Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Ковалски (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Exclusively Yours, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,7 (× 50 гласа)

Информация

Редактори: Ralna, 2016

История

  1. — Добавяне

Седемнадесета глава

Джо се събуди преди да изгрее слънцето, но не бе сигурен дали успя да заспи изобщо, по-скоро се бе измъчвал с епизодични и неефективни дремки.

Тя си тръгваше днес. Слънцето щеше да изплува, да закусят, тя да натовари луксозните си куфари в багажника на колата под наем и да отпътува.

Измъкна се от леглото внимателно, за да не събуди Кери, която също не бе прекарала по-спокойна нощ от неговата. Нахлузи анцуга и застана в средата на бунгалото чудейки се какво да направи. Ако светнеше лампата щеше да я събуди, ако включеше лаптопа щеше да се взира в мигащия курсор, докато изгуби ума си.

Трябваше да остане в леглото втренчен в тавана, помисли си той, но преди да се пъхне под завивките, щеше да се измъкне тихо навън, за да препикае някое дърво.

Когато се приближи до вратата долови дращещ звук, който идваше от верандата. Стъпи леко встрани, за да надникне през прозореца, разтвори бавно пердето и видя един енот да рови в несесера с тоалетни принадлежности, който Кери бе забравила отвън.

Слабото скърцане зад него го накара да се обърне и видя, че тя също е станала. Въпреки че бе достатъчно разголена, за да си изгуби ума, той успя да сложи пръст пред устните си и да я повика с жест.

Очите й се уголемиха, когато видя как енотът хвърли настрани кутийката с конеца за зъби. Еднократните бръсначи също не привлякоха вниманието му, но поне помириса сухия дезодорант преди да го запокити на земята. След няколко секунди му доскуча от тоалетните принадлежности и насочи вниманието си към дрехите на парапета, които бяха наредени там, за да се изсушат. По-точно казано той, или тя ако някой изобщо можеше определи, си избра шарената фина наметка, която Кери винаги носеше на басейна. Енотът отърка муцуна в дрехата, смъкна я от парапета и я намота на топка. После спокойно слезе от верандата и тръгна по пътеката с откраднатата дреха в лапи.

— Той ми отмъква наметката! — възкликна Кери. — Казах ти, че тукашните еноти са престъпници!

— Искаш ли да ти я върна? — предложи той, като се надяваше тя да каже не. Без съмнение ако тръгнеше бос и гол до кръста да преследва гризача крадец на наметки, щеше да се натъкне на някой от братята си и до края на живота си щеше да слуша как историята се разказва край всеки лагерен огън.

— Негов е вече, или неин — въздъхна тя. — Сигурно е момиче и то с изтънчен вкус, трябва да й го призная. Беше Долче и Габана.

— О, цялата банда ще й завижда. — Джо прехвърли ръка през разголения й кръст и я придърпа към себе си. — Семейството няма да се събуди за кафе поне още час.

— Аз вече съм будна и няма смисъл да лягам пак.

— Ммм, не съм много сигурен — прошепна той, докато захапваше леко ухото й.

По-късно, когато слънцето вече надничаше зад завесите и те лежаха сгушени под завивките, запотени и останали без дъх, Джо усети сълзите й по гърдите си и това разби сърцето му.

 

 

Всичко бе опаковано. Кери обикаляше бунгалото, и търсеше причина да не се качва в колата, но всичко бе събрано в чинно подредените до вратата чанти.

— Въпреки че няма да си тук през целия ден — каза Джо, обикаляйки наоколо нещастен колкото нея, — предполагам, че имаш право на още един въпрос, изгубих им дирята вече.

Тя също смяташе така, въпреки че през тези няколко идилични и леко нереални дни, старият й живот — или по-скоро реалният й живот — сякаш бе изчезнал.

— Мисля, че записах всичко, което ми трябваше. Не остана нищо друго, за което да те попитам без да прекрачвам наложените от теб граници.

Щеше да чуе същото и от Тина две минути след като материалът попаднеше на бюрото й. Но пък от друга страна тази жена бе толкова луд фен на Джоузеф Ковалски и можеше да счете факта, че той яде хотдог с майонеза за пленителен.

— Значи е ред за моето питане?

— Да й това е последното, тъй че постарай се въпросът да е добър. — Тя се подготви за нещо възмутително, нещо от рода на „Мастурбирала ли си на публично място“ или подобна глупост. Джо трябваше да помисли повече, за да надмине въпроси, като онези дали се е преструвала по време на оргазъм или дали си е представяла по време на секс, че някои от бившите й, е Джо. Но насреща й нямаше усмивка, нямаше трапчинки.

— Ако те помоля да останеш, би ли го направила?

Сякаш въздуха около Кери изчезна, ако не въздуха от цялата стая, то поне този от дробовете й.

— Аз не… какво?

— Моля те да дойдеш с мен у дома и да си дадем втори шанс.

— Домът ми е в Калифорния — отвърна тя по навик, без първо да помисли.

Джо се облегна на леглото и въздъхна.

— Работата ти е в Калифорния, имаш къща там, но хората, които те обичат са тук.

Хора… като него например? Ако се опитваше да вмъкне любовно признание обобщавайки с хората, без реално да изкаже думите, тя нямаше да му позволи да го направи. Реално, ако кажеше на глас онези две малки и толкова плашещи думи, щеше ли да е от значение? Щяха ли тези думи да променят нещо?

— Има тонове вестници и списания и наоколо.

— Ти също можеш да седиш пред компютъра навсякъде. Ако си толкова убеден, че имаме бъдеще, защо не се преместиш в Лос Анджелис?

Дълбочината на тъгата в очите му разшири пукнатината в сърцето й.

— Не мога да бъда толкова далеч от семейството си. Обичам те. Ето, казах го. Обичам те, но не мога да се преместя в Калифорния.

Обичам те, но… Кери въздъхна дълбоко и заби поглед в ръцете си.

— Мисля, че аз също съм влюбена в теб, но не мога да изоставя жената, в която се превърнах с толкова труд и усилия.

Кери се изуми как думите излезли от устата й звучаха като на зрял възрастен, а отвътре се чувстваше отново като изплакващ мъката си на фона на любима балада тийнейджър, заровила лице в плюшените играчки. Въпреки че тя бе тази, която си тръгна, тогава смяташе, че никога няма да успее да надвие тъгата си.

— Е — каза Джо глухо и стана от леглото, — поне този път те помолих да останеш.

— А аз ти предложих да дойдеш с мен. — Докато се опитваше да сдържи сълзите си, провери чантите, които чакаха да бъдат натоварени в миниатюрната кола под наем.

— Кери. — Джо я сграбчи за китката и не я пусна, докато тя не го погледна в очите. — Не се чудя дали имаме бъдеще, знам, че е така. Искам да се оженя за теб, да имаме деца, които да гледам вкъщи и да пиша, докато ти превземаш с пълна сила журналистическия свят в Бостън. Искам да се събуждам до теб всяка сутрин до края на живота си.

Сълзите пречупиха волята й и се стичаха по лицето й. Да бъде мисис Ковалски, майка и любима не бе толкова лоша идея, колкото й се струваше преди почти двадесет години. Но не бе сигурна дали е готова да престане да бъде Кери Даниелс.

Не се бе сблъсквала с толкова объркващ и вероятно разрушителен избор от последния път, когато бе зарязала Джо. Най-лошата част бе, че нямаше представа дали бе направила правилния избор тогава. Ако бе сбъркала, нямаше ли да е идиотско да повтори грешката си? Но пък бе твърде щастлива, или поне до известна степен, в Калифорния до преди да бъде запокитена безцеремонно обратно в лоното на семейство Ковалски. В крайна сметка едва ли изборът й бе толкова грешен.

Слепоочията й започнаха да пулсират и Кери зарови лице в дланите си, за да скрие сълзите и да не вижда погледа на Джо, който гледаше като бито кутре.

— Ще натоваря чантите в колата — каза той и момента за избор изглежда отмина. — Трябва да си избършеш очите и да си вземеш довиждане със семейството. На нас ще ни трябват поне още няколко часа, за да натоварим всичко.

Сбогуването с останалите бе мъчително и изхаби всяко нейно усилие да не заплаче отново. Прегръдките и целувките бяха трудни, но Боби, който не разбираше защо тя трябваше да заминава за Лос Анджелис, едва не я довърши.

— Но аз казах на мама да те покани на рождения ми ден, той е следващата седмица.

— Знам миличък, но нали помниш, че живея в Калифорния, чак в другия край на страната.

— Но нали си ми приятелка, а приятелите си ходят на рождени дни!

Кери всеки момент щеше да избухне в сълзи, но Лиса сложи ръка на рамото на Боби.

— Ще й изпратим покана, а тя ще се опита да намери време и да дойде. Ще видим.

„Ще видим“, Кери бе забравила за тази вълшебна майчина реплика от детството. Необвързващ вариант да се измъкнеш от ситуация, която нямаше да завърши така, както искаше детето.

Подаде визитна картичка на Тери и неочаквано се озова в силна прегръдка. Кери също сключи ръце около жената, която бе най-добрата й приятелка и позволи на няколко сълзи да се процедят.

— Щях да съм ти много ядосана в този момент — прошепна Тери в ухото й, — но няма смисъл, тъй като знам, че страдаш точно колкото него.

Кери кимна без да може да проговори, измъкна се от прегръдката й, помаха финално и изпрати колеблива усмивка към семейството. Отне й три опита да закопчае предпазния колан и бе цяло чудо, че задържа колата на пътя, тъй като не виждаше абсолютно нищо през сълзите си.

Всичко ще отмине, повтаряше си тя, точно както предишния път. Само да се върнеше в луксозния си апартамент след посещението в спа салона и в очакване на повишението, болката щеше да се превърне в лек носталгичен копнеж. Или поне така се надяваше.

 

 

Джо щеше да е наред, ако, който и да е друг, но не и майка му, се бе приближил към него. Той се бе отпуснал на един стол, загледан в нищото, когато вратата на бунгалото се отвори. Надуши специфичната смесица от лавандулов лосион и репелент и се разпадна отвътре още преди тя да застане зад него и да обгърне раменете му с ръце.

— Джоузеф — тя го целуна го по главата.

— Помолих я да остане — отвърна той леко засрамен от треперещия си глас.

— Тя какво каза?

— Помоли ме да отида с нея.

— Тогава защо си още тук?

Да не би тя да смяташе, че те значат толкова малко за него и живота му, че просто ей така щеше да опакова багажа си и да замине на хиляди километри от тях? Знаеше, че близкото бъдеще щеше да е болезнено без Кери наоколо, но не можеше дори да си представи такова без семейството си наблизо.

Но нямаше да обясни това на майка си. Дори да искаше, възела в гърлото сподавяше гласа му докато седеше разтърсен и сълзите започнаха да се стичат по лицето.

Майка му подпря брадичката си на рамото му, за да може да опре бузата си до неговата.

— Съжалявам, миличък.

Той кимна облекчен, когато тя стисна нежно раменете му и после се отдръпна.

— Отивам да кажа на братята ти да започват да товарят без теб.

— Не. — Той спря, за да прочисти гърлото си и избърса гневна лицето си. — Дай ми няколко минути и ще дойда и аз.

— Ще се справим, Джоузеф. Ти може да си вземеш нещата и да се измъкнеш, ако искаш.

— Знам, но не съм в настроение да оставам сам точно сега.

Джо не се изненада, когато тя заобиколи стола и го погледна в лицето. Погледът й бе мек и топъл, но решителните й устни му показваха, че нямаше значение колко е голям, щеше да си получи удара с дървената лъжица, ако не я послушаше.

— Трябва да дойдеш у дома с нас, ще останеш в старата си стая за известно време.

Ето точно това би накарало всеки да се пропие.

— Нямам нужда от гостуване с преспиване, мамо. И не искам да стъпват на пръсти около мен. По-добре да продължа напред, отколкото да седя навъсен на едно място.

Тя го целуна по мократа буза.

— Добре, ще кажа на братята ти, че идваш след малко за да им помогнеш.

Когато най-сетне се съвзе и отиде да натоварят АТВ-тата, всички се държаха нормално. Доколкото това бе възможно за семейство Ковалски в деня на заминаването.

Затегнаха возилата с каиши, увериха се, че екипировката е натъпкана в сандъците, рискуваха херниите си, докато натовариха барбекюто и прекараха двадесет минути в търсене на лявата обувка на Браян. Докато жените товареха кемперите, мъжете сваляха платнищата и сгъваха сенниците.

Най-сетне принадлежностите на Ковалски бяха прибрани и не им остана нищо друго, освен да си тръгнат от мястото, на което Джо бе прекарал най-щастливите две седмици от живота си.