Бил Брайсън
Един американец в Европа (12)

Стокхолм

На сутринта продължаваше да вали и изоставих всяка надежда да разгледам Гьотеборг, преди да хвана влака. Вместо това, отидох на гарата и похарчих спестяванията си от детинство за две чаши кафе и ледена кифла от олово. Влакът потегли точно в десет и пет и след четири часа и двайсет минути пътуване през безкрайните борови гори на Швеция, си пробивах път през тълпите в приятно сумрачната централна гара на Стокхолм.

Отидох до туристическото бюро на гарата, за да ми намерят стая. Наложи се да попълня формуляр с около 700 въпроса, но си струваше, защото хотелът, „Касъл“, на Ридаргатан, на около два километра от гарата, се оказа очарователна находка — дружелюбен, чист и с прилична цена — доколкото такова нещо може да се каже за каквото и да било в Швеция.

Най-напред се отправих към Гамла Стан, стария град, от другата страна на моста Стрьомброн. Усещането беше странно централноевропейско — тесни, наклонени улици, със строги, тежки сгради, с цвят на избеляла теракота, с липсващи парчета мазилка, сякаш са били ударени от страничен танков огън, тук-там с изкъртени ъгли, сякаш са ги блъскали камиони при невнимателни маневри. Мястото имаше своя старинен чар, но изненадващо не изглеждаше богато. Повечето прозорци бяха мръсни, месинговите табели с имената на обитателите и чукчетата на вратите не бяха лъснати и почти всички сгради остро се нуждаеха от боядисване. По-скоро бях очаквал да видя подобно нещо в Краков или Братислава. Може би пък беше заради дъжда, който отново се изливаше над града и го обвиваше с неизбежния сив полумрак. Дали някога в Швеция спираше да вали?

Крачех със свити рамене и забит в земята поглед, за да избегна водата, която се стичаше по стръмните, хлъзгави плочници, поглеждах към витрините на магазините за антики и си мечтаех да имах чадър или билет за Бермудите. Влязох в едно тъмно кафене, седнах и разтреперан изпих, с две ръце, чаша кафе за 3 долара и докато гледах дъжда навън, осъзнах, че настивам.

Върнах се в хотела. Взех гореща вана, преоблякох се и се почувствах съвсем малко по-добре. През последните часове от следобеда изучавах картата на Стокхолм и чаках времето да се изясни. Към пет небето просветна. Моментално обух мокрите си патъци и се заех да проуча улиците между Мормалмсторг — площад недалеч — и Кунгстрадгарден — малък правоъгълен парк, който стигаше до брега. Сега всичко беше по-добре. Беше събота вечер и улиците бяха пълни с хора, които се срещаха с приятели и партньори и с приповдигнат дух се отправяха към малките ресторантчета и бистрата, пръснати из квартала.

Гладен както винаги, огледах няколко от тях и най-накрая избрах едно, което изглеждаше най-весело и популярно от всички — едно подобно на пещера бистро с изглед към Нормалмстронг, наречено „Метпалатсет“. Беше приветливо, пълно с хора и много уютно, но храната беше най-лошата, която някога съм опитвал извън болнично кафене — сива салата с водниста краставица и гъби с вкус на стар вестник, лазаня, която не беше толкова сготвена, колкото изгорена. Всеки път, щом опитах да я бодна с вилицата и ножа, тя отскачаше, като че ли я изтезавам. Полудявах бавно. Никъде другаде в Европа едно заведение не може да сервира толкова лоша храна, без да фалира, като при това и хората се редят на опашка пред вратата му. Изядох всичко, защото бях много гладен, а и защото ми струваше колкото един уикенд в Брайтън, но рядко съм се чувствал до такава степен така, сякаш пълня организма си с гориво.

После направих дълга разходка и се почувствах по-благосклонно настроен към Стокхолм, след като дъждът беше спрял. Градът наистина е изключително красив, с повече вода дори от Венеция и с повече паркови площи на глава от населението от всеки друг град в Европа. Построен е върху четиринайсет острови, а в радиус от няколко километра около града има още 25 000. Почти всички те са осеяни с къщички, в които градът излива населението си всеки уикенд. Обходих зелените булеварди на север от центъра и по-тесните преки, от двете страни, на които се издигаха шестетажни жилищни сгради, строги, стабилни и въпреки това някак странно уютни. Поне три-четвърти от прозорците бяха затъмнени. Между петък вечерта и неделя следобед тук беше рай за крадците.

Бях израснал с желанието да живея в сгради като тези. Не беше задължително да е в Европа — можеше да е в Буенос Айрес или Дар ес Салаам, например — но трябваше да е в центъра на голям град в чужбина, изпълнен с шумове, миризми и гледки, непознати в Айова. Дори и сега ме привличат подобни квартали и съм способен да ходя с часове по анонимните им улици, което правех в момента. Върнах се в центъра на града, доволен от Стокхолм и удовлетворен във всичко, освен в стомаха си.

Минах покрай киното на Свеавеген, където през март 1986 година беше застрелян министър-председателят Олоф Палме. Отишъл там с жена си пеша, недалеч от апартамента им, за да гледа филм за Моцарт, после двамата излезли от киното, за да се приберат, отново пеша и някакъв побъркан изскочил от храсталаците и го застрелял. Смятах това за една от трагедиите на нашето време, защото Швеция беше едно от последните важни места на света, където все още беше възможно един министър-председател да се разхожда по улиците без охрана, като всеки нормален човек.

Шведската полиция тогава не се отличи. Палме е бил застрелян в 11,21 вечерта, а заповедта за наблюдение на пътищата е била издадена в 12,50, но дори и тогава на полицаите в патрулните коли не е било казано какво да търсят, а летищата са били затворени едва в 1,05. Полицията блокирала голям участък около киното и довела експерти, които да огледат мястото сантиметър по сантиметър, но и двата куршума на убиеца са намерени и предадени от минувачи. Полицейско звено от триста души изразходвало шест милиона долара за единайсет месеца и най-накрая арестувало невинен човек. И досега не знаят кой е убиецът.

Закрачих безцелно по Кунгсгатан, една от главните търговски улици, покрай универсалния магазин PUB, в чийто шапкарски отдел някога е работила Грета Гарбо и по една дълга пешеходна търговска улица, наречена Дротнингатан, и добих усещането, че съм попаднал в друг град. Дротнингатан е два километра бетон, лишени от всякакъв чар, и освен това беше осеяна с подгизнал от дъжда боклук. Навсякъде залитаха пияници. Спрях пред една витрина, за да позяпам и след миг забелязах, че мъж на средна възраст пикае върху нея на няколко метра вдясно от мен, дискретно, доколкото е възможно на осветена улица, тоест, абсолютно недискретно. Беше сериозно натряскан, но беше с костюм и видът му беше на образован човек. Почувствах се страшно разочарован от него и от десетките други, които бяха изхвърлили кутиите от хамбургери и различните други опаковки по цялата, улица. Това не беше достойно за шведите. Бях очаквал нещо повече.

Още от малък се възхищавам на Швеция, защото някак си успява едновременно да е богата и социална — две неща, които всеки би трябвало да бъде. Роден в страна, в която изглежда никой не мисли, че е особено противно да изпратиш дете с мозъчен тумор у дома му да умре, защото баща му няма пари за операция, или в която на една застрахователна компания може да бъде позволено от щатската застрахователна комисия да анулира полиците на 14 000 от най-болните пациенти, защото годината не била добра (случи се в Калифорния, през 1989 г.), струваше ми се достойно за възхищение една държава да е способна да посвети себе си на това, да осигурява всички справедливо и равно, независимо от цената.

И не само това — шведите в същото време съумяваха да са богати и да преуспяват, за разлика от Великобритания например, където основната цел на социалистите винаги е била да направят всички бедни като фабрични работници. Години наред за мен Швеция беше съвършеното общество. Беше ми достатъчно трудно да приема факта, че цената за всичко това са скандално високия екзистенц-минимум и отношението към живота, което напомня за конгрес на погребални агенти. Когато сега открих, че и навсякъде има боклук и образовани хора пикаят по витрините на магазините, реших, че наистина е прекалено.

Все още примрял от глад, спрях пред една количка за закуски недалеч от брега и платих малко състояние за един хамбургер, от онези, които те карат да се чудиш дали с нещо такова не започва подготовката за поставяне на животоподдържаща система. Да се каже, че беше лайнян, би било обида към фекалиите. Изядох една трета и хвърлих останалото в едно кошче за боклук. Отново заваля. Освен всичко останало, настинката ми се влошаваше. Върнах се в стаята си в мрачно настроение.

Събудих се с глава, пълна със сополи и обувки, пълни с вода, но Стокхолм изглеждаше по-добре от всякога. Слънцето се беше показало, въздухът беше чист и свеж, по-скоро като в края на октомври, отколкото в началото на април, а водата в пристанището блещукаше и беше синя като в басейн. Минах по Страндвеген, голям крайбрежен булевард с внушителни жилищни сгради от едната страна и редица лодки от другата, към Дюргарден — остров, почти изцяло парк, в средата на града. Мястото е чудесно.

В общи линии това е градски парк, с тревни площи и горички, но из него са пръснати множество атракции — музей на скандинавския живот, лунапарк, постоянен цирк, „Komedie Teatern“, биологически музей, огромен музей на открито, наречен „Скансен“, музей на технологиите и много други. Когато пристигнах, всичко се събуждаше за живот. Пред „Скансен“ разтваряха навесите на магазинчетата, подреждаха столовете на кафенетата на открито, отваряха будките за билети, за да са готови за щастливите тълпи, които скоро щяха да заприиждат.

Навлязох във вътрешността на острова, затоплен от сутрешното слънце. На всеки двеста-триста метра пътят се разклоняваше на три или четири посоки и накъдето и да тръгнех, попадах на някоя пленителна гледка — изглед към зелените медни покриви на града, през водата, статуя на някой герой, назован Густавус или Адолфус или и цвете, възседнал изправен на задните си крака кон, гориста личинка, пълна с млада зеленина и златисти слънчеви лъчи. Понякога попадах на неща, които не бих очаквал да видя в обществен парк училище, пансион, италианското посолство, дори няколко внушителни дървени къщи на един хълм над пристанището.

Едно от многото чудесни неща в европейските градове са множеството паркове — като „Тиволи“, Булонския лес, Пратера във Виена — които не са просто паркове, а места, където можеш да отидеш, за да се разхождаш и да подишаш чист въздух, но и където можеш да похапнеш прилично, да отидеш на лунапарк, да разгледаш някой интересен музей, обсерватория или зоопарк. Дюргарден е може би най-хубавият от всички тях. Прекарах там половин ден. Обиколих лениво острова, спирах непрекъснато, пих кафе пред Скансен, гледах как пристигат семействата и си тръгнах, отново възхитен от Стокхолм.

Върнах се в града, в Дротнингатан, и, огряно от пролетното слънце, мястото въобще не изглеждаше толкова зле. Две машини почистваха боклука от съботната вечер, което ме окуражи, макар че всъщност те само си играеха на метене, защото всичко, попаднало пред входовете, до стените, под пейките или на някое от стотиците други места, на които повечето боклуци е вероятно да се окажат, бяха недосегаеми за четките на машините и след тях оставаше толкова, колкото и изчезваше. А минувачите вече хвърляха нов боклук след себе си.

Помислих си да се поглезя с някой английски вестник, а и се нуждаех от салфетки за течащия ми нос, но никъде не видях отворен магазин. Стокхолм трябва да е най-мъртвият европейски град в неделя. Отбих се да пия кафе в един „Макдоналдс“, откъдето отмъкнах около седемдесет и пет салфетки, а после бавно прекосих един нисък мост до Степсхолмен и Кастелхолмен — два прекрасни, заспали острова в пристанището, после се върнах в Гамла Стан, вече вълшебно преобразен от слънцето. Сградите с цвят на охра и горчица определено сияеха, а дълбоките сенки на входовете и прозорците придаваха на гледката текстура и наситеност, каквито предния ден просто липсваха.

Обиколих колосалния кралски дворец (наистина е колосален — има 600 стаи), който може би е една от най-отегчителните сгради, строени някога. Не искам да кажа, че е грозен или неприятен. Просто е отегчителен, без собствен облик, като къщите, които си правят децата, когато изрязват дупки за прозорци в картонени кашони. Все пак стражите ми доставиха удоволствие — вероятно са най-трогателно безпомощните на света. Швеция е в мир от 150 години и продължава решително да се противопоставя на всякакъв милитаризъм, така че, предполагам, не искат войниците им да изглеждат твърде мъжествени или свирепи — в резултат ги карат да носят бели каски, които обезоръжаващо напомнят шапки за плуване и бели гети, сякаш взети от Доналд Дък. Много трудно е да не се приближиш до някой от тях и да не му кажеш тихичко, с ъгълчето на устата: „Знаеш ли, Ларс, изглеждаш абсолютно нелепо“.

Спуснах се по хълма до брега и минах по моста Стрьомброн, като по средата спрях за малко, облегнах се на парапета и се оставих още веднъж да бъда хипнотизиран от мостовете, островите и водата. Докато стоях там, изневиделица на челото ми падна дъждовна капка, после още една и още една.

Вдигнах очи и видях, че на запад се събират кълба черни облаци. След няколко секунди небето почерня и дъждът започна да се излива като из ведро. Хората, които миг преди това се разхождаха лениво, уловени за ръце под мекото слънце, сега търсеха подслон на прибежки, закрили главите си с вестници. Аз стоях, където бях, твърде сащисан от капризите навремето в Швеция, за да мога да помръдна, гледах втренчено посивялата, надупчена от дъжда вода, секнех носа си с изобилието салфетки от „Макдоналдс“ и си мислех, че ако сополите се продаваха на пазара, щях да съм много богат. След време се втренчих в нелюбезното небе и взех едно много важно решение.

Заминавах за Рим.