи работеха навсякъде — метяха листата със старомодни метли и имах отчетливото чувство, че ако изпусна обвивка от дъвка на алеята, някой с униформа ще изскочи иззад близкото дърво и ще я помете или ще ме застреля, а може би и двете. В Локарно изглежда не ядат сандвичи. Тръгнах из търговската част, но се оказа трудно да намеря дори пекарна. Когато най-накрая открих една, оказа се, че вътре продават само лепкави сладкиши, макар че видях купчина от нещо, което ми заприлича на кифлички с кренвирш. Умирах от глад и поисках три, срещу значителна сума, после излязох от магазина с тях. Оказа се обаче, че съдържат смачкани смокини — нещо, което би яла само баба ти, и то ако не е успяла да си намери изкуствените зъби — и имаха вкус на листа, накиснати в сироп за кашлица. Храбро отхапах парченце от едната кифличка, но беше твърде ужасно, така че ги прибрах в раницата си с идеята да ги опитам пак по-късно. Както и да е, забравих ги изцяло и ги преоткрих чак след два дни, когато бръкнах в раницата си, за да извадя последната си чиста риза и установих, че кифличките са залепнали за нея.

Отбих се в бюфета на гарата, за да измия лепкавия вкус с чаша минерална вода. Вероятно това е най-непредразполагащото място в цяла Швейцария. Имаше осем клиенти, но въпреки това се чуваше тиктакането на часовника. Келнерът стоеше зад бара и лениво бършеше чаши за бира с кърпа. Изобщо не помръдна, за да ме обслужи, докато не вдигнах пръст и не поисках минерална вода. Донесе бутилка и чаша, остави ги на масата ми и се върна при мокрите халби. Изглеждаше, сякаш жена му току-що е избягала с млекаря и е взела със себе си любимите му записи, но после забелязах, че всички клиенти са със същите кисели физиономии. След приветливата Италия, това ми се стори смразяващо. Недалеч седеше възрастна дама с метална патерица, която издрънча на пода, когато жената се опита да се изправи. Келнерът я гледаше безучастно, сякаш си мислеше: „Я да видим какво ще направиш сега, дърта саката вещице“. Скочих да й помогна и за усилията си получих изпепеляващ поглед и едва чуто „Grazzie’s“. Жената стана и закуцука навън.

Локарно, реших, е странно място. Купих си билет за влака в два часа за Домодосола — име, което може да се произнесе по трийсет и седем начина. Мъжът на гишето за билети ме накара да опитам всичките, като мрачно бърчеше чело, като че ли и да го убият, не би могъл да се сети името на кое близко населено място би могло да затрудни един американец, докато накрая не налучках някакво приблизително произношение. „А, Домодосола!“ — каза мъжът, като го произнесе по трийсет и осми начин. Като финален акт на любезност, пропусна да ме уведоми, че поради ремонт на железопътната линия, първите десет километра ще трябва да пътувам с автобус.

Чаках упорито на перона, но влакът така и не се появи, и ми се стори странно, че никой друг не чака заедно с мен. През целия ден за Домодосола тръгваха само два влака. Би трябвало, като че ли, да има поне още един-двама други пътници? Най-накрая отидох и попитах един носач и той ми обясни с дружелюбния — защо не вървиш на майната си — маниер на всички гарови носачи по света, че трябва да взема автобуса, а когато го попитах къде да намеря този автобус, той махна вяло с опакото на ръката си в посока на останалата част от света. Излязох навън точно навреме, за да видя как автобусът за Домодосола потегля. За щастие, успях да накарам шофьора да спре, като висях на предното му стъкло около двеста метра. Отчаяно исках да се махна от там.

След няколко километра се качихме на чакащ на малка гара влак. Той ни изкачи високо в назъбените планини, на поразително пътешествие по ръба на дълбоки клисури и страховити пропасти, покрай ферми и селца, забутани на най-невероятни места, в полите на главозамайващи чукари. Човек трудно може да си представи по-трудно място за фермерска работа. Една грешна стъпка и след това ще падаш ден и половина. Дори и от влака изглеждаше страховито и повече напомняше ходене по крило на самолет, отколкото на пътуване с влак.

Струваше ми се невъзможно човек да види такива гледки и да не бъде поразен от красотата им, но въпреки това, според Кенет Кларк, почти никой посетител на Алпите преди осемнайсети век не е обръщал внимание на пейзажа. Сякаш не са го виждали. Сега, разбира се, проблемът е обратният. Всяка година петдесет милиона туристи тъпчат Алпите, възторгват се от красотата им и същевременно я съсипват. Всички попълзновения на туризма — курорти, хотели, магазини, ресторанти, хижи, ски писти, ски лифтове и нови магистрали — не само променят непоправимо лицето на Алпите, но и подкопават самата им основа. През 1987 година само на няколко километра източно от мястото, където бях в долината Валтелина, порой, помел хотелите и къщите както метла кибритени клечки, беше убил шейсет души. Същото лято още трийсет души бяха намерили смъртта си, поради свличане на земни маси в Анеси, Франция. Ако горите по планинските склонове не бяха изсечени заради новите строежи и курорти, двете бедствия нямаше да се случат.

Седях в неподходящата половина на влака и не виждах гледката — откъм моя прозорец имаше само скална стена — но една любезна дама с очила от другата страна на прохода, видя, че извивам врат, за да гледам и мило ме покани да седна на седалката срещу нея. Беше швейцарка и говореше чудесен английски. Побъбрихме приятно за красотата навън и скромния си живот. Беше банкова чиновничка в Цюрих, но сега гостуваше на майка си в малко селце недалеч от Домодосола, и се връщаше от покупки в Локарно. Показа ми какви цветя е купила. Бяха чудесни. Струваше ми се, че са минали седмици — а и така си беше — откакто не бях водил нормален разговор с някого и дотолкова се увлякох от удоволствието да произвеждам звуци през една дупка на главата си, че говорех и говорех, а дамата не след дълго заспа и аз отново останах сам в малкия си мълчалив свят.

Бележки

[1] Франко Мария Ричи — италиански издател, чиито издания се отличават с изключително красива и скъпа изработка. — Бел.ред.

[2] Популярен английски телевизионен комик. — Бел.ред.