Бил Брайсън
Един американец в Европа (4)

Париж

Върнах се в Англия и зачаках да свърши зимата. Отделих абсурдно много време, за да накупя разни неща за пътуването — туристически часовник, швейцарско джобно ножче, раница в яркозелено и жълто, за която жена ми ме увери, че е точно каквато трябва, ако реша да отида в гей къмпинг, и рових цял ден из тавана, за да открия любимите си карти, издадени от „Кюмерли & Фрай“. През 1972 година купих почти целия комплект за Европа и това беше една от малкото интелигентни инвестиции от по-младите ми години. Какви ги говоря? Та това беше единствената интелигентна инвестиция от по-младите ми години!

Отпечатани в Швейцария с маниакална прецизност и много пари, както може и да се очаква, картите на „Кюмерли & Фрай“ с елегантните си корици в синьо и жълто, са по на една или две държави всяка. Като ги разгънеш, стават големи и шумолящи, и са красиво отпечатани на качествена хартия. Най-хубавото беше, че са на немски и френски, а това им придава допълнителна екзотичност — това ме плени през 1972-а, пленява ме и до ден-днешен. Просто пътник, който носи карти със заглавия като „Jugoslawien 1:1 Mio“ и „Schwarzwald 1:250 000“, изглежда много по-сериозен и опитен в тези неща. Така казваш на околния свят: „Не се бъзикайте с мен. Аз съм от типовете, които познават географските карти“.

Въоръжен с купчина карти „К&Ф“ и последното издание на европейското разписание на Томас Кук, прекарах дълги нощи в съсредоточени опити да измисля маршрут, който да е едновременно всеобхватен и постижим, но неизменно се провалях и по двата пункта. Трудно можеш да систематизираш Европа. Не можеш да отидеш от крайбрежие до крайбрежие. Малко са топографските елементи, които подсказват естествено начало или край, а тези, които подсказват — Алпите, Рейн, Дунав — бяха или чисто физически над моите способности или бяха описвани хиляди пъти. Освен това Европа е твърде голяма и направо е натъпкана с неща, които трябва да се видят. Просто няма място, на което да не си струва да отидеш.

Най-накрая се спрях на един сравнително произволен подход. Реших да се върна в Осло и да хвана пътя от мястото, където го бях изоставил, и след това да отида, където ми скимне. После, седмица преди да се кача на самолета, внезапно осъзнах, облян от студена пот, че Осло е последното място на света, където искам да отида. Бях там само преди два месеца. Един глас, който не приличаше на моя, ми каза:

— По дяволите, Бил, замини за Париж.

Така и направих.

Момичето от туристическата агенция в Йоркшир, чиито познания за географията южно от Лийдс бяха някак смътни (веднъж я помолих да ми резервира самолетен билет до Брюксел, а тя ми се обади след десет минути, за да ме попита: „За Брюксел в Белгия ли става дума, господин Брайсън?“), ми запази стая в един хотел в 742-и район — скучно място някъде в подстъпите към Кале. Хотелът се намираше срещу поразителен спортен комплекс, който беше построен така, че бегло да напомня хълм — по полегатите му стени околовръст беше посадена късо окосена трева. Не мога да кажа каква точно идея се крие зад това, защото стените бяха твърде стръмни, за да ходиш по тревата или да седиш на нея, така че тя не изпълняваше никаква функция. Единственото й предназначение, беше да даде възможност на архитекта да казва: „Построих сграда, по чиито стени расте трева. Не съм ли голяма работа?“ Това, както ще видим, е големият недостатък на парижките архитекти.

Хотелът беше от онези стерилни, модерни постройки, които винаги ми напомнят рекламите за санаториум, но поне осветлението не се изключваше автоматично, което винаги е било характерна особеност на хотелите във Франция. Открих го при първото си идване от Америка. Всички лампи в коридорите бяха регулирани така, че да угасват след десет или петнайсет секунди, с цел икономия, предполага се. Това не е толкова лошо, ако стаята ти е до асансьора, но ако е в дъното на коридора, а коридорите във Франция много често се вият наоколо като старец с Алцхаймер, обикновено изминаваш последните двеста метра в пълна тъмнина, като опипваш стените с разтворени длани, и неизменно блъскаш чатала си в ъгъла на някоя дъбова маса от деветнайсети век, поставена там, очевидно с тази цел. Понякога пръстите ти напипват нещо меко и космато, което след миг се оказва друг човек, с когото, ако говори английски, можете да обмените някой и друг полезен съвет.

При това положение, съвсем скоро се научаваш да подготвяш ключа за стаята си в самото начало и да препускаш към нея като жребец. Бедата е, че когато решиш отново да излезеш в черната тъмнина, където — обърнете внимание — съвсем умишлено няма никакъв електрически ключ и не ти остава нищо друго, освен да се запрепъваш в мрака с изпънати ръце, като Борис Карлов в „Мумията“, можеш единствено да се молиш да не попаднеш на някое стълбище. От това извлякох един много важен урок — французите не ни харесват.

Това е нормално, защото, разбира се, и тях никой не ги харесва кой знае колко. По една случайност, малко преди това бях видял едно социологическо проучване, публикувано в английски вестник, в което анкетираните бизнесмени бяха помолени да изброят трите най-ненавистни за тях неща в цялата вселена и трите на върха на класацията бяха, в този ред: градински джуджета, космати зарчета, окачени на предните стъкла на колите и французи. Просто много ми хареса. От всички неща, които можеш да ненавиждаш — чума, мизерия, диктаторски режими, Майкъл Фиш — бяха избрали градинските джуджета, косматите зарчета и французите. Мисля, че е чудесно. При първото си посещение в Париж не преставах да се питам: „Защо всички ме мразят толкова?“ Едва слязъл от влака, отидох до едно туристическо гише на гара „Норд“, където строга млада жена със синя униформа ме погледна, като че ли сея зарази.

— Вие какво искате? — попита тя или поне ми се стори.

— Бих искал да си намеря стая, ако обичате — отговорих, моментално омекнал.

— Попълнете това. — Бутна към мен дълъг формуляр. — Не тук. Ето там.

Кимна едва забележимо към един плот за попълване на формуляри, после се обърна към следващия на опашката и го попита:

— Вие какво искате?

Стъписах се. Идвах от място, където всички се държаха дружелюбно, където дори погребалните агенти ти пожелават „приятен ден“, преди да отидеш да погребеш баба си. Скоро обаче научих, че всички в Париж са такива. Влизаш в някоя хлебарница и те посреща подобно на гол охлюв същество, с поглед, който ти казва, че никога няма да бъдете приятели. Искаш на развален френски малък самун хляб. Жената ти хвърля продължителен леден поглед и слага на тезгяха умрял бобър.

— Не, не — казваш веднага и размахваш ръце. — Не умрял бобър. Самун хляб.

Съществото ти хвърля откровено невярващ поглед, после се обръща към другите клиенти и започва да им говори на френски, твърде бързо, за да разбираш, но ти става ясно, че тази персона тук, този американски турист, е дошъл и е поискал умрял бобър, а когато му дадеш умрял бобър, клати глава и казва, че не искал умрял бобър, а самун хляб. Другите клиенти започват да те гледат, сякаш току-що си опитал да пръднеш в пазарските им чанти, така че не ти остава друг избор, освен да се утешиш с мисълта, че след четири дни ще си в Брюксел и вероятно отново ще можеш да се нахраниш.

Другото нещо, което не мога да разбера при французите е, защо са толкова неблагодарни. Винаги съм имал чувството, че след като сме ги освободили — а, да си го кажем честно, армията им не би могла да победи и момичешки отбор по хокей — би трябвало да дават на всички посетители от съюзническите страни книжка с купени за безплатни питиета на площад „Пигал“ и изкачване до върха на Айфеловата кула. Те обаче не ти благодарят. Белгийци и холандци са ме прегръщали през коленете и са ме оставяли да ги влача по цялата улица, единствено от благодарност, че съм освободил страната им, дори и след като изтъкна, че през 1945-а не съм бил и сперматозоид, но е малко вероятно някой някога да преживее подобно нещо във Франция.

Вечерта се разходих 28 километра до Ил дьо ла Ситѐ^[1] и Нотр Дам, през квартали, в които мургави мъже стоят подпрени на уличните стълбове, чистят зъбите си с джобни ножчета и плюят между краката ти, като минаваш. Обаче беше чудесна мартенска вечер, във въздуха се носеха първите ухания на пролетта, а когато стигнах до Сена, при моста Сюли, се сблъсках със самото съвършенство. Пред мен беше остров Сен Луи, меко осветен и носещ се по реката като видение, средновековно селище, като по чудо запазено насред модерния град. Минах по моста и поскитах из разбитите улици в очакване да видя едва ли не шляещи се кокошки и селяни, които бутат каруци, натоварени с жертви на чумата, но вместо това видях малки, елегантни ресторантчета и приятни апартаменти в старинни сгради.

Почти нямаше хора — няколко клиенти, изостанали в ресторантите, влюбени тийнейджъри, които си ближат взаимно сливиците в някой вход, дама с кожено палто, която убеждава пудел да остави „un doodoo“ на паважа. Прозорците на горните етажи хвърляха топла светлина и от улицата се виждаха примамливи гледки — стени, покрити с книги, рафтове с пълзящи растения и декоративни антики. Сигурно е чудесно да живееш на такава улица, на такъв остров и да гледаш такава река. Най-големите щастливци са в западния край, където улиците са по-оживени, но пък има изглед към Нотр Дам. Не мога да си представя, че някой би могъл да се умори от такава гледка, макар че, предполагам, през август, когаго улиците се задръстят с туристически автобуси и милиони туристи по бермуди, които КРЕЩЯТ, усещането за блаженство може и да избледнее.

Дори и сега улиците около катедралата бяха изпълнени с хора. Беше осем часа, но магазините за сувенири бяха отворени и търгуваха активно. Обиколих бавно катедралата и увиснах на един парапет край Сена, за да позяпам минаващите корабчета, украсени с неон като плаващи джубоксове. Беше безнадеждно романтично.

Хапнах скромно в един полупразен ресторант на странична уличка, а после, в съпровод на леки оригвания, преминах реката и се отбих в „Шекспир и компания“ — прекрасно мрачна книжарница за англоезична литература, пълна с паяжини, миризми на мухъл и стари забравени романи, написани от автори като Уорик Дийпинг^[2]. Из помещенията бяха пръснати издути кресла и изтърбушени канапета и по тях седяха млади хора с интелектуални на вид очила и четяха книгите на собственика, явно от кора до кора (видях как един млад човек с бухалски вид подгъна ъгълчето на книгата, която четеше, и я върна на рафта, преди да ме изгледа намръщено и да изчезне в нощта). Атмосферата беше трогателно клубна, но нямам никаква представа по какъв точно начин книжарницата успяваше да не фалира. Не само че касиерът очевидно нямаше работа — твърде рядко му се налагаше да остави собствената си книга, за да продаде нещо — но и мястото на магазина, на бреговете на Сена, в сянката на Нотр Дам, несъмнено изстрелваше наема в стратосферата.

Навсякъде другаде по света „Шекспир и компания“ щеше да е царство за сувенирите и да продава умалени модели на катедралата, пепелници с Квазимодо, диапозитиви, пощенски картички и тениски, на които пише „ОО-ЛА-ЛА“, или щеше да е високоскоростно кафене, в което келнерите тичат като обезумели, оставят те да чакаш четирийсет минути, после ти вземат поръчката и ти дават да разбереш, че разполагаш с двайсет и пет секунди, за да изпиеш кафето си, да изядеш сандвича си и да се пръждосаш, без и през ум да ти минава да искаш чаша вода, освен ако не искаш някой да е плюл в нея. Струва ми се цяло чудо, че книжарницата е успяла да избегне подобна мрачна съдба, но така или иначе, тръгнах си от там възхитен и докато се връщах към хотела по тъмните улички, си мислех, че Париж всъщност е много хубаво място.

Сутринта станах рано и направих дълга разходка из заспалите улици. Обичам да наблюдавам как се будят градовете, а Париж се буди по-внезапно, по-стряскащо от всяко друго място, което познавам. В един момент градът е само твой — няма жива душа, освен някакъв тип, който разтоварва касетки с хляб, и една-две жужащи машини, които чистят улицата. (Струва си да се отбележи, че Париж отделя равностойността на 58 британски паунда годишно на глава от населението за почистване, в сравнение със 17 паунда на глава в Лондон, което обяснява защо Париж блести, а Лондон е тоалетна.) В следващия момент всичко оживява — автобуси и автомобили започват да фучат наоколо в неочаквано изобилие, отварят кафенета и павилиони, хора изскачат от станциите на метрото като ята подплашени птици, всичко се раздвижва, хиляди и хиляди чифтове забързани крака.

Към осем и половина Париж се превръща в кошмар за пешеходеца. Движението е прекадено оживено. Синкава мараня от недоизгорял дизел надвисва над всички булеварди. Знам, че барон Хаусман^[3] е направил града чудесен за гледане, но човекът просто не е имал понятие какво е уличен трафик. Само при Триумфалната арка се събират тринайсет булеварда! Представяте ли си? Искам да кажа, това е градът с най-патологично агресивните шофьори на света — при други обстоятелства, на тези шофьори щяха да им бият успокоителни инжекции с размерите на велосипедна помпа и да ги завързват за леглата с кожени каиши — и въпреки това им предоставяш открито пространство, на което всички те могат да опитват да тръгнат в която и да било от цели тринайсет възможни посоки? Стига бе! На това не му ли викат да си търсиш белята?

Интересно е да се отбележи, че французите са си създали репутация на лоши шофьори далеч, преди да е бил изобретен двигателят с вътрешно горене. Още в осемнайсети век англичани, посетили Париж, отбелязват колко откачени са френските кочияши, и „изумителната скорост, с която се движат каретите и хората из улиците… често можеш да видиш как връхлитат върху някое дете и вероятно го убиват“. Цитирам „Голямата обиколка“ на Кристофър Хибърт, книга, чието голямо достойнство е откритието, че през последните 300 години европейците не излизат от своите стереотипи. Още през шестнайсети век пътешественици описват италианците като хора, на които не може да се разчита, бърборковци и безнадеждно корумпирани, германците като лакомници, швейцарците като дразнещо формални и подредени, а французите… е, добре, като непоносими французи.

Освен това непрекъснато се натъкваш на огромни площади и открити пространства, които е невъзможно да прекосиш пеша. С жена ми отидохме за медения си месец в Париж и глупаво опитахме да прекосим площад „Конкорд“, без преди това да сме оставили имената си в посолството. Тя по някакъв начин успя да се добере до обелиска в центъра, но аз се оказах затворен в центъра на състезателна писта, сред автомобили убийци, откъдето махах изнемощяло с ръка на младата си булка, и тихичко скимтях, докато стотици и стотици кафяви рена летяха към мен, а шофьорите им имаха изражения като на Джак Никълсън в „Батман“.

И в наши дни се случва същото. На Площада на Бастилията — обширно открито пространство, в чийто североизточен край се издига лъскава нова сграда, която взех за централа на пенсионен фонд, но при по-внимателно вглеждане се оказа новата Парижка опера, прекарах три четвърти час, в опити да се придвижа от улица „Лион“ до улица „Сен Антоан“. Проблемът е в това, че светофарите на пешеходните пътеки са направени така, че да оставят чуждестранния посетител объркан, унизен и, ако всичко върви по план — умъртвен.

Ето какво се случва: пристигаш на някой площад и виждаш, че автомобилите са спрели, но светофарът за пешеходци е червен и си даваш сметка, че ако се осмелиш да направиш и крачка на платното, колите ще полетят напред и ще те превърнат в пихтиеста каша. Значи — чакаш. След минута идва слепец и прекосява обширната павирана равнина, без капка колебание. След него, деветдесет и пет годишна старица на моторизиран инвалиден стол, издрънчава по паважа и се устремява към отсрещния тротоар, който е на четвърт миля от там.

Осъзнаваш неловко, че всички шофьори в радиус от 150 метра седят с навлажнени устни и те наблюдават нетърпеливо, така че започваш да се преструваш, че въобще не възнамеряваш да пресичаш улицата, че всъщност си дошъл само, за да разгледаш интересния уличен стълб от края на деветнайсети век. След още една минута учители превеждат на другия тротоар група от 150 деца от детската градина, а после слепецът се връща обратно с две торби покупки. Най-накрая светофарът светва зелено, правиш крачка на платното и всички коли се втурват към теб. Не ме интересува доколко параноично и ирационално звучи всичко това, но знам със сигурност, че жителите на Париж искат да умра.

В крайна сметка се отказах да пресичам улиците по някакъв методичен начин и вместо това започнах да се движа в посоките, които изглеждаха най-малко застрашаващи. По този начин, с известни трудности и доста голяма изненада, успях в ранния следобед да се добера до Лувъра, където заварих дълга неподвижна опашка, извиваща се пред входа, като захвърлен градински маркуч.

Спрях колебливо, несигурен дали да се наредя на опашката, да дойда по-късно, със смътна надежда, че опашката ще е намаляла или пък да действам като французин и да я прередя. Французите бяха забележително безсрамни в това отношение. През няколко минути идваше по някой, заставаше най-отпред, преструваше се, че си гледа часовника и после се шмугваше под преградата и изчезваше във входа. Никой не възразяваше, което ме порази. В Ню Йорк, откъдето бяха мнозина от чакащите, ако се съди по акцента и дупките от куршуми по шлиферите им, прережданите щяха да бъдат заловени от тълпата и крайниците им щяха да бъдат откъснати. Веднъж даже видях това да се случва пред един стадион. Дори и в Лондон злодеите щяха да получат поне укор: „Вижте какво, застанете на края на опашката, ако обичате… точно така.“ Тук обаче не се чуваше и звук на недоволство.

Не се реших да прередя опашката, но не бях и в състояние да стоя сред такова неподвижно човешко множество, докато други най-откровено не зачитат реда и се измъкват безнаказано, така че си тръгнах и изпитах облекчение. Последния път, когато бях в Лувъра, през 1973 година, с Кац, гъмжеше от посетители и не можеше да се види нищо, „Мона Лиза“ беше като пощенска марка, видяна над море от глави от съседна сграда, и явно от тогава нещата не се бяха подобрили.

Освен това, исках да видя само една картина — забележителна творба от осемнайсети век, очевидно останала незабелязана от посетителите, освен мен, сред безкрайните коридори на музея в продължение на 200 години. Аз самият едва не я подминах, но нещо улови периферното ми зрение и ме накара да се обърна. На картината бяха изобразени две аристократични дами, млади и не особено привлекателни, застанали една до друга, без никакво облекло, ако не се броят бижутата и коварните усмивки. И, ето най-важното — едната от тях беше мушнала пръст, небрежно, човек би казал почти разсеяно, във фундамента на другата. Смея да твърдя, че по онова време тези неща не бяха съвсем познати в Айова, дори сред богатите и пътувалите по света, така че веднага отидох да намеря Кац, който се бе размрънкал горчиво още на петнайсетата минута, след като влязохме в Лувъра: „На това място няма нищо, освен картини и лайна!“, намусено се беше запътил към едно кафене и ми беше казал, че ще ме чака половин час и нито минута повече. Заварих го да пие чаша кока-кола и горко да се оплаква, че е трябвало да плати за нея два франка, и че е дал една шепа сантими на някаква дърта вещица за привилегията да се изпикае в мъжката тоалетна („И ме гледаше през цялото време!“).

— Остави това — казах му. — Трябва да дойдеш да видиш картината.

— Защо?

— Много е особена.

— Защо?

— Такава е, повярвай ми. Ще си ми благодарен.

— Какво толкова й е особеното?

Казах му. Отказа да ми повярва. Такава картина никога не била рисувана, а ако била, нямало да я изложат в обществена галерия. Все пак дойде. Работата е в това, че не можах да я намеря, по никакъв начин. Кац беше убеден, че съм си направил с него жестока шега, чиято цел е била да пропилея времето му и да го лиша от последните няколко глътки кока-кола, така че до края на деня беше раздразнителен.

Кац беше раздразнителен през по-голямата част от престоя ни в Париж. Беше убеден, че цел на всичко и всички е да му скроят номер. Сутринта на втория ден, крачехме по Шанз-Елизе и една птичка се изцвъка на главата му.

— Разбра ли, че една птичка се изцвъка на главата ти? — попитах го след една-две пресечки.

Кац инстинктивно се хвана за темето и погледна ръката си с ужас — винаги е бил малко нещо глезльо, щом става дума за екскременти. Веднъж, в Де Моин, го видях да тича през глава из Грийнуд Парк. Беше заприличал на фигурата от „Викът“ на Едвард Мунк^[4], защото, без да иска, докоснал с пръст някакво кучешко лайно. „Чакай малко“ — промърмори тогава, в Париж, и тръгна вдървено, като че ли е глътнал бастун, към хотела ни. Когато се върна след двайсет минути, миришеше отдалече на афтършейв „Брут“, а косата му беше пригладена към темето като на треторазреден испански жиголо, но все пак изглеждаше, че е възвърнал самоувереността си.

— Готов съм — обяви той. Почти веднага друга птичка се изцвъка на главата му. Този път обаче наистина се изцвъка. Не ми се ще да го описвам прекалено детайлно, защото може да похапвате сандвич или нещо такова, но си представете кофичка кисело мляко, изсипана върху скалпа му. Мисля, че ще ви стане ясно.

— Ау! Стив, тази птица сигурно е имала разстройство — отбелязах утешително.

Кац буквално загуби дар слово. Обърна се безмълвно и с вдървената походка тръгна към хотела, без да обръща внимание на минувачите, които се обръщаха след него. Нямаше го близо час. Когато най-накрая се върна, беше с якето си, с вдигната качулка.

— Не казвай нищо — предупреди ме той и продължи напред. След този случай Париж така и не можа повече да стопли сърцето му.

След като Лувърът беше претъпкан, реших да отида в новия — нов за мен, във всеки случай — музея „Д’Орсе“, на левия бряг, срещу Тюйлери. Когато минах от там преди петнайсет години, сградата беше западнало хале, черупката на старата гара „Д’Орсе“, но някой човек с визия беше решил да превърне старата гара в музей и сега тя е просто чудесна — и като постройка, и като колекция картини. Прекарах там два щастливи часа, а след това пак проверих какво става в Лувъра — беше все така безнадеждно претъпкан — така че отидох в центъра „Помпиду“. Бях решил да опитам да го харесам, но не успях. Всичко в него ми се струваше сбъркано. Най-напред, беше някак овехтял и захабен, като детска играчка, оставена на двора цяла зима, а това ме изненада, защото сградата беше само на десетина години и правителството току-що беше похарчило 40 милиона паунда за ремонт. Е, така е, когато строиш с пластмаса. И изглеждаше прекадено масивна за гъсто застроения квартал. Ако беше в парк, щеше да изглежда съвсем различно.

Всъщност, сградите като центъра „Помпиду“ — а Париж е залят от такива — служат само за показ. Представям си как Ричард Роджърс^[5] казва: „Ето, сложих всичките тръби отвън. Не заслужавам ли целувка?“ Бих могъл да приема такова нещо, ако се обръщаше някакво внимание и на функционалността. Изглежда никой не се беше замислял за какво точно трябва да служи центъра „Помпиду“ — че трябва да е притегателен център, убежище — защото вътре е претъпкан и обърква. Там няма и следа от усещането за пространство и светлина, от величествения покой на музея „Д’Орсе“. По-скоро напомня универсален магазин в първия ден на голяма разпродажба. Почти няма места за сядане и няма фокус — часовник или нещо такова, където хората да си определят срещи. Сградата няма сърце.

Отвън не е по-добре. Площадът пред главния вход, откъм улица „Сен Мартен“ е в сянка през най-хубавото време от деня и е наклонен, така че е тъмен, дъждът никога не изсъхва и отново няма къде да се седне. Ако беше направен като амфитеатър, хората щяха да сядат по стъпалата, а сега, ако седнеш, ще се хлъзнеш до дъното.

Нямам нищо против новаторството в архитектурата — много ми харесва стъклената пирамида до Лувъра, както и сградите с големи дупки по средата, до Министерството на отбраната — но не мога да разбера защо архитектите, градостроителите и всички, отговорни за градския живот, изглежда са забравили за какво служат градовете. Те са за хората. Това, струва ми се, че е очевидно, но въпреки това в продължение на половин столетие строим градове, които са за почти всичко друго — коли, учреждения, строители, за хора с пари и дръзки виждания, които обаче отказват да видят градовете от нивото на земята, като места, в които хората трябва да живеят, работят и да се разхождат. Защо трябва да минавам през някакъв си влажен тунел, да се изкачвам и слизам по стълби, за да прекося улицата? Защо колите да имат предимство пред мен? Как може едновременно да сме толкова богати и толкова глупави? Това е проклятието на нашето време — имаме твърде много пари и твърде малко разум. А центърът „Помпиду“ ми прилича на синтез на всичко това, отгоре на всичко от пластмаса.

Една вечер отидох до площада на Републиката и вечерях, носталгично, в едно бистро, наречено „Льо Термометр“. С жена ми прекарахме медения си месец в хотел „Модерн“, от другата страна на улицата (сега, уви, уви, е хотел от веригата „Холидей Ин“) и всяка вечер похапвахме в Термометъра, защото беше евтино, а ние почти нямахме пари. Бях похарчил всичките си спестявания, някъде около 18 паунда, за сватбен костюм — забележителна дреха, с ревери, скроени по опашните плавници на Шевролет от 1957 година, и толкова широки долу панталони, че докато ходех, не се виждаше, че краката ми се движат — и се беше наложило да взема още 12 паунда заем от тъста си, защото, както подчертах, не исках дъщеря му да умре от гладна смърт още през първата седмица на брачния си живот.

Очаквах „Термометърът“ да бъде изпълнен с щастливи спомени, но не успях да си спомня нищо, освен че навремето там беше най-добрата служителка в тоалетна — жена, която приличаше на борец руснак, и която седеше на масичка в сутерена пред розова чинийка, пълна с дребни монети, и извиваше врат, за да те наблюдава, докато пикаеш, за да е сигурна, че няма да изпопръскаш плочките и няма да задигнеш някое от дезинфекциращите блокчета в писоара. Достатъчно трудно е да пикаеш, когато знаеш, че някой те гледа, но когато си сигурен, че ще получиш саблен удар в бъбреците, задето се бавиш прекадено дълго, просто не се получава. Урината ми се вкаменяваше. Не виждах никакъв шанс да се освободя от нея. В края на краищата вдигах ципа на панталона си, връщах се необлекчен на масата и прекарвах нощта в хотела, като час по час имитирах Ниагарския водопад. Приятно ми е да отбележа, че в тоалетната вече няма служителка. И като стана дума за това, в писоарите също няма блокчета за дезинфекция.

Бяха ми нужни два-три дни, за да го забележа, но през последните двайсет години хората в Париж са станали по-любезни. Не че се втурват към теб, за да те прегърнат, задето си спечелил войната заради тях, но определено са станали по-търпеливи и услужливи. Шофьорите на таксита продължават да са пълни кретени, но всички останали — продавачи, келнери, полицаи — ми се сториха почти дружелюбни. Веднъж дори видях келнер да се усмихва. А един човек задържа врата, докато мина, вместо да я пусне да ми счупи носа.

Това започна да ме тревожи. Тогава, последната вечер, както се разхождах край Сена, добре облечено семейство, състоящо се от двама възрастни и две големи деца, минаха покрай мен по тесния тротоар, без да забавят крачка или да прекъснат оживения си разговор и ме блъснаха в канавката. Дощя вай се да ги прегърна.

Сутринта на заминаването си тръгнах в сивия дъжд към гара „Лион“, за да взема такси до гара „Норд“ и влака за Брюксел. Понеже валеше, нямаше таксита и застанах да чакам. В продължение на пет минути бях сам на стоянката, но постепенно дойдоха и други и застанаха зад мен.

Когато, най-накрая, дойде едно такси и спря точно пред мен, с удивление открих, че седемнайсет възрастни мъже и жени са убедени, че имат право да се качат в колата преди мен. Един мъж на средна възраст, с кашмирено сако, очевидно заможен и образован, дори ме улови с ръце. Аз удържах положението, като издадох поредица тъжни галски възгласи — „Mais non! Mais non!“ — и закрих подстъпите към вратата с тяло. Скочих в таксито, като устоях на изкушението да защипя един нахалник за вратовръзката и да го накарам да припка край колата до гара „Норд“ и казах на шофьора да ме махне от онова място. Той ме погледна, като че ли бях голямо и зле оформено лайно и с въздишка на отвращение включи на първа. Установих с радост, че някои неща никога не се променят.