Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Neither here nor there, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)

Издание:

Първо издание

Бил Брайсън, Един американец в €вропа

Превод: Владимир Германов

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

Издателство: „Еднорог“

История

  1. — Добавяне

Истанбул

С Кац отидохме до Истанбул, от София, с „Ориент експрес“. Мислех си, ще е адски романтично — представях си едва ли не, че прислужник с тюрбан ще разнася чашки със сладко кафе и безплатни затоплени кърпички — но в действителност всичко беше просто ужасно: горещо, задушно, бавно, претъпкано, оголено, задушаващо. През 1973 година „Ориент експрес“ беше само ръждясала табелка на всеки стар влак между Белград и Истанбул. След година-две щеше да изчезне.

В София с Кац бяхме сами в купе, но след две гари вратата се отвори рязко и се качи многолюдно семейство шумни, дебели хора, сякаш живо доказателство за вредата от хроничните кръвосмешения, които нахълтаха при нас, натоварени с картонени куфари и пазарски мрежи, пълни със зле миришеща храна. Стовариха се на седалките, като избутаха мен и Кац в срещуположния ъгъл, и веднага започнаха да бърникат в мрежите с храна, да си подават носни кърпички с малки умрели рибки отгоре, парченца изсъхнал хляб, лигави варени яйца и капещи плочки лютиво вмирисано сирене, чиято воня ми напомни как веднъж се върнахме у дома след лятната отпуска и открихме, че баба ми неволно е заключила котката в килера с метлите, през трите най-горещи седмици на годината. Ядяха с премлясване, бършеха дебели мазни пръсти в ризите си, след което, един по един, изпаднаха в хъркаща кома. Поради някаква особеност на балканското храносмилане, тези хора се разширяваха в съня си и ни притискаха още повече към стената. И трябваше да преживеем двайсет и два часа при тези условия.

На този етап от пътуването, с Кац бяхме прекарали заедно четири месеца и вече изцяло ни беше писнало един от друг. Имахме дълги дни, в които или се карахме безкрайно, или не си говорехме. Спомням си, че в онзи ден не си говорехме, но късно вечерта, докато се тътрехме през ръбестата пустош, която е Западна Турция, Кац ме събуди от лека и делирна дрямка, като ме потупа по рамото и попита укоризнено:

— Това на подметката ти кучешко лайно ли е?

Понадигнах се леко.

— Какво?

— Това на подметката ти кучешко лайно ли е?

— Не знам, докладът от лабораторията още не е готов — отговорих сухо.

— Говоря сериозно, кучешко лайно ли е?

— Откъде да знам?

Кац се наведе напред, достатъчно, за да види и подуши предпазливо.

— Наистина е кучешко лайно — обяви той със странно задоволство.

— О кей, затваряй си устата, защото всички ще поискат да им дам малко.

— Отиди да го изчистиш, а? Гади ми се.

Така започна караницата — в напрегнат шепот.

— Ти отиди да го изчистиш.

— На твоите обувки е.

— На мен ми харесва. Освен това убива миризмата на типа до мен.

— На мен ми се гади.

— А на мен не ми пука.

— Мисля, че си смахнат.

— Така ли?

— Точно така, ако искаш да знаеш. Още от Австрия си смахнат.

— А ти си смахнат по рождение.

— Аз!? — Наранен поглед. — Това е прекалено. Ти си бил смахнат в утробата, Брайсън! Имаш три типа хромозоми — X, У и СМАХНАТ.

И продължавахме в този дух. Явно не беше писано Истанбул да бъде успех за нас. Кац намрази града, намрази и мен. Аз мразех най-вече Кац, но и не се интересувах кой знае колко от града. Беше като влака, който ни отведе там — задушен, оголен и претъпкан. Улиците бяха пълни с гаменчета, които отмъкваха всичко, което не стискаш с две ръце, а храната беше направо кошмарна — вонящо сирене и тайнствени топки помия. Една вечер заради Кац за малко да ни убият, когато попита един келнер:

— Извинете, кравите направо в чиниите ли серат, или го събирате с черпак после?

Едно от трайните удоволствия за Кац в последните фази на пътуването ни беше да говори откровено на хора, които не го разбират, като например с усмивка да попита някой полицай какво става с пословично малкия му пенис или да подхвърли на навъсен келнер:

— Може ли сметката, Борис? Трябва да бързаме, защото жена ти обеща да ни духа.

В този случай обаче се оказа, че келнерът е работил в малко заведение недалеч от Тотнъм Корт Роуд тринайсет години и разбра въпроса на Кац отлично. Посочи ни пътя към вратата с вид на касапин, като правеше напълно оправдани забележки за благородството на турската кухня и нахалството на младите туристи.

След като му бе отнето и това последно удоволствие, на основание на благоразумието и искрената ми заплаха, че ще го убия аз, ако не ме изпревари някой турчин, който знае английски, Кац прекара остатъка от престоя ни в Истанбул мълчаливо, освен че ръмжеше срещу досадниците на базара да вървят на майната си, което смятах за основателно, защото го предизвикваха. Бяхме стигнали края на пътя във всяко отношение. Седмицата ми се видя дълга.

 

 

Сега, докато се возех в едно такси от летището до горещите, задушни, гъмжащи улици на Истанбул, се чудех дали този път отношението ми няма да е по-благосклонно.

Нещата не започнаха добре. Бях направил резервация от „Шератон“, чрез собствената система за резервации на фирмата в София, но се оказа, че хотелът е твърде далеч от Златния рог и стария град. Стаята беше чиста и поносимо натруфена, но телевизорът не работеше. Когато влязох в банята, за да си измия ръцете и лицето, тръбите заръмжаха и загъргориха като във филм за полтъргайст и след малко, с поредица въздишки, пуснаха някаква кафява супа. Оставих водата да тече десет минути, но не се избистри и струята не намаля. За това плащах 150 долара на вечер.

Седнах на тоалетната, загледан в струята и се замислих какво странно нещо е туризмът. Заминаваш за чужди земи, като нетърпеливо зарязваш всички удобства на дома си, а после хабиш много време и пари, за да си възвърнеш част от удобствата, от които не би се лишил, ако си стоиш у дома.

Въздъхнах, намазах лицето си с малко от кафявата течност и отидох да разгледам Истанбул. Това е най-мръсният, най-шумният и най-претъпкан град, който някога съм виждал. Шумът е навсякъде — автомобилни клаксони, сирени, крещящи хора, виещи мюезини, боботещи корабни сирени откъм Босфора. Навсякъде, също така, се развива трескава дейност — хора тикат колички, пренасящи подноси с храна или кафе, нарамили огромни, тежки товари (видях един тип с канапе на гърба), хора, които продават по нещо на всеки ъгъл: лотарийни билети, ръчни часовници, цигари, фалшиви парфюми.

На всеки няколко крачки имаше хора, които искат да ти лъснат обувките, да ти продадат пощенски картички или туристически справочници. Да те отведат в магазина за килими на брат си или по някакъв друг начин да те изкушат да се разделиш с малка сума пари. По моста Галата, който гъмжеше от пешеходци, просяци и хамали, стояха рибари и вадеха от водата долу най-отровената на вид риба, която се надявам някога да видя. В края на моста, двама типове пресичаха улицата към гара „Сиркечи“, през трафика, с две вързани на каишки кафяви мечки. Никой не им обръщаше внимание. Накратко, Истанбул е един от големите и невъобразими градове, в които всичко е възможно.

Едно от истински непоносимите неща там е турската поп музика. Не можеш да се спасиш от нея. Връхлита те от всеки ресторант, от всяка сергия за лимонада, от всяко минаващо такси. Ако можете да си представите мъж, на който е извършена вазектомия без упойка, на фона на бясно дрънкане на цитра, ще добиете някаква представа за турската популярна музика.

Скитах наоколо час-два, впечатлен от шумотевицата, изумен от факта, че на едно място може да кипи такава деятелност. Минах покрай Синята джамия и Света София, обелих един продавач на картички от ръкава си и опитах да разгледам двореца „Топкапъ“, но беше затворено. Опитах да стигна до това, което смятах, че е национален археологически музей, но някак си не успях да го открия и се оказах в началото на голям, изкушаващ и чудодейно спокоен парк — Гюлхане. Беше пълен с хладни сенки и щастливи семейства. Имаше безплатна зоологическа градина, явно любимо място на децата, и кафене, в което пускаха турска изтезателна музика, но все пак достатъчно тихо, за да е търпима.

В дъното на леко спускаща се централна алея паркът свършваше и се откриваше поразителна гледка към Босфора, син и блестящ. Седнах в една кръчма на открито, поръчах си ко̀ла и се загледах през водата, към белите къщи по кафявия хълм Юскюдар, на няколко километра, през пролива. Проблясваха далечни коли, фериботи пресичаха Босфора непрекъснато с ловки маневри, и отиваха по-нататък, до далечните Принцови острови, плувнали в синкава мараня. Беше красиво и идеално място за край.

Беше ясно, че съм стигнал края на пътя си. Оттатък беше Азия. По-далече в Европа не можех да стигна. Беше време да се прибирам у дома. Многострадалната ми съпруга беше бременна с поредното бебе за полугодието. По-големите деца, както ми обясни по телефона, бяха започнали да наричат всеки възрастен мъж „татко“. Тревата станала висока до кръста. Оградата на двора започнала да се срутва в единия край, овцете влизали на моравата. Кравите били в царевицата. Чакаше ме много работа.

И бях, признавам, готов да се прибирам. Липсваше ми семейството и удобствата на дома. Бях уморен от ежедневната грижа да търся храна и място за спане, от автобуси и влакове, уморен от живота сред чужденци, самият аз като объркан и заблуден чужденец, уморен, най-вече, от собствената си скучна компания. Колко пъти през последните дни се беше случвало да седя в претъпкан автобус или влак, да слушам ленивото дърдорене на собствения си мозък и да ми се иска да зарежа сам себе си?

Същевременно, съвсем ирационално, ми се искаше и да продължавам. Инерцията на пътуването изглежда непрекъснато те подтиква да караш нататък, да не спираш нито за миг. Там, пред очите ми, в края на краищата, беше Азия. Азия. Мисълта ми се струваше невероятна. Можех да отида там за няколко минути. Все още имах пари. Пред мен се простираше недокоснат континент.

Не отидох. Вместо това си поръчах още една ко̀ла и продължих да гледам фериботите. При други обстоятелства, струва ми се, щях да отида. Това, естествено, е казано ни в клин, ни в ръкав.

Край