Бил Брайсън
Един американец в Европа (13)

Рим

Е, съжалявам. Смятах да стигна до Рим, както би могло да се очаква — по логичен, систематичен начин, като надлежно премина през Германия, Австрия, Швейцария, през едно ъгълче на Франция и най-накрая пристигна, прашен и каталясал, отчаяно нуждаещ се от пералня, през Ломбардия и Тоскана. След близо месец обаче под несекващо мокрите небеса на Северна Европа, копнеех за малко слънце. Нищо повече. Искаше ми се да се разхождам по улиците по риза, да пия капучино в кафенета на открито, да усещам слънцето по лицето си. Така че зарязах предварителния си план със съвсем леко чувство за вина и осъществих скок от 1 500 километра. Пътуването е по-забавно — по дяволите, животът е по-приятен — ако можеш да гледаш на него като на поредица импулси.

Преди това не бях ходил в Рим, но ми се ходеше там откакто се помня, или, най-малкото, откакто гледах La Dolce Vita като тийнейджър. Наистина обичам италианските филми, особено наистина калпавите — дублирани от хора, които храбро отказват да позволят пълната липса на актьорски качества да се изпречат на пътя на добрата кариера. В тях винаги играят Джанкарло Джанини и великолепната Орнела Мути, а заглавията им просто ти казват колко лоши са: „Нощ, потопена в дъжд“, „Когато дойде пролетта“, „Онова лято в Неапол“ — така че не се безпокоиш, че вниманието ти ще бъде отвлечено от сюжета и се съсредоточаваш върху двете наистина важни неща — моментът, когато Орнела Мути ще свали дрехите си и пейзажите. В италианските филми винаги има чудесни втори планове — обикновено Джанкарло и Орнела се возят на жужаща Веспа на фона на Колизея, Пиаца Навона или другите туристически атракции на Рим, тръгнали да правят бърз секс или да проведат задушевен разговор, че не могат да продължават така, най-често, защото единият от тях живее с Марчело Мастрояни.

Всички филми някога бяха пълни с такъв местен колорит — ако не греша, през шейсетте години в Англия със закон е било вменено във всички филми да показват четирима хилещи се хлапаци, които минават по Тауър бридж в открита кола, заснети от хеликоптер под главозамайващ ъгъл — но сега изглежда само италианците не са изоставили тази практика, което е много жалко, според мен, защото цялата ми представа за света някога беше изградена от вторите планове във филми като „Да хванеш крадец“, „Без дъх“, „Три монети във фонтана“ и дори филмите за инспектор Клузо^[1]. Ако не бях гледал тези филми, щях да си живея в Пиория^[2] и да си мисля, че онова там е цялото богатство на живота.

Рим беше толкова чудесен, колкото очаквах, поне едно стъпало по-горе от Пиория. Беше всичко, което Стокхолм не е — топъл, слънчев, спокоен, оживен, тъпкан със свястна храна и евтино пиене. Още първата вечер излязох да вечерям с приятел американец, който живееше в Рим от двайсет години и той не престана да се оплаква колко скъпо и невъзможно било станало всичко, но след Стокхолм на мен ми се струваше невероятно евтино. В крайна сметка го попитах: „Как можеш да седиш на открито в такава топла вечер, да ядеш чудесно ястие и да се жалваш от всичко наоколо?“ Той ми отговори: „Да, разбира се. Опитай обаче да си поправиш водопровода“, сякаш това решаваше всичко. След вечеря ме заведе на скоростна разходка из града и ми показа колко се е влошило всичко — баровете по Виа Венето вече нямали класа и били пълни с немски и американски туристи, твърде тъпи и лениви, за да си дадат сметка, че ги ограбват най-безмилостно, „Ругантино“, нощното заведение недалеч от стълбите на „Пиаца ди Спаня“, станали известни с „La Dolce Vita“, сега било „Макдоналдс“, този или онзи ресторант или бар бил поруган от лишени от вкус собственици, чиято единствена мотивация била алчността.

Слушах, но не чувах. Всичко ми изглеждаше прекрасно, дори монументално спокойните келнери, дори шофьорите на таксита, дори онзи конкретен шофьор на такси, който ми отмъкна близо 30 000 лири — цената, която назова, за да ме закара от гарата до хотела ми, без да си направи труда да ми обясни, че е само на две пресечки и половина и до там може да се стигне пеша за около 30 секунди — защото го направи толкова непринудено и очарователно, като дори ми прости глупостта, че му позволявам да постъпва така с мен. Бях толкова трогнат, че му дадох и бакшиш.

Хотелът ми беше в западнал, протрит по ръкавите район, до Виа Кавур — беше от кварталите, в които можеш да пикаеш по стените на къщите и всичко да е наред, — но за компенсация беше централен. От там можеш да отидеш навсякъде из града пеша, което и правех — ден след ден ходех и ходех. Всеки ден се събуждах малко след зазоряване, по онова чудесно време на деня, когато въздухът все още е свеж, когато имаш усещането, че още не е използван, и гледах как се събужда градът — подсвиркващи си търговци изливаха помия, метяха, разпъваха козирки, вдигаха решетки.

Разходих се из градините на Вила Боргезе, нагоре и надолу по Пиаца ди Спаня, позяпах витрините на Виа деи Кондоти, възхитих се на Колизея и Форума, прекосих реката при Изола Тиберина, за да се поразтъпча из хълмистите улици на Трастевере и се качих на Джаниколо, откъдето се откриваха фантастични гледки към града и по чиито тесни первази бяха накацали млади двойки, вплетени в страстни прегръдки. Италианците изглежда са открили начин да правят секс, без да се събличат и там, на възвишението, се бяха заели сериозно с тази работа. Взех си сладолед и почаках, за да видя колко от тях ще паднат и ще се размажат долу на скалите, но, за щастие, никой не пострада. Трябва да имат смукала на гърбовете.

Цяла седмица само ходех. Ходех, докато обувките ми пламнат, после сядах в някое кафене или се припичах на брега, докато отново не станех в състояние да ходя.

След като казах това, трябва да кажа и че Рим не е особено приятен град за разходки. Най-напред, човек непрекъснато рискува да го сгазят. Пешеходните „зебри“ ги нямат за нищо, което не е неочаквано, но все пак ти трябва известно време, за да свикнеш. Шокиращо е да пресичаш лениво някой широк булевард, потънал във фантазии за Орнела Мути и буренце вазелин, и изведнъж да ти светне, че шестте ленти коли, засилили се към теб, нямат никакво намерение да спират.

Не че искат да те блъснат, както искат в Париж, но все пак ще те блъснат. Това отчасти е така, защото италианските шофьори въобще не обръщат внимание какво става на пътя пред тях. Прекалено заети са за това — натискат клаксона, жестикулират бясно, за да не допуснат някоя друга кола да застане в лентата пред тях, правят любов, пляскат децата на задната седалка или ядат сандвич колкото бейзболна бухалка, а често всичко това едновременно. При това положение ще те забележат за първи път, когато те видят в огледалото за обратно виждане, като нещо, проснато на пътя отзад.

Дори и да те видят, няма да спрат. В това няма нищо лично. Просто вярват, че ако на пътя им има нещо, трябва да го махнат от там, било то телеграфен стълб или турист от Средния Запад на САЩ. Единственото изключение са монахините. Дори и римски шофьор не би блъснал монахиня. Движат се на групи и преминават с изумителна безнаказаност дори осемлентови булеварди, като късчета черна и бяла хартия, носени от вятъра, така че ако искаш да пресечеш някое натоварено място, като Пиаца Венеция, например, единственият ти шанс е да изчакаш да се появят монахини и да се залепиш за тях като потна фланелка.

Харесва ми как паркират италианците. Зад който и уличен ъгъл на Рим да надникнеш, положението е като състезание по паркиране за слепци. Колите са насочени във всички посоки, половината на тротоара, другата на улицата, с муцуни към сградите или към улицата, пред гаражи и малки преки, пред телефонни кабини и натикани на такива тесни места, че единственият начин да се качиш или слезеш е да минеш през люка на покрива. Римляните паркират така, както бих паркирал аз, ако разлея в скута си кана сярна киселина.

Една сутрин се разхождах по Виа Систина, когато един Фиат Крома наби спирачки на десетина метра пред мен. Без да се замисли за миг, шофьорът включи на заден и колата се понесе с пълна скорост към свободно място до бордюра, дълго колкото фиата, без петдесетина сантиметра. Без да намали дори малко, вкара колата в празното място и блъсна звучно паркираното отзад рено.

В продължение на минута не се случи нищо. Чуваше се само съскане на изпусната пара. След това шофьорът изскочи от колата си и разгледа с дълбоко удивление пораженията пред себе си — смачкан метал, натрошени стопове, провисналия до асфалта ауспух на собствената си кола — беше стъписан, сякаш това го бе връхлетяло от ясното небе. След това направи нещо, което, струва ми се, би направил всеки италианец — изрита реното с всички сили, така че вратата хлътна, като по този начин наказа отсъстващия собственик за дързостта да паркира на това място, скочи във фиата си и отпраши със същата бясна скорост, с която беше дошъл. На Виа Систина отново се възцари покой, ако не се брои издрънчаването на някое и друго парче метал, откъснало се от поразеното рено. На никой, освен мен, не му мигна окото.

Италианците паркират навсякъде. Навсякъде из града можеш да ги видиш да тикат колите си на места, не по-големи от възглавничка за канапе, което предизвиква задръствания и кара всички шофьори в радиус от три километра да натискат клаксоните си и доста прилично да имитират човек, поставен на електрическия стол. Ако мястото е твърде малко за кола, римляните го украсяват с боклук — празни пакети от цигари, парче недоядена пица, двайсет и седем фаса, половин фунийка сладолед, от чийто връх се процежда разтопен сладолед, и над нея танцува вихрушка от мухи, мазна кутия от сардини, смачкан вестник и нещо наистина неочаквано, като шивашки манекен или умряла коза. Дори боклукът не ме смущаваше кой знае колко. Знаех предварително, че Рим е мръсен и пренаселен град, че трафикът е невъзможен, но някак странно, всичко това е част от възбудата. Рим е единственият град, който познавам, освен Ню Йорк, за който може да се каже такова нещо. Всъщност, Рим ми напомни тъкмо за Ню Йорк — същия шум, мръсотия, бъбривост, клаксони, същите лениви ченгета, размотаващи се наоколо, без да правят нищо, същите жестикулации, същата ненасочена енергия. Разликата е в това, че Рим е чудно хаотичен. Всъщност, Ню Йорк е много добре подреден. Хората изчакват реда си търпеливо на опашки и в голямата си част спазват правилата за движение и условностите на живота, благодарение на които нещата вървят гладко.

Италианците нямат никакви ангажименти към реда. Прекарват живота си в пълен хаос, което ми се струва много привлекателно. Не чакат на опашки, не си плащат данъците, не се явяват на уговорени срещи навреме, не вършат никаква работа, ако не получат малък подкуп, изобщо не се подчиняват на правила. До всеки прозорец в италианските влакове има надпис на три езика, който ти казва, да не се навеждаш през прозореца. Надписите на френски и немски чисто и просто нареждат да не се навеждаш, докато този на италиански подсказва, че това не е добра идея. Едва ли би могло да е иначе.

Дори похитителите в Италия понякога са удивително непостоянни. През януари 1988 година, една банда отвлича осемнайсетгодишния Карло Селадон. Слагат го в двуметрова яма в земята и го хранят, но си правят труд да поискат откуп — чуйте това — чак през октомври, девет месеца след отвличането. Можете ли да повярвате? Похитителите поискали пет милиарда лири и отчаяните родители платили веднага, само че похитителите поискали още пари. Този път родителите отказали. В края на краищата, две години и 100 дни след отвличането, Карло бил освободен.

По време на посещението ми италианците преживяваха своето четирийсет и осмо правителство за последните четирийсет и пет години. Страната има социална структура на бананова република, но изумителното нещо е, че процъфтява. Сега това е петата най-силна икономика в света, а това е главозамайващо постижение на фона на хроничното безредие. Ако имаха трудовата дисциплина на японците, вече щяха да са господари на планетата. Слава Богу, нямат я. Прекадено заети са с дребните удоволствия на ежедневието, които отнемат енергията им — деца, хубава храна, спорове по кафенетата — и точно така би трябвало да бъде.

Една сутрин бях в квартално барче на Виа Марсала, когато влязоха трима работници със сини гащеризони и застанаха на бара да пият кафе. След минута единият започна да удря настойчиво другия по гърдите и да го поучава нещо, а третият заразмахва ръце и започна да се олюлява, сякаш не му достига въздух, а аз си помислих, че всеки момент ще се появят ножове и всичко ще бъде заляно в кръв, докато не осъзнах, че обсъждат футболния мач от предната вечер, колко километра в час вдига Фиат Типо или нещо също толкова безобидно. След още една минута пресушиха кафетата си и си тръгнаха заедно щастливи и доволни.

Каква чудна страна…

Една сутрин отидох в музея Боргезе. Знаех от вестниците, че през 1985 година е бил затворен за двугодишен ремонт — вилата е построена върху катакомби и бавно потъвала — но когато стигнах, все още беше покрита със скеле и оградена с паянтова ламаринена ограда и въобще нямаше вид на готова за посещения. И това само някакви си пет години след затварянето и три години след предвидения срок за отваряне. Много трудно е да живееш при такава непрекъсната несигурност, (особено ако си забравил чадъра си вътре в деня преди затварянето), но човек бързо свиква да приема всичко това като неизбежна част от живота — като времето в Англия.

Грижата за националното културно наследство, трябва да се каже, не е силната страна на Италия. Страната харчи по 200 милиона долара годишно за поддръжка и реставрация и сумата изглежда добра, докато не се замислиш, че с тези пари могат да се построят само десетина километра автомагистрала и че това е само малка част от парите, похарчени за стадиони за Световното по футбол през 1990 година. Всичко на всичко, това са 0,2% от националния бюджет. В резултат две трети от националните съкровища са заключени в складове или са недостъпни, докато много други се разпадат, поради липса на грижи — през март 1989 година например 900-годишната градска кула на Павиа се срути, просто падна, и уби четирима души. А има толкова много други съкровища, които се търкалят наоколо, така че крадците просто ги вземат и си тръгват. Само през 1989-а близо 13 000 произведения на изкуството са откраднати от музеи и църкви, а в момента, в който пиша този текст, около 90 000 експоната липсват. Осемдесет процента от всички кражби на произведения на изкуството стават в Италия.

Това небрежно отношение към националното наследство е нещо като традиция в Рим. В продължение на хиляда години, най-често с благословията на Католическата църква (която е имала дял в печалбите и общо взето би трябвало да отговаря за много неща, ако питате мен), строители и архитекти са гледали на античните бани, храмове и други безценни монументи, като на каменни кариери. Колизеят днес е развалина не заради пораженията на времето, а защото стотици години хората са къртели от него камъни, които са карали в близките пещи, за да правят от тях цимент. Когато на Бернини му потрябвал бронз, за да направи богатия балдахин в базиликата Св. Петър, взел го от Пантеона. Цяло чудо е, че изобщо нещо е останало от древния Рим.

Лишен от възможността да разгледам Вила Боргезе, тръгнах да се разхождам из околните градини, които сега са най-големият и хубав обществен парк в града, със спокойни гори, пронизвани от слънчевите лъчи, и се забавлявах чудесно, ако не се брои един стряскащ момент, когато тръгнах през една гора и видях груб на вид мъж, клекнал със свалени гащи до едно дърво, който ме гледаше жално. Дотогава не бях се замислял, но европейците изглежда много обичат да правят тези неща на открито. На всяка магистрала във Франция или Белгия можете да видите мъже, застанали до спряла кола, да пускат юда в храсталаците на метър от пътя. В Америка тези хора ги отвеждат и ядат бой. В Париж все още се срещат онези необикновени писоари, чугунено сиви прегради, които са направени така, че целият свят да види кой е вътре и какво прави. Още не мога да разбера защо на пешеходците трябва да се покажат краката и главата на заелия кабинката. Защо не са ги направили високи два метра? След като някой е влязъл вътре, вече знаем какво прави — нужно ли е да го държим под око?

Спомням си веднъж как един мъж и две жени — колеги, тръгнали на обяд, както реших — водеха оживен разговор, докато мъжът стоеше в едно от тези съоръжения. Стори ми се много странно, че разговарят, сякаш това е в реда на нещата. В Англия, ако имаше такива писоари, двете жени щяха да се обърнат и да продължат да разговарят помежду си и да се преструват, че не знаят какво си е наумил колегата им вътре. Все пак, според „Сексът в историята“ на Танахил, във Франция през осемнайсети век аристократите мъже и жени — свободно са ходели до тоалетната заедно, а понякога са отивали и вкупом след вечеря, за да не прекъснат оживената си дискусия. Мисля, че това обяснява французите добре. Що се отнася до италианците, на жаргона на работническата класа, ако двама се срещнат на улицата, не се поздравяват с „Как си?“ или „К’во става?“, а с „Добре ли сра днес?“ Честна дума.

И в края на тази просветена дискусия, нека се отбием във Ватикана и базиликата „Св. Петър“ — най-голямата църква в света, в най-малката държава, както отбелязват множество пътеводители. Винаги съм смятал, че Ватиканът е древен, но в действителност, като институция, той съществува от 1929 г., когато Мусолини и папата подписват Латеранския договор^[3]. Пристигнах със смътните опасения, че ще трябва да мина през нещо като граничен контрол и да платя дебела такса, но в действителност единственото препятствие, което се изпречи на пътя ми, бяха двайсетината подвикващи мъж, които се опитваха да ми продадат диапозитиви или да ме снимат с Полароид. Насочих ги към една дама с анцуг на „Денвър Бронкос“ на десетина метра от мен, като им казах, че е жена ми и всичките ми пари са у нея, и те се втурнаха нататък, а аз успях да прекося огромния площад необезпокояван, като се присъединих за малко към една американска група с екскурзовод, при което научих гореспоменатия факт за Мусолини и Латеранския договор и бях информиран на кой прозорец би се показал папата, ако смятал да се покаже — само че не смятал. Беше ми интересно и щях да се задържа с групата по-дълго, но екскурзоводката ме забеляза, защото не бях с бейзболна шапка, анцуг и панталони в някой от по-ярките основни цветове. Уведоми ме, че групата е на частни начала и явно нямаше да продължи беседата си, докато не се махна.

Базиликата „Св. Петър“ не изглежда кой знае колко величествено, гледана отвън, поне откъм площада в подножието й, но ако влезеш вътре е толкова невероятна, че челюстта ти провисва, щеш не щеш. Това е едно чудо, толкова просторно, красиво, хладно и пълно със съкровища, въздушни висини и лъчи небесна светлина, че направо не знаеш накъде да погледнеш. Това е единствената сграда, в която ми се е приисквало да падна на колене, да вдигна ръце към небето и да извикам: „Отведи ме у дома, Боже!“. Никоя сграда на земята вече няма да е същата за мен.

Тръгнах по широкия централен проход, зашеметен от мащабите. Базиликата е дълга 222 м, 110 м широка и 133 метра висока от пода до върха на купола. Както обаче Марк Твен отбелязва в „Невинни в чужбина“, понеже всичко вътре е в такива мащаби, човек непрекъснато трябва сам да си напомня колко огромно е всъщност. Четирите величествени колони, които поддържат купола, не изглеждат така големи в такъв интериор, докато не застанеш до някоя от тях и изведнъж не осъзнаеш, че всъщност е 15 м широка, и че балдахинът наистина прилича на уголемен балдахин за легло, само че на височина е повече от половината на Ниагарския водопад. Едва когато погледнах назад, по продължение на църквата и видях, че влизащите хора са като насекоми, изведнъж осъзнах колко е огромна. След това си дадох сметка, въпреки почти пълната тишина и въпреки че базиликата изглеждаше почти празна — всяка група посетители разполагаше с терен, горе-долу колкото футболно игрище, — че в нея всъщност има стотици посетители.

Разгледах „Пиета“ — намира се в страничен свод, зад стъкло и преграда, които те държат на такова разстояние, че не можеш да видиш почти нищо, което ми се струва доста пресилена мярка, наложена само защото някакъв си откачен преди време решил да я нападне — после отидох до Сикстинската капела и музеите и те, естествено, бяха впечатляващи, макар че, трябва да призная, донякъде не успях да оценя зрителните възприятия след величието на „Св. Петър“.

Върнах се в квартала, където беше хотелът ми, по Виа дела Консилиационе и с удоволствие открих, че улицата е пълна с магазинчета за сувенири. Имам известна слабост към безвкусните сувенири и от опит знам, че в това отношение най-надеждни са магазините, специализирани в продажбите на религиозни дрънкулки. Веднъж, в Каунсъл Блъфс, Айова, агонизирах близо час в колебания дали да дам 49,95 долара за осветен отзад електрически портрет на Христос, който, когато се включи, изглеждаше сякаш от раните тече кръв, докато най-накрая реших, че е прекалено безвкусен дори за мен, а и във всеки случай не можех да си го позволя. Сега реших, че тук ще мога да открия някой подходящо безвкусен заместител — разпятие-поставка за варена царевица или комплект химикалка и молив с Рождество Христово, или музикална поставка за тоалетна хартия с Тайната вечеря или поне преспапие с разпятие и надпис: БАЩА МИ БЕШЕ ВЪВ ВАТИКАНА И ЕДИНСТВЕНОТО, КОЕТО МИ ДОНЕСЕ, Е ТОВА СКАПАНО ПРЕСПАПИЕ. Повечето магазини обаче предлагаха повече или по-малко еднакви броеници, разпятия в 120 размера, пластмасови модели на базиликата и чинии за вечеря с лика на папа Йоан Павел, като нищо от това не беше достатъчно безвкусно (освен ако наистина не купиш комплект чинии с Папата, за да сервираш в тях храна, но това би струвало цяло състояние), така че отминах. Една от най-лошите страни на живота през деветдесетте години на двайсети век е това, че напоследък толкова трудно се намират кичозни сувенири!

Последната сутрин в Рим посетих мавзолея на монасите капуцини в църквата „Санта Мариа дела Концесионе“, на оживения площад „Барберини“. Не ми достигат думи, за да препоръчам това място достатъчно убедително. През шестнайсети век на някакъв монах му хрумнала вдъхновената идея да взема костите на своите братя монаси, когато умрат, и да украсява с тях мястото. Не смятате ли, че е фантастично? Половин дузина мрачни помещения по протежение на едната страна на църквата са пълни с атракции като например олтар, направен от гръдни кошове, светилища, старателно конструирани от черепи и бедрени кости, тавани с фризове от лакти, стенни орнаменти, изваяни от прешлени, полилеи, изработени от длани и стъпала. В един ъгъл стоеше цял скелет на монах капуцин, облечен като Смъртта, с черно расо с качулка, а на отсрещната стена бяха окачени табели на различни езици, с насърчителни слова от рода на БЯХМЕ КАТО ВАС, ЩЕ СТАНЕТЕ КАТО НАС и дълга поема с трогващото заглавие „Майка ми ме уби!“ Сигурно е било адски забавно да си с тези типове. Представете си — всеки път, щом се разболееш от грип, до теб се приближава някой с метър и замислено изражение на лицето.

Между 1528-а и 1870-а, когато тази практика е била прекратена, защото чисто и просто е прекалено блудкава, за да се опише с думи. За украсата са дали приноса си около четири хиляди монаси. Никой не знае кой и защо е изработил този дизайн, но неизбежното впечатление е, че някога сред капуцините е живял смахнат монах с много свободно време и известна слабост към порядъка. Разбира се, за църквата това е истинска печатница за пари. Потокът туристи, готови да дадат пачка лири, за да се насладят на цялото това нездраво вълнение, не секваше. Както можете да очаквате, единствено съжалявах за това, че нямаше магазин за подаръци, в който да можеш да си купиш кутия с халки за салфетки от гръбначни прешлени или, например, чесала за гръб, направени от истински ръце, но, както вече ставаше очевидно, в това отношение в Рим срещах разочарование на всяка крачка.