Бил Брайсън
Един американец в Европа (17)

Швейцария

Стигнах до Бриг, през Домодосола и Симплонския проход, в пет часа. Беше по-тъмно и по-студено от Италия, а улиците блестяха от дъжд. Наех стая в хотел „Виктория“ край гарата и веднага тръгнах да търся нещо за ядене, защото не бях хапвал нищо след деликатеса от смачкани смокини в Локарно на обяд.

Всички ресторанти в Бриг бяха немски. В Швейцария човек никога не знае къде е. В един момент всичко е италианско, след километър-два всички говорят немски или френски, или някаква разновидност на „романш“^[1]. По въображаема линия, по продължение на източната част на централна Швейцария, попадаш на двойки съседни села, чиито имена явно произхождат от различни езици — Сен Блез и Ерлах, Ле Диабльоре и Гщайг, Делмон и Лауфен, — а ако тръгнеш на юг, към Италия, виждаш същото, само че с италиански. Бриг беше щипка, така да се каже, немскоговорещи между двете останали разновидности.

Огледах шест или седем ресторанта, объркан от менютата им и изпълнен със съжаление, че не знам как е на немски черен дроб, свински крака и варени очи, докато най-накрая не попаднах на заведение, което се казваше „Restaurant de la Place“, над града. Каква чудесна изненада, казах си и веднага влязох, като си мислех, че ще имам поне някаква представа какво поръчвам, но се оказа, че името „Restaurant de la Place“, е само безсърдечна шега. Менюто и там беше на немски.

Това наистина е един от най-непривлекателните езици по отношение на храната. Ако искаш разбита сметана в кафето си, в немскоговорещия свят го поръчваш „mit Schlag“^[2]. Така. Звучи ли ви това като разбита на пяна вкуснотия, или ви напомня за онова, което пушачите отделят от белите си дробове рано сутрин? Менюто беше пълно с неща, които извикваха в съзнанието звуците на разгонено прасе: Knoblauchbrot, Schweinskotelett ihrer Wahl, Portion Schlagobers^[3] (и това беше десерт!)

Поръчах си Entrecote и Frites^[4], което звучеше някак тъпо след Италия (така се и оказа), но поне не се наложи да крия по-голямата част в салфетката си, за да избегна злепоставящия вик на разочарование, който всички келнери надават, като разберат, че не си докоснал своя скротум от козел Еn Croute^[5]. Във всеки случай, мястото — колкото бар, толкова и ресторант — беше приемливо: тъмно и семпло, и с опушен таван, но келнерите бяха любезни, а бирата — голяма и студена.

В средата на масата имаше голям чугунен съд, който приех за пепелник, но след това ми мина ужасната мисъл, че може да е някакъв контейнер за храна и че келнерката ще дойде след минутка и ще сложи вътре хляб или не знам какво. Озърнах се, за да видя дали някой друг от няколкото клиенти не го ползва за пепелник и понеже никой не го ползваше, грабнах фаса си и изгасналата клечка кибрит от там и ги скрих в една саксия до масата, после опитах да издухам пепелта, но тя се пръсна по покривката. Докато се опитвах да я почистя, съборих чашата си и олях масата с бира.

След това по-голямата част от покривката представляваше поредица сивкави петна, очертани на фона на голямо и неравномерно жълто петно, което поразително напомняше урина. Опитах се небрежно да го прикрия с ръка и горната част на тялото си, когато келнерката донесе вечерята ми, но тя моментално видя как съм оплескал всичко и ме погледна не с презрение, както се бях опасявал, а още по-лошо — със съчувствие. Така човек може да гледа претърпял мозъчен инсулт, който е загубил контрол над мускулите си, но въпреки това храбро опитва да се храни сам. „Бог да го благослови, горкичкия“ — казваше погледът й.

В продължение на кошмарен миг си помислих, че може да дойде да върже салфетката на врата ми като лигавник и да ми нареже вечерята. Тя обаче се върна на мястото си зад бара, като не преставаше да ме следи съчувствено, докато се хранех, готова всеки момент да се втурне, ако приборите започнат да дрънчат в ръцете ми или ако спазъм ме накара да се катурна назад. Тръгнах си с голямо облекчение. Между другото, чугуненото нещо на масата се оказа пепелник.

Бриг беше някак странно място. Исторически, градът е възникнал като място за смяна на впряговете по пътя между Цюрих и Милано, а сега изглеждаше като че ли не е много наясно какво да прави със себе си. Беше доста голям, но не предлагаше голямо разнообразие. Беше от градовете, чийто квартал с червени фенери би се побрал в телефонна кабина. Всички магазини продаваха скучни стоки като хладилници, прахосмукачки и телевизори иззад блестящи стъклени витрини. После ми хрумна, че всички магазини в повечето страни продават скучни стоки иззад блестящи стъклени витрини. Работата беше в това, че вече не бях в Италия, и ме обзе кратък пристъп на тъга. Това е проблемът при пътешествията — днес седиш на чаша капучино на тераса над морето, утре те вали дъжд в най-тъпия град в Швейцария, докато зяпаш хладилници.

Изведнъж ми мина през ум, че никъде в Италия не бях видял да се продава хладилник, прахосмукачка или друго такова функционално нещо. Предполагам, че италианците не пътуват чак до Бриг, за да си ги купуват и че тези стоки би трябвало да се предлагат все някъде и в собствената им страна, но не си спомнях да съм видял такова място. В Бриг обаче нямаше нищо друго. Обикалях улиците и полагах усилия да си изработя интерес към бялата техника, но настроението ми попречи и скоро се върнах в бара на хотела, където пих малко бира и почетох класическия разказ за Черната смърт на Филип Зиглер, озаглавен с въображение „Черната смърт“ — съвсем подходящо за тези самотни, дъждовни нощи в чужда страна.

Всъщност, четивото беше чудесно, не на последно място и защото споменаваше местата, през които бях минал — Флоренция, например, където 100 000 души, половината население, измрели за четири месеца и Милано, където новините от Флоренция предизвикали такъв ужас сред местните хора, че всеки, заподозрян, че дава подслон на жертва, бил зазиждан жив в дома си.

Нищо не помага така добре да видиш собствените си проблеми в перспектива, както четенето за хора, погребани живи. Склонен съм да смятам живота за отвратителен, когато не си намеря място за паркиране пред супермаркета, но я си представете какво е било да си италианец през четиринайсети век. Най-напред, през 1345 година валяло, без да спре шест месеца и това превърнало страната в безотточно езеро, в което било невъзможно да се сее. Икономиката рухнала, банките фалирали и от последвалия глад умрели хиляди. Две години по-късно страната била разлюляна от ужасни земетресения — в Рим, Неапол, Пиза, Падуа, Венеция — които донесли още смърт и хаос. И тогава, точно когато хората започвали да си мислят, че положението трябва да се оправи, някакъв незнаен моряк слиза от кораба в Генуа и казва: „Знаете ли, вече не ми е толкова горещо“, и след дни голямата чумна епидемия започва да шества из Европа. И не свършва с това. Чумата се връща, за да доразчисти и през 1368 — 69, 1371, 1375, 1390 и 1405 година. Странното за мен е, че това съвпада с един от великите периоди на църковното строителство в Европа. Не знам за вас, но ако живеех във време, когато Бог обсипва всеки трети мой съгражданин с гноящи отоци, някак си нямаше да мисля, че е на моя страна.

 

 

На сутринта взех бързия влак за Женева. Минахме през поредица скучни индустриални градове — Сиера, Сион, Мартини — места, които сякаш изцяло се състояха от малки фабрики и индустриални цехчета, отрупани с варели, купчини дървени палети и друг полузабравен боклук. Бях забравил, че голяма част от Швейцария е всъщност доста грозна. И навсякъде имаше стълбове. И тях бях забравил. Швейцарците си ги бива да опъват жици. Оплитат с тях планинските склонове, за да прокарват електричество, окачват ги на безкрайни редици бесилки покрай всички железопътни линии и като въжета за пране над улиците си, за да минават трамваите. Изглежда не им е минало през ум, че има и по-приятни начини да се уредят нещата.

Стигнахме до брега на Женевското езеро край Вилньов и продължихме покрай него със скорост, която ме убеди, че машинистът е паднал мъртъв върху лоста. Профучахме край замъка Шильон — фшшшшт, живописна мацаница, без очертания — прелетяхме през гарите на Монтрьо и Веве, като накарахме хората по пероните да се разбягат, и най-накрая спряхме бавно и тежко в Лозана, за да изнесат, предполагам, тялото на машиниста за рециклиране (фанатично трудолюбивите швейцарци, струва ми се, не погребват мъртъвците си, а ги използват за производство на мас за отопление) и да сложат на неговото място някой в по-добро здраве. Така или иначе, последната отсечка до Женева изминахме с по-подобаващо темпо.

Точно пред купето ми стояха двама млади австралийци, които от Лозана до Женева не престанаха да говорят за големите битки, на които бяха присъствали през годините. Не ги виждах, но чувах всяка задъхана дума Говореха неща от рода на:

— А помниш ли как Малой Мускула разгони фамилията на Дивите тризнаци с теслата? Имаше кръв и карантия навсякъде, казвам ти!

— Вадех си парчета мозък от бирата.

— Да… Фан-тас-тич-но. А помниш ли как Малой натика щеката за билярд в носа на Джейсън Брустър и тя му се показа на темето?

— Ей, ама тоя Малой беше страшно животно, а?

— И още как.

— Виждал ли си го как яде жива котка?

— Не, ама веднъж го видях как изтръгна езика на кон.

Това продължи чак до Женева. Тези момчета бяха сериозни психопати и спешно се нуждаеха от клиника. Очаквах някой от тях да погледне към мен и да каже:

— Ей, стана ми скучно. Искаш ли да спуснем тоя задник надолу с главата през прозореца, да видим колко пъти тиквата му ще се думне в траверсите?

Най-накрая надникнах навън. Двамата бяха по метър и петдесет високи и не можеха да набият и джудже с превързани очи. Тръгнах след тях през влака и на гарата в Женева, а те не престанаха да дрънкат за хора със затъкнати в грил глави или с езици, заковани за пода.

Гледах ги, докато се отдалечиха, после с присъщия си инстинкт, който рядко ми изневерява, наех стая в най-долнопробния и недружелюбен хотел в целия град, който уместно беше наречен „Терминус“.

След като установих, че няма какво да ме задържи там, тръгнах право към офисите на банка UBS на улица „Рона“, за да си поискам възстановените пари за откраднатите чекове. Насочиха ме към малка стаичка в сутерена, в която се извършваха международните трансакции. Бях предполагал, че нещата тук ще са приятно ефективни, но не бях отчел факта, че националното мото на швейцарците е „Доверие никому“. Загубих почти целия следобед.

Най-напред трябваше да изчакам дълга опашка, заедно с жени със забулени лица и мъже по пижами, до един ангажирани със сложни трансфери на средства от една арабска пясъчна дюна до друга, като междувременно изискваха документи на пергамент, брояха огромни купчини шарени банкноти и чат-пат прекъсваха, за да се помолят на Аллах и за да заколят някоя коза. Всичко това ставаше под зоркия поглед на руса жена, която очевидно ненавиждаше работата си и всичко живо на планетата. Мина час, само докато стигна до гишето, където поискаха от мен да се легитимирам и да разкрия, с тих глас и многозначителни странични погледи, тайния номер, който ми бяха дали като парола по телефона във Флоренция. След това жената ми нареди да взема стол.

— О, благодаря, но няма да се събере в багажа ми — отговорих с най-лъчезарната си американска усмивка. — Не може ли само да си получа чековете.

— Трябва да вземете стол и да чакате. Следващият.

Седях още три-четвърти час, преди отново да ме повикат на гишето, където ми връчиха формуляр с множество въпроси и пак ме изпратиха на мястото ми, за да го попълня. Документът беше досаден. Искаше от мен не само да обясня с всички подробности как така съм бил толкова безразсъден, че да загубя туристическите чекове, които от „Виза“ са ми предоставили с цялото си доверие, но и куп дребни подробности, включително номера на полицейския доклад и адреса на полицейския участък, в който е направен този доклад, както и друг куп напълно неуместни въпроси, като колко съм висок, колко тежа и какъв е цветът на кожата ми.

— Какво общо, по дяволите, има цветът на кожата ми с чековете ми? — възкликнах гневно, в резултат на което една приятна на вид матрона до мен се премести два сантиметра встрани, за да увеличи разстоянието помежду ни. Най-накрая формулярът искаше да посоча две лица за финансови препоръчители и едно за лична препоръка.

Не можех да повярвам. По каква безумна логика трябва да давам препоръки, след като искам да си взема нещо, което поначало е мое?

— В „Американ Експрес“ не искат такива неща — казах на дамата до мен, тя ме погледна и премести задника си още два сантиметра по-близо до безопасността. Излъгах във всички отговори. Написах, че съм висок метър и трийсет, че тежа 200 килограма, че съм роден в Абисиния и обяздвам жребци, за да си изкарвам прехраната. В графата за цвят на кожата написах „кехлибарен“, а като финансови препоръчители посочих Майкъл Милкън и Айвън Боески^[6]. Като личен препоръчител, разбира се, посочих себе си. А кой друг ще ме препоръча по-добре? Бях побеснял от възмущение, когато пак застанах на опашката, която сега се бе увеличила с делегация търговци на диаманти от Руанда и два типа с камили.

— Защо трябва да отговарям на тези тъпи въпроси? — попитах, когато предадох формуляра. — Това е най-тъпото нещо, което съм виждал. Наистина е… тъпо!

Когато се ядосам, ставам толкова красноречив. Жената изтъкна, че няма нищо общо с това и че само изпълнява нареждания.

— И Химлер е казал така! — изкрещях, като и двата ми крака отскочиха от земята едновременно. След това си дадох сметка, че е безпредметно, че ще ме накара отново да седна и да чакам до Коледа, ако не се държа спокойно и като швейцарец, така че взех новите туристически чекове, без проява на нещо повече от силно възмущение.

Отсега нататък обаче, ще ползвам само „Американ Експрес“ и нищо друго, а ако фирмата желае да признае подкрепата ми, като ми подари комплект куфари или ме награди с каране на ски в Скалистите планини, нека се знае, че съм готов да приема.

 

 

Прекарах два дни в Женева, изпълнен със странното, празно усещане, че ми се ще да съм някъде другаде. Не знам защо така, Женева всъщност е приятен град — подреден, безукорно чист, удобен за разходки, със стръмен и достопочтен стар град, няколко приятни парка и голямо синьо езеро, блещукащо през деня и още по-пленително през нощта, когато многоцветните светлини на града се отразяват в него. Наред с това обаче е скучен — скъп, делови, закопчан до шията, неспособен да те стопли. Хората крачеха забързано, прегърбени, в поза „стой настрана“. По улиците беше пролет, но от лицата на хората лъхаше февруари. Изглежда нямаше млади хора, които да оживяват бистрата и баровете, както в Амстердам и Копенхаген. Нямаше веселие, искра, нямаше душа. Най-хубавото, което може да се каже за града е, че е чист.

Предполагам, човек би трябвало да се възхищава на швейцарците заради трудолюбието им. В края на краищата, това е държава, която е малка, планинска, буквално лишена от всякакви природни ресурси, но въпреки това е успяла да стане най-богатата страна в света. (Брутният национален продукт на глава от населението е близо двайсет и пет процента по-висок дори от този на Япония и два пъти по-голям от този на Великобритания.) В Швейцария парите са всичко — имат повече банки, отколкото зъболекари — и тихата страст на швейцарците към парите ги прави хитри опортюнисти. Страната е изцяло на сушата — най-близкият полъх на море е на 480 километра, но въпреки това там се намира най-големият производител на корабни двигатели в света. Добродетелите на швейцарците са безбройни — те са чисти, подредени, спазват законите, усърдни са (дотолкова, че на национален референдум през 1970 година гласуваха срещу възможността да си осигурят по-кратка работна седмица).

Разбира се, в това е целият проблем. Тези хора са толкова отчаяно скучни и окаяно консервативни! Един приятел, който живееше в Женева през 1968 година, когато студентите в цяла Европа разкъсваха континента на парчета, веднъж ми разказа, че студентите в Женева също решили да си спретнат бунт, но го отменили, защото полицията не им дала разрешение. Приятелят ми се кълне, че е истина. Истина е и че жените в Швейцария получиха право да гласуват едва през 1971 година — някакви си петдесет години след като са го получили навсякъде другаде — а в един кантон, Апенцел Инхерходен, нямаха право да участват в местните вотове до 1990 година. Тези хора имат ужасната склонност да са самодоволни и безмилостно егоистични. С радост приемат чужди работници — един на всеки пет души в Швейцария е чужденец — но отказват да им предложат сигурността на гражданството. Когато нещата загрубеят, изпращат работниците у дома — 300 000 души по време на нефтената криза от 1973 година, например като ги заставят да зарежат домовете си, да извадят децата си от училище, да изоставят удобствата си, докато положението се оправи. По този начин швейцарците се възползват от евтина работна ръка, докато икономиката е в добро състояние, без обаче да поемат неудобните социални отговорности да плащат помощи за безработни и здравеопазване в лошите времена. Това означава, че поддържат ниска инфлация и запазват собствения си самодоволен, тлъст жизнен стандарт. Разбирам ги, но не съм длъжен да им се възхищавам.

На втория ден направих дълга разходка по брега на езерото — всичко беше потънало в зеленина, просторно, пусто — покрай старата, до голяма степен изоставена сграда на Обществото на народите, където момчета опитваха да счупят прозорците с камъни, но без особен успех, през спокойната ботаническа градина и покрай Двореца на народите (По-голям от Версай, според туристическите брошури), в който сега се помещава ООН. На входа се поколебах дали да платя много франкове, за да направя обиколка с екскурзовод и… не се ли радвате, че се отказах? Аз се радвам.

Вместо това на картата на града открих, че малко по-нататък по улицата е Musee International de la Croix-Rouge et du Croissant-Rouge (Международен музей на Червения кръст и червения кроасан), което ми се стори доста по-обещаващо. Така се и оказа. Мястото наистина беше изненадващо приятно, ако това не е прекадено неподходяща дума за музей, посветен на човешкото страдание във всичките му изумителни и разнообразни форми. Искам да кажа, че беше подреден с мисъл, с умело и уверено използване на мултимедийни средства, както, струва ми се, се наричат тези неща в бранша. Освен това вътре буквално нямаше жива душа, а посланието на музея беше много въздействащо, предвид факта, че всичко трябваше да бъде обяснено на четири езика и че не би могло да се прекалява с натурализма в описанията и фотографиите на бедствията и човешката жестокост, заради младата аудитория.

Беше ясно и че ръцете на организацията са вързани по някои политически съображения. На едно място имаше макет на килия, не по-голяма от домашен бюфет, в която работниците на Червения кръст открили седемнайсет души, натъпкани там при нечовешки условия, без да могат дори да седнат, поради единствената причина че не били съгласни с властващите. Никъде обаче не се споменаваше в коя страна е била открита тази килия. В началото реших, че тази непрекъсната дискретност е жалка, но после размислих и си дадох сметка, че тя е необходима и разумна. Ако назоват страната, могат да изложат на опасност другите акции на Червения кръст в нея, която и да е тя. Страшното беше да си дадеш сметка в колко много страни всъщност би могло да се случи.

Прекарах остатъка от деня в размотаване из града, из универсалните магазини, където опипвах стоките (това докарва продавачите в Швейцария до лудост), после похапнах в единственото място, което човек може да си позволи („Макдоналдс“), разгледах катедралата, обиколих стария град и зяпах витрините на магазините за антики, в които се продаваха прекалено натруфени предмети, каквито очакваш да видиш в списание „Красив дом“, като обзавеждане за някоя хасиенда в Малибу — порцеланови тигри в естествен размер, азиатски вази, в които можеш да сложиш едро дете, старинни бюра и бюфети, от чиито извивки блестеше позлата.

Вечерта, след като изстъргах остатъците от смачканите смокини на Локарно от последната си чиста риза, излязох да изпия една бира в един долнопробен бар зад ъгъла, в който чаках седмици, за да ме обслужат и после цял час гледах колко е голяма сметката и колко е малка бирата, като ги държах една до друга, за целите на сравнението. След като отказах услугите на единствената проститутка в Женева (Благодаря, но управата току-що ми го начука), се преместих в друг по-долнопробен бар малко по-нататък по улицата, но и там преживях абсолютно същото, така че се прибрах в хотела с натежали крака.

Влязох в банята, за да видя как съхне ризата ми. Забелязах с нетрепващия поглед на човек, който знае какво е разочарование, че лилавите петна от мачканите смокини отново се появяваха като тайно мастило. Хвърлих ризата в кошчето за боклук и се върнах в стаята, включих телевизора и се строполих върху леглото, с едно-единствено движение, и започнах да гледам филм от 1954 година, озаглавен „Пясъците на Иво Джима“, в който Джон Уейн убиваше японци, докато говореше на френски с глас на друг човек — не бях подозирал, че е имал и такива актьорски умения.

Мина ми през ум, докато лежах и гледах онзи филм, от който не разбирах и дума, освен „Bonjour“, „Merci bien“ и „А-а-а-а-gh!“ (това казваха японците, когато Джон ги намушкваше в корема с щика си), че всичко е достатъчно отегчително, за да предизвика увреждане на мозъка, и същевременно, че се забавлявам точно толкова, колкото и всички останали в Швейцария.

 

 

Взех сутрешния влак до Берн, на два часа път в източна посока. Берн се оказа огромно облекчение. Беше достолепен и хубав град с множество кафенета и млади хора. Грабнах карта на града от туристическия офис на гарата и с нейна помощ наех стая в хотел „Kreuz“, в центъра на града. Хвърлих багажа си и моментално изскочих навън, не само пламнал от нетърпение да видя града, но и радостен от това нетърпение. В Женева бях започнал да се притеснявам, че желанието ми да пътувам се изчерпва и че през останалата част от пътешествието си ще влача крака по калдъръмени улици с увиснали рамене. Не — отново бях наперен, сякаш са ми дали ударна доза витамини.

Берн е построен на стръмен скат над река Ape, а изгледите от мостовете и местата за наблюдение са наистина чудесни, особено към стария град — хаотично разхвърляни керемидени покриви с оранжев оттенък, сред които стърчаха камбанарии и кули, напомнящи мутирали часовници с кукувичка. Повечето улици бяха сводести — не бях виждал такива. Долните етажи бяха назад, а горните стърчаха напред, подпрени на дебели извити опори, така че се получаваше закрит проход. Магазините бяха много по-разнообразни и интересни — дори по-стилни — от магазините в Женева. Имаше антикварни книжарници и художествени галерии, магазини за антики, специализирани във всичко — от механични играчки с пружина до етруска керамика.

В културно отношение Берн е на разделителната линия между френскоговореща и немскоговореща Швейцария и преливането на двете там е приятно екзотично. Например, келнерите те посрещат с „Bitte“, а те изпращат с „Merci“. Архитектурата определено е типичната за немска Швейцария — със строги (макар и не неприятни) на вид къщи от пясъчник, строени така, че да издържат хиляди земетресения. Берн има атмосферата на оживен провинциален пазарен град. Никога не би познал, че е столица на страната. Това отчасти се дължи на специфичните особености на политиката в Швейцария. Толкова много правомощия са прехвърлени към кантоните и толкова много въпроси се решават с референдуми, че швейцарците не изпитват необходимост да имат министър-председател, а президентският пост е толкова номинална и представителна позиция, че президентът се сменя всяка година. Нямаше да има и президент, ако не се налагаше някой да посреща чуждите държавни глави на летището. Бундесхаус, или националният парламент, прилича на провинциална община и никъде в града дори в баровете по околните улици — нямаш усещането, че си сред чиновници и политици.

Ден и половина се разхождах из стария град, по мостовете и из по-модерните, но все пак красиви улици на жилищните квартали от другата страна на Аре. Беше чудесен, град за безцелни разходки. Нямаше магистрали, нямаше промишленост, нямаше стерилни офиси, а само безкрайни улици с хубави къщи и малки паркове.

Опитах две туристически атракции и в двете се провалих. Минах по високия, сводест мост Нидег, за да видя прочутите мечи бърлоги — името на града произлиза от немската дума за мечка, така че отглеждат няколко мечки като талисмани — но бърлогите бяха празни. Нямаше табела, която да обясни защо, а местните жители, които идваха с децата си, бяха също толкова озадачени, колкото и аз.

Опитах да посетя и музея на Алберт Айнщайн, намиращ се в стар апартамент на „Крамгасе“, една от главните улици. Минах по тази улица половин дузина пъти, преди да открия скромния вход на сградата, свит между един ресторант и бутик. Вратата беше заключена — беше прашна и изглеждаше така, сякаш никой не я е отварял от седмици, може би и години — и никой не реагира на звънеца, макар че, според туристическите брошури, музеят би трябвало да е отворен. Стори ми се странно, че никъде в града не попаднах на никаква индикация, че Айнщайн някога е живял тук — нямаше паметник на площад или в парк, нямаше улица с неговото име, нямаше и пощенски картички с добродушното му лице. Нямаше дори паметна плоча, която да съобщава, че през 1905 година, докато е работил като никому неизвестен чиновник в швейцарското патентно бюро и е живеел над тази врата, Айнщайн е написал четири труда, променили завинаги физиката — за теорията на Брауновото движение, за теорията на относителността, за фотонната теория за светлината и за връзката между маса и енергия. Разбира се, нямам никаква представа какво означават тези неща — разбирам от наука, колкото да се чудя защо всъщност електричеството не изтича от контактите — но бих искал да видя къде е живял.

Вечерта се нахраних изобилно, което е единственото, за което чужденец може да си мечтае в Швейцария и направих още една дълга разходка по опустелите улици и площади. Когато се връщах към центъра на града по „Маркгасе“ — една от основните пешеходни улици, открих, че всички барове затварят. Келнерите прибираха вътре масите и столовете и гасяха осветлението. Беше девет и двайсет вечерта. Това дава някаква представа за шемета на нощния живот, който предлага Берн.

С тихо отчаяние продължих да обикалям наоколо и след няколко преки, на „Кохегасе“, облекчен открих един бар, който все още беше отворен. Беше претъпкан, но вътре беше задимено и приятно. Тъкмо сядах с чаша „Еделвайс“ и последните глави на „Черната смърт“, когато чух познати гласове зад гърба си:

— Помниш ли, когато на Блейн Брокхаус му кипнаха лайната и се развилия с едно Узи в работническия клуб на Уест Колагонг?

Обърнах се и видях двамата приятели от женевския влак, седнали на високи столове зад запенени бири.

— Как я карате, момчета? — попитах ги, преди да успея да се спра.

Погледнаха ме, като че ли съм потенциално умопобъркан.

— Познаваме ли се, приятел? — попита единият.

Не знаех какво да кажа. Тези типове не ме бяха виждали никога през живота си.

— От Австралия сте, нали? — изтърсих глупаво.

— Да. И какво?

— Аз съм американец. — Замълчах за момент. — Обаче живея в Англия.

Последва дълга пауза.

— Чудесно — отбеляза единият с лек примес на сарказъм, после се обърна към приятеля си и го попита:

— Помниш ли как О’Лиъри, Лайняния дъх, накълца ръцете на оная келнерка с мачете, защото имаше муха в бирата му?

Почувствах се като задник, което, разбира се, описва доста добре истинското ми състояние в онзи момент. Умаленият им ръст и закърнелите им мозъци още повече засилиха усещането за тихо унижение. Върнах се към бирата и книгата си — ушите ми бяха станали горещи на пипане — и се насладих на участта на нещастниците от Бристол, където, през 1349 година чумата дотолкова се развилняла, че „живите едва смогвали да погребат умрелите“, а улиците обрасли с трева до коленете.

Не след дълго, с помощта на още две бири и 120 000 агонизиращи трупа в западна Англия, смущението ми премина и се чувствах значително по-добре. Все пак, ако се събудите с оток в слабините, по-добре отидете на лекар.