Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Neither here nor there, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)

Издание:

Първо издание

Бил Брайсън, Един американец в €вропа

Превод: Владимир Германов

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

Издателство: „Еднорог“

История

  1. — Добавяне

Югославия

До Сплит, по средата на адриатическото крайбрежие на Югославия, летях със самолет. Навремето с Кац отидохме на автостоп от Австрия. Пътуването ни струваше четири дни киснене край напечени шосета, сред поредица пущинаци и профучаващи коли с немски туристи, така че сега изпитах удоволствие, че вземам същото разстояние само за часове. Нямах избор — трябваше да съм в България след шест дни или визата ми щеше да изгори.

Взех автобус от летището и скоро застанах на пристанището, изпълнен с нерешителността, която обзема човек, внезапно попаднал в чужда страна, когато към мен се приближи жена на повече от средна възраст и ме попита тихо, сякаш ми предлагаше нещо нелегално:

Zimmer? Room? Искаш?

— Да, моля — отговорих и изведнъж си спомних, че с Кац си бяхме намерили стая точно по този начин. — Колко?

— Десет хиляди динара — каза жената.

Пет долара. Обичам такива сделки. Помислих си за възможността да има петима големи синове, които ме чакат у дома, за да ме удушат и приберат парите ми — отдавна предполагам, че ще свърша точно така: обран и изхвърлен в морето, след като някой непознат ми предложи неустоима сделка — но жената беше честна на вид, а и трябваше да приеме на доверие, че не съм убиец психопат.

— Добре — казах. — Да вървим.

Взехме автобус, за да стигнем до квартала й, на около двайсет минути нагоре по полегат хълм и слязохме на някаква неподлежаща на описване уличка с къщи, някъде в задната част на града. Жената ме поведе надолу по сложна плетеница от стълби и слънчеви улички, пълни с кльощави котки. Ако искаш да се измъкнеш от някого, би използвал подобен маршрут. Никак нямаше да се изненадам, ако беше поискала да завърже очите ми. Най-накрая минахме по една дъска над тесен трап, прекосихме двор без трева и влязохме в четириетажна къща, която изглеждаше недовършена. До стълбата имаше бетонобъркачка. Започнах да изпитвам съмнения. Мястото беше идеално за засада.

— Ела — каза жената и я последвах нагоре, до последния етаж, където живееше. Апартаментът беше малък и семпло обзаведен, но безупречно чист и проветрен. Край масата в кухнята-всекидневна, седяха двама мъже по на двайсет и няколко години, по тениски, които бегло приличаха на горили. О-хо-о, помислих си и небрежно бръкнах в джоба, в който държах швейцарското армейско джобно ножче, макар и да бях наясно, че при идеални условия са ми нужни около двайсет минути, за да открия острието и да го отворя. Ако тези типове бяха решили да скочат върху мен, щях да се отбранявам я с клечката за зъби, я с ножичката.

Всъщност, оказаха се свестни момчета. Не е ли светът страхотно място? Бяха синове на жената и знаеха малко английски, защото работеха като келнери в града. Едното се беше върнало от работа и ми предложи да ме откара с колата си, ако искам. Приех с благодарност, заради разстоянието и заради значителната си несигурност по отношение на местоположението си. Облече червено келнерско сако и ме отведе до прашна синя Шкода, паркирана на близка улица, запали мотора и потегли със скорост, от която задницата щеше да изпадне, а аз трябваше да се хвана с две ръце за дръжката на вратата.

— Малко закъснявам — обясни младежът, след като прогони група възрастни пешеходци от една „зебра“ и връхлетя в улица с натоварено движение, без да погледне дали има коли. Имаше, но щедро му дадоха предимство, като отбиха встрани към околните сгради. Остави ме на пазара и изчезна, преди да успея да кажа „благодаря“.

Сплит е чудесен град, с красиво пристанище и изглед към Адриатика, с няколко красиви зелени островчета на километър-два навътре в морето. Някъде там беше Вис, където с Кац прекарахме почти чудесна седмица. Една сутрин седяхме в кафене на открито и се опитвахме да потушим махмурлука с кафе, когато две момичета, шведки, дойдоха при нас и весело ни поздравиха: „Добро утро! Как сте днес? Елате с нас. Ще ходим с автобус до другата страна на острова.“

Без повече покани, станахме и тръгнахме. Ако видите тези момичета, и вие ще тръгнете. Бяха невероятни — здрави, загорели от слънцето, с невероятно свеж аромат, меки отвсякъде, с чудесни зъби и тела, оформени от любящ бог. Докато крачехме зад тях и масажирахме очи в перфектните полукълба на задните им части, заговорих на Кац:

— Познаваме ли ги?

— Не знам. Май снощи говорихме с тях в бара до казиното.

— Не сме ходили в бара до казиното.

— Ходихме.

— Ходихме ли?

— Аха.

— Сериозно?

Не помнех нищо от предната нощ, освен редицата бири „Бип“, която се нижеше пред мен като на конвейер за бутилиране. Свих рамене, по младежки безразличен към факта, че ако продължавам да неутрализирам мозъчни клетки с такова темпо, след седемнайсет години щях редовно да се озовавам на разни места, като килера или бараката за сечива, да зяпам съдържанието им и да се чудя какво, по дяволите, ме е накарало да отида там.

Стигнахме до другия край на острова с друсащ автобус, до рибарско село на име Комижа, плувахме дълго в топлото море. Изпихме по две бири в една кръчма край брега, върнахме се с друсащия автобус до градчето Вие, пихме още бири, поръчахме вечеря, пак пихме бири, разказвахме си разни истории, сравнявахме живота си, влюбихме се.

Поне аз, де. Казваше се Марта. Беше на осемнайсет, тъмнокоса, от Упсала, и за мен беше най-прекрасното същество, което някога съм виждал — макар че, трябва да кажа, на този етап от пътуването дори Кац, в някои отношения, ми се струваше не чак толкова лош. Така или иначе, мислех, че е красива, а чудото беше в това, че и тя съзираше някакъв чар в мен. С другото момиче, Труди, се напиха доста бързо, станаха бъбриви и през повечето време си говореха на шведски, но това беше без значение. Седях с опряна на дланта си брадичка и зяпах тази шведска фантазия, безнадеждно хлътнал, и само от време на време идвах на себе си да преглътна малко лиги и да пийна глътка бира. Понякога тя слагаше длан на голия ми лакът и хормоните ми пощуряваха, а веднъж ме погледна и разсеяно докосна бузата ми с опакото на ръката си. Бях готов да продам майка си за робиня на галера и да забия нож в бедрото си за нея.

По-късно вечерта, когато Кац и Труди отидоха до тоалетната, Марта се обърна към мен, рязко ме дръпна към себе си и попи устата ми с език. Имах чувството, че съм лапнал жива риба. След малко ме пусна и със странно, отнесено изражение прошепна:

— Обезумявам от страст.

Не успях да намеря думи, за да изразя високата си оценка. След това стана най-ужасното. За миг в очите й се появи някакъв уплах, сякаш я бяха улучили със снайпер. Затвори очи и се свлече безжизнено от стола.

Гледах я безмълвно в продължение на дълъг миг, после извиках:

— Не постъпвай така с мен, Господи!

Но тя беше безчувствена за околния свят, сякаш я беше ударил тежкотоварен камион. Погледнах небето и казах:

— Как може да постъпиш така с мен? Аз съм католик!

Труди се върна и зачурулика майчински:

— Ай, ай, ай, май трябва да я отведем да си легне.

Предложих й да занеса Марта до хотела им, с идеята, че бих могъл все пак да докосна с треперещи длани великолепния й задник — само за миг, разбирате, колкото да ми даде сили да доживея до края на столетието — обаче Труди, несъмнено доловила намеренията ми, не искаше и да чуе. Беше силна като парен локомотив, и преди да гъкна, метна Марта на рамото си и изчезна в тъмната улица, като остави след себе си отекващо „лека нощ“.

След като изчезнаха, вперих мрачен поглед в бирата пред себе си. Кац дойде и веднага разбра, че тази вечер няма да има чифтосване без дрехи по огрян от луната плаж.

— И какво да правя сега? — попита той и се стовари на стола. — Нахвърли ми се пред мъжката тоалетна. Стана ми, като бейзболна бухалка. Какво да правя сега?

— Ще трябва да вземеш нещата в свои ръце — отговорих, но той не долови хумора в ситуацията, както, впрочем и аз, като се замисля. До края на вечерта пихме мълчаливо.

Повече не видяхме тези шведки. Нямаше представа в кой хотел са, но градчето Вис не е голямо и бяхме сигурни, че ще ги засечем някъде. В продължение на три дни ходихме навсякъде, надничахме в ресторанти и барове, обхождахме плажовете, но нямаше и следа от тях. След време започнах да се питам дали всичко това не е, в края на краищата, продукт на разгорещената ми фантазия. Може би Марта не беше казала „Обезумявам от страст“, а нещо от рода на „Ще взема да се усмъртя с бира. Прас!“ Не знаех. И с времето, когато ставаше все по-ясно, че повече няма да я видя, това като че ли престана да има значение.

 

 

Поскитах край пристанището и зяпах яхтите, после се шмугнах в огрените от слънцето улички, които са сърцето на Сплит. Някога това място, горе-долу квадратен километър, е било дворец на Диоклециан. След падането на Римската империя дошли преселници и започнали да строят къщи между рушащите се стени на двореца. Някогашните коридори станали улици. Дворовете и атриумите се превърнали в площади. Уличките — някои са толкова тесни, че трябва да се обърнеш настрани, за да минеш — сега са пълни с магазинчета и къщи, но въпреки това имаш натрапчивото усещане, че си вътре в дворец. В много фасади са интегрирани части от първоначалната конструкция — стълби, които не водят никъде, колони, които не подпират нищо, ниши, в които някога несъмнено е имало римски бюстове. В резултат имаш чувството, че къщите са изникнали от развалините. Вълшебно е. В Европа няма друго такова място.

Обикалях около два часа, после вечерях на един площад, ограден от три страни със стари къщи, а от четвъртата — от кея. Беше хубава, напомняща за лятото вечер, тихо време, което задържа във въздуха ароматите — в този случай странна, но не неприятна смес от ванилия, печено месо и риба. Във въздуха се носеха и гмуркаха бързолети, а мачтите на яхтите се поклащаха лениво във водата. Беше толкова приятно, мракът се спускаше толкова неусетно, че останах доста време. Пих бира и гледах крайбрежната улица.

Хората от града обличат най-хубавите си дрехи и излизат да се разхождат на главната улица — семейства, потайни групи момчета, издокарани, напарфюмирани и кикотещи се момичета, двойки с прохождащи деца, старци и старици. Атмосферата напомняше бъбривите събрания на площада в Капри, само че тук хората се движеха нагоре-надолу по кея със стотици. Изглежда това продължаваше до късно през нощта. Когато изпих четвъртата или може би петата бира, изведнъж се почувствах уморен — достатъчно, за да опра глава на лакти върху масата и да заспя. Погледнах етикета на бирата и тревожно открих, че съдържанието на алкохол в нея е дванайсет процента, а бях изпил цяла кофа. Нищо чудно, че бях уморен. Повиках келнера и платих сметката.

Самотното пиене е странно и опасно нещо. Можеш да се наливаш цяла нощ и изобщо да не усетиш, че се напиваш, а когато се изправиш, да откриеш, че макар и главата ти да се чувства достатъчно бистра, краката ти са решили да ходят като по луната или да ти създават други неволни и позорящи проблеми. Тръгнах през площада, повлякъл единия си крак, сякаш е прострелян с куршум, и изведнъж си дадох сметка, че съм прекалил достатъчно, за да не мога да отида пеша, където и да било.

Намерих такси недалеч от кея, качих се отпред, след като събудих шофьора и осъзнах, че не знам къде трябва да отида. Не знаех името на улицата, името на жената, на която бях поверил личните си вещи, нито в коя част на града живееше тя. Знаех само, че е нагоре по хълм. Изведнъж се оказа, че в Сплит има много хълмове.

— Говориш ли английски? — попитах шофьора.

— Не — отговори той.

— Добре, без паника. Искам да караш горе-долу в тази посока, разбираш ли?

— Не.

— Ей там. Карай нататък.

Обиколихме къде ли не. Таксиметровият му апарат се въртеше като висотомер на падащ самолет. От време на време виждах някой ъгъл, който ми се струваше познат. Тогава сграбчвах шофьора за лакътя и виках: „Ей, там, вляво, вляво“. След минута се оказваше, че приближаваме портал на затвор или нещо такова. „Не, не… май сгрешихме — казвах и понеже не исках да падне духом, добавях: — Все пак беше добър опит.“ В края на краищата, когато стана ясно, че ме смята за напълно откачен, както и пиян, и вече обмисляше възможността да ме изрита от колата, попаднахме на точната улица. Поне аз смятах така. Дадох на шофьора купчина динари и се измъкнах. Улицата наистина беше тази — познах я по един магазин на ъгъла — но сега оставаше да открия верния път по стъпалата и малките улички. През нощта всичко изглеждаше различно, а аз бях пиян и уморен. Тръгнах слепешком, като от време на време си изкарвах акъла, стъпвайки върху котка, и се взирах в тъмнината да открия четириетажна постройка, с дъска за минаване през изкоп отпред.

Накрая я намерих. Дъската се оказа по-тънка и по-паянтова, отколкото я помнех. Поех предпазливо по нея и някъде по средата тя се наклони и загубих опора. В продължение на един миг пропадах през черно пространство — стори ми се дълго и дори беше приятно — без да си давам сметка, че краката ми са от двете страни на дъската и че ще спра падането си с репродуктивните си органи.

Добре, нека кажа само, че се изненадах. Олюлях се за миг, дишането ми секна, после се свлякох тежко настрани в изкопа. Останах по гръб доста време, докато дробовете ми отново се напълнят с въздух и с някакво странно безразличие се питах, дали тъпата, неописуема болка в средата на тялото ми означава перманентно увреждане и неудобството да нося катетър с торбичка, докато не ми мина през ум, че в изкопа може да има плъхове и че те могат да проявят интерес към мен. Станах рязко и запълзях нагоре по ронливата пръст, хлъзнах се назад, после пак запълзях и най-накрая се измъкнах. Докуцуках до входа и се качих на четвъртия етаж, където почуках на вратата на хазайката си. След минута отвори жена с ролки на главата и видя на прага си американец, рошав и мърляв, който се поклаща леко и държи чатала си с две ръце. Никога преди това не бяхме се виждали. Не беше този апартамент.

Опитах да намисля думи, с които да обясня ситуацията, не успях, и продължих мълчаливо нататък по коридора, с двусмислено махване с ръка. Намерих нужната врата, почуках и след минута почуках пак. Най-накрая чух стъпки отвътре и на вратата се появи познатата ми дама. Беше по нощница, с ужасяващ набор ролки за коса на главата, и ми каза нещо троснато по отношение — предполагам — на късния час. Опитах да й обясня положението, но тя ме гледаше, сякаш съм опозорил дома й, така че се отказах. Показа ми стаята, като зашляпа пред мен с чехли по коридорчето. Синовете й също бяха в стаята и спяха дълбоко. Моето легло се оказа горна койка. Изведнъж 5 долара ми се видяха много пари. Жената затвори вратата и се отдалечи.

Прекосих стаята в тъмнината и както си бях с дрехите, се покатерих на койката, като, без да искам стъпих на корема на единия от братята. Той каза „Уфффф“, като спукана топка, но не се събуди. Легнах в леглото и в продължение на десет минути опитвах да върна тестисите си по местата им, след като ги открих някъде близо до раменете — като монета, изпаднала в хастар. След това опитах да заспя, но без особен успех.

Сутринта станах и видях, че братята ги няма. Влязох в кухнята с раницата си. Апартаментът беше тих, ако не се брои настойчиво тиктакащият часовник и периодичното „кап, кап, кап“ на един развален кран, който някак си правеше тишината още по-отчетлива. Нямах представа дали хазяйката е излязла или още спи. Измих тихо зъбите си на мивката и се приведох в малко по-представителен вид, с малко вода и кърпичка. След това извадих банкнота от пет долара и я оставих на масата, и още една, която също оставих на масата. И си тръгнах.

Отидох до центъра на града и до автогарата. Исках да хвана автобус за Белград, както бяхме направили с Кац, но се оказа, че вече няма директен автобус през деня. Трябваше да пътувам до Сараево, някъде по средата на пътя, и да се надявам, че там ще успея да направя връзка. Купих си билет за автобуса в десет часа и понеже трябваше да убия два часа, тръгнах да потърся кафе. Някъде към средата на кея, точно срещу улицата, която води към двата най-големи хотела, дочух бълбукащи звуци и долових мирис като от каруца с тор. Надникнах над ръба на кея. Малка тръба бълваше пресни отпадъци направо в пристанището. Виждаше се всичко — лайна, гърчещи се кондоми, парченца тоалетна хартия. Беше ужасно и само на метри от кафенетата и хотелите. Реших да не пия кафе на това място и тръгнах към стария град, където гледката не беше така добра, но поне можех да очаквам, че шансът да се разболея от холера е значително по-малък.

 

 

Автобусът беше претъпкан — автобусите в Югославия винаги са претъпкани — но все пак успях да си намеря място някъде на три-четвърти от дължината към задната част и сграбчих ръкохватката на предната седалка с две ръце. Когато с Кац пресичахме Югославия, пътуването беше повече от вълнуващо. Пътищата през планините бяха неописуемо опасни, твърде тесни за автобус, осеяни с невъзможни завои и шеметни пропасти, с невъобразими отвеси. Шофьорът ни беше избягал луд, който някак си беше успял да омае автобусната компания да го вземе на работа. Млад и наперен, накривил шапката си под хъшлашки ъгъл, караше автобуса си като че ли обсебен от демоните на веселието, задминаваше на завои без видимост, с безумна скорост, надуваше клаксона на всичко и не намаляваше скоростта пред нищо. Пееше сърцати песни и водеше оживени разговори с пътниците — често се обръщаше назад, за да ги гледа — като в същото време ни прекарваше по ронливия ръб на шосето, надвиснал над отвесна пропаст. Спомням си, че често долепях лице до стъклото и не виждах под нас да има път — само бездна и гледка като от самолет.

С Кац седяхме отпред и шофьорът изглежда ни хареса, защото реши да ни забавлява с визуални шеги — преструваше се, че клюмва задрямал и се сепваше в последния миг, за да избегне идващ насреща камион или се правеше, че спирачките му са отказали, докато се спуска по повече или по-малко перпендикулярен наклон със скорост, позната само на астронавтите, като караше Кац и мен да опитваме да си седнем един на друг в скута.

Следобедът, след много часове вълнуващо подскачане, автобусът премина билото и започна да се спуска към обширна, много красива долина, потънала в невъобразима зеленина. Никога не бях виждал такъв вълшебен, омагьосан пейзаж. Във всяко градче и селце от къщите излизаха хора, като че ли пристигането ни беше някакво чудо и подтичваха с автобуса, като понякога подаваха през прозорците пликчета с череши на приятелите си, на шофьора, дори на Кац и мен.

Пристигнахме в Белград в ранната вечер, намерихме като по чудо евтин хотел, високо на един хълм, вечеряхме на една мансардна тераса, гледахме как слънцето залязва над Дунава и как светлините на града блещукат. Пихме много бира и доядохме останалите си череши.

 

 

Онзи ден беше почти съвършен и сега просто копнеех да се повтори. Странно, но някак си очаквах опасностите по планинския път с нетърпение — беше такава убийствена комбинация от ужас и възбуда, все едно да получиш сърдечен пристъп и да ти е приятно. Автобусът се изкачи по улиците на Сплит до стръмните планини с цвят на цимент отзад. Открих, разочарован, че през дългото ми отсъствие пътят е значително подобрен — на много места беше разширен, а на опасните завои бяха поставени мантинели — и че шофьорът не е видимо побъркан. Държеше волана с две ръце и си гледаше пътя.

Стана ясно, че ако ще има някаква драма, тя ще дойде от пейзажа, а той беше богат. Много хора нямат представа колко богата и красива е вътрешността на Югославия. Зелена е като Англия и поразително живописна като Австрия, но без да е нападната от туристи. Час-два, след като напуснеш напеченото от слънцето крайбрежие, с неговите гъмжащи курорти и стандартни хотели, се спускаш по склона на пустата планина и попадаш в един потънал в зеленина, девствен свят на овощни градини и ниви, езера и гори, спретнати ферми и уютни селца — ъгълче на Европа, неподвластно на времето. Хората косяха и събираха сеното на ръка, с коси и дървени вили, оряха с теглени от коне дървени рала. Почти всички възрастни жени в селата бяха облечени в черно и носеха забрадки на главите. Приличаше на картина от далечното минало.

Седем мъчителни, горещи часа след като тръгнах от Сплит, автобусът влезе в Сараево, столицата на република Босна и Херцеговина. Това наистина беше друг свят. Навсякъде имаше минарета, а надписите по магазините и улиците бяха на кирилица. Сараево е заобиколено от стръмни склонове — зимните Олимпийски игри през 1984 година бяха там — и разделено на две от тясна, бърза и много права река — Милячка. Улицата от едната й страна, която свързва новата част на града, близо до автогарата, със стария град на около два километра от там, е известна с най-големия инцидент, станал в града — атентатът срещу ерцхерцог Франц Фердинанд през юни 1914 година.

Наех стая в хотел „Европа“, масивно, западащо заведение, от което все още лъхаше някогашно великолепие. В стаята нямаше телевизор, а осветлението едва ли беше повече от 15 вата, когато са запалени всички лампи, но леглото изглеждаше достатъчно удобно, а в банята, забелязах с благодарност, течеше вряла вода. След дълго киснене, освежен, излязох да разгледам града.

Сараево се оказа чудесна изненада, с множество малки паркове и зелени площадчета. В центъра на града се намира един от най-големите базари в Европа — множество улички с магазинчета, които продават изработени на ръка медни и месингови предмети. Тъй като няма туристи, тук няма и досадници, които да те дърпат за ръкава и да тикат в лицето ти разни стоки, както е в по-известните базари в Истанбул и Танжер. Тук никой не ми обръщаше никакво внимание.

Тръгнах по стръмен склон, който беше застроен с бъркотия от стари, полурухнали къщи, покрай грубо павирани улици, на места почти вертикални. Изкачването беше трудно — дори и местните хора спираха да поемат дъх, опрели ръка на някоя стена — но гледките от височината бяха запомнящи се и екзотични: залязващото слънце обливаше минаретата с корона от светлина, над покривите отекваха извитите призиви на мюезините за молитва.

Върнах се в града навреме, за да се присъединя към вечерната разходка по главната улица — единственото време, както ми се стори, когато югославяните се развеселяват.

По пътя разглеждах менютата на ресторантите и седнах в хотел „Централ“, който също като „Европа“ показваше следи на отминало величие — като достолепен дом, обитаван от обеднял аристократ. Бях единственият клиент. Югославия се намираше в период на икономически хаос. Инфлацията гонеше стотици проценти, а динарът се обезценяваше всеки ден, понякога по два-три пъти на ден в полза на чужденците — чак да се почувстваш неловко — и във вреда на местните. Обилна вечеря, състояща се от супа, пържола, зеленчуци, салата, хляб, бира и кафе, струваше само 8 долара и въпреки това изглежда аз бях единственият човек в града, който можеше да си я позволи.

Обслужването, както навсякъде в Югославия, беше безразлично — не че гледат навъсено, но и нямат никаква грижа за клиента. Келнерът остави следа от супата ми по килима и по покривката и изчезваше за дълго време, като ме оставяше да гледам празни чинии и купички, но не мога да го обвиня. Проблемът, когато посещаваш страна, в която би могъл да живееш като принц е в това, че всички, с които си имаш работа, в сравнение с теб са пълни бедняци. В Сплит забелязах някакви германци, които даваха на келнера бакшиш, сякаш си играят с него, едва ли не го дразнеха, и бях уверен, че е подправил ястията им с малко плюнка. Надявах се сега моят келнер да не се бави заради същото.

 

 

Сутринта се върнах на автогарата и опитах да разбера какви автобуси има за Белград, но момичето зад гишето беше така увлечено в разговор с някого по телефона, че явно нямаше намерение да дава никаква информация. Чаках доста време, дори пророних няколко думи през дупката в стъклото, но то ми хвърли празен поглед и продължи да говори и да увива кабела на слушалката около пръста си. Най-накрая се отдалечих и разбрах как да взема автобуса, като разпитах шофьорите.

Пътуването до Белград отне осем часа и се оказа дори още по-бавно, горещо и отегчително от автобуса предния ден. Седях до мъж, чиято грижа за личната хигиена беше далеч от общоприетите разбирания и целия следобед съжалявах, че не знам как е на сърбохърватски: „Извинете, но краката ви леко намирисват. Бихте ли ги извадили през прозореца?“ Постепенно, за да се спася от вонята, изпаднах в безмозъчната забрава, която все по-често и по-често ме поддържаше в периодите на пътуване от място на място, и търпеливо зачаках през предното стъкло на автобуса да се покаже Белград.

Слязох от автобуса с усещането, че съм измамен. Пътуването ми бе отнело два дни, без изобщо да преживея приключението на безумните скорости, за което си бях мечтал. Намерих стая в старомоден хотел, наречен „Екселсиор“, доста скъп, но комфортен, и незабавно се заех с обичайното проучване на града. Скитах наоколо два дни и установих, че не си спомням почти нищо от Белград. В името на доброто старо време опитах да намеря хотела, в който бяхме отседнали с Кац, с идеята да вечерям на терасата, ако още съществува, но скоро осъзнах, че търсенето е безнадеждна работа. Просто не си спомнях достатъчно подробности, за да знам откъде да започна да търся в такъв голям град.

Въпреки всичко харесах Белград. По характера си това е типичният средноевропейски град — дълги булеварди със солидни, мрачни пет и шестетажни сгради, изпъстрени с паркове и монументални постройки с медни куполи. Отчетливо се долавяше мъртвата хватка на централното планиране навсякъде, но наред с това и освежаващ недостиг на западни фирми — „Макдоналдс“, „Бенетон“ и други подобни.

Нямаше кой знае какво за правене в Белград. Обходих главните търговски улици и отидох в голям парк, наречен „Кале мегдан“, построен около стара крепост и спретнато аранжиран с дървета, пейки и статуи на югославски и по-специално, сръбски герои. На повечето пейки седяха мъже, наведени над шахматни дъски, заобиколени от зяпачи, които необезпокоявано даваха съвети и на двамата играчи. В края на парка имаше тераса, от която се простираше изглед към града и мястото, на което реките Сава и Дунав се сливат, за да оформят една истинска голяма река.

Един следобед походих малко до едно гористо, неравно имение, в което е бил щабът на Тито и в което сега той е погребан. Дълга пътека водеше до мавзолея. Бях единственият посетител и нямаше кой знае какво да се види. Тито не беше запазен — както се и надявах — под стъклен похлупак. Беше безопасно скрит под мраморна плоча, отрупана със свежи венци и цветя. Край гробницата стоеше „мирно“ един-единствен войник, отчайващо млад, отегчен и притеснен. Явно беше длъжен да гледа право напред, но виждах как ме следи с очи, докато обикалях помещението и имах ужасното чувство, че посещението ми е кулминацията на деня му. „И за мен“ — промърморих.

Излязох навън и изведнъж усетих тежестта на незнанието какво да правя със себе си. Пред мен се разстилаше панорамна гледка към един град, който не държах особено да проуча. През по-голямата част от следобеда седях в един парк и гледах как млади родители люлеят децата си на люлки. Непрекъснато си повтарях да стана и да отида да правя нещо, но краката ми не реагираха, а и бездруго исках единствено да седя и да гледам как си играят децата. Осъзнах след малко, че ме е обзела носталгия по дома. Боже мой.

 

 

На следващия ден се събудих в по-добро състояние на духа. Днес щеше да се сбъдне една моя стара мечта. Щях да се возя в спален вагон първа класа от една европейска столица до друга. Това от доста време ми се бе струвало, че е върхът на лукса, така че закусих в ресторанта на „Екселсиор“ със спокойното самочувствие на човек, чието време е дошло. Планът ми беше да купя билета веднага след закуска и после да прекарам деня по музеите, а вечерта да отида на гарата и да заема мястото си сред разорените херцогини, двойниците на Еркюл Поаро и другите екзотични типове, които, мислех си, все още пътуват в спални вагони първа класа в този край на света.

Пиколото ми каза да не си купувам билет на гарата. „Там е пълен хаос“ — обясни той и поклати тъжно глава. По-добре било да отида в централното бюро на „Спутник“, държавната пътническа агенция, където бих могъл да направя резервацията при относително спокойствие.

В бюрото на „Спутник“ имаше порядък, но беше недружелюбно и пълно с бавни опашки. Най-напред трябваше да изчакам една опашка, за да разбера на коя опашка да се наредя. След това се наредих на опашката за спални места, но такива, както ми обясни някакъв злокобен екземпляр, маскирал се като жена на средна възраст, нямало за седмици напред и никаква сума пари не можела да ми осигури такова толкова късно. Е, още една мечта изчезва с грохот в тоалетната чиния на живота, помислих си мрачно. Жената ме насочи към трета опашка, където може би, ще успея да си намеря седящо място, ако имам късмет, но махването на ръката й ми подсказа, че това е малко вероятно. Оказа се права. Без да съм намерил и седящо място, отново се наредих на първата опашка, за да разбера дали няма някакви други опашки, които да изчакам, без да е безполезно. Момичето на гишето, което се оказва единственото приветливо създание в цялото бюро, ми каза, че би трябвало да се наредя за самолетен билет, защото полетите били почти толкова евтини, колкото и влака. Наредих се на опашката за самолетни билети, която беше изключително дълга и бавна, и когато дойде редът ми, открих — ха, ха, ха, — че опашката за самолетни билети не била тази, а онази вляво. И така, наредих се на опашката за самолетни билети и в края на краищата открих, че няма и свободни места за полетите нито в същия ден, нито на следващия.

Обземаше ме чувство на безпомощна фрустрация, следвано по петите от плачлива паника. Бях прекарал там близо два часа. Обясних на момичето, колкото мога по-търпеливо, че трябва да стигна до София най-късно на следващия ден, заради визата ми. Тя ме погледна така, все едно ми казва: „Защо, мамка му, смяташ, че трябва да ми пука?“, но все пак обеща да ме включи в листата на чакащите за вечерния полет и ми каза да се върна в четири часа.

Отидох до автогарата с надеждата по чудо да има автобус за София. Автогарата беше абсолютен хаос — край всяка каса за билети имаше тълпа, хора седяха върху купчини куфари, чакаха тревожно или се включваха в малки локализирани бунтове, когато пристигнеше автобус. Въздухът изпълваше говор на десетина езика. Всички надписи бяха на кирилица. Разгледах разписанията, окачени на стената, но нямах никаква представа как изглежда „София“ на кирилица. Изведнъж идеята да съм невинен и свободен в чужда страна престана да ми се струва екзотична и привлекателна. Дори не можех да разпозная гишето за информация. Бях безпомощен като малко дете.

Докато разбера, че няма автобуси за София, мина по-голямата част от следобеда. Най-добрият ми шанс бил да хвана автобус за Ниш, после друг, до Димитровград, на границата с България, и да се надявам там да хвана някакъв транспорт за последните шейсетина километра, до София. Всичко това би отнело поне три дни, но вече толкова горях от желание да се махна от Югославия и да замина за друга страна, че купих билет за Ниш, за 12 долара, мушнах го в джоба си и се върнах с натежали крака в бюрото на „Спутник“.

Стигнах две секунди след като удари четири. Зад компютъра за резервации на самолетни билети сега седеше друго момиче. Описах ситуацията и момичето потърси името ми в листата на чакащите. След миг ме информира, че името ми не е в списъка. Погледнах я като човек, който току-що е загубил работата си, откраднали са му колата, а сега научава, че жена му е избягала с най-добрия му приятел. Казах:

— Какво?

Обясни ми, че нямало никакво значение, защото за вечерния полет все още имало предостатъчно места.

Казах:

— Какво?

Момичето ме изгледа с подчертано безразличие. Билетът до София струвал 112 долара. Искам ли?

Дали искам билет? Папата католик ли е? „Бети Форд“ клиника ли е?

— Да — отговорих.

Момичето натрака нещо на клавиатурата и след миг имах издаден билет. Обля ме вълна на облекчение. Щях да съм в София за вечеря, или поне за нощна закуска. Махах се от Белград. Ура!

Излязох вън и спрях такси.

— Към летището — казах на шофьора и се строполих на задната седалка, докато колата потегляше. Надигнах се и видях, че е млад, весел и накриви шапката си хъшлашки. Караше като умопобъркан. Беше страхотно.