Шанън Стейси
Специално интервю (14)

Четиринадесета глава

Тери седеше на стола и дори не се преструваше, че чете книгата в скута си. От там можеше да види площадка номер четири, където Стефани помагаше на баща си да сгънат палатката му.

Освен в спане, момичето й прекара цялата седмица с баща си. Въпреки че Тери ги виждаше из лагера, не се присъедини към тях. Имаше да каже толкова много неща, но след като не можеше да намери подходящите думи, стоеше настрана. И без това бе негов ред да прекара време с дъщеря им, макар че по принцип не й се налагаше да ги наблюдава от разстояние.

Кери не бе разговаряла с нея от инцидента с репелента за комари, което не бе никак ободряващо. Не че и тя имаше какво да й каже, или поне нямаше да бъде нещо мило.

Беше се запътила към бунгалото, за да занесе няколко важни имейла, които разпечата за него на принтера в магазина, но бе забравила за тях заради еуфорията покрай пристигането на Евън. Кевин я извика от палатката си и я отклони от пътя й. Въпреки че не й даде подробности, предложението му да остави Джо и Кери на мира бе повече от красноречиво.

Глупавият кучи син бе спал с нея.

Вероятно наистина не бе нейна работа, но тя бе тази, която отиде в колеж с Джо, след като Кери замина, и стана свидетел на постепенната саморазруха на брат си. Не можеше да не се страхува, че след като тази жена го наранеше отново, Джо щеше да изпадне в същото неуравновесено състояние.

Стеф се разсмя и привлече вниманието й отново към площадка номер четири. Съпругът й се опитваше да натъпче зле сгънатата палатка в калъфа й, което нямаше как да се получи, освен ако не я сгънеше отново по правилния начин.

След като се справеше, той щеше да си тръгне и отново да са там, откъдето започнаха. Всъщност не, положението щеше да е още по-зле, тъй като сега и двамата знаеха, че са искали бракът им да оцелее, но нямаха представа как да го постигнат. Това някак си изглеждаше по-лошо от това да вярват, че бракът им е приключил, защото той очевидно не искаше да е женен за нея.

Трябваше да каже нещо, каквото и да е. Ако го изпратеше с такова студено отношение щеше да направи бъдещата им комуникация по-трудна. Запъти се към тях преди да успее да се разубеди.

— Мамо — извика Стеф, след като я видя да приближава. — Трябва да ни помогнеш с палатката. Никога няма да успеем да я приберем.

— Ще успеете, само трябва да я сгънете пр… — щеше да каже правилно — по различен начин.

Леката усмивка на Евън й показа, че не е пропуснал момента, в който тя съумя да се поправи. Това все пак бе нещо, със сигурност не достатъчно, но все пак някакъв старт, може би. Колко дълго щеше да издържи да я наблюдават какво казва и прави, обаче?

Десет минути по-късно палатката бе сгъната и прибрана и на Евън не му оставаше нищо друго, освен да пристегне с ремъци АТВ-то и да си тръгне.

— Хей Стеф, би ли изтичала до магазина да ми купиш кока-кола за из път? — Извади един долар от джоба си и тя тръгна, като ги остави сами. Тери пъхна ръце в джобовете си и зачака да чуе какво толкова имаше да каже съпругът й, че да не можа да го направи пред дъщеря им.

— Ще се обадиш ли, когато се прибереш — попита я, — за да си уговорим среща за вечеря?

Тя кимна.

— Мисля, че е най-добре да не казваме на никой за това, най-вече на Стефани. Не искам да й даваме надежди.

— Щом така искаш — той се приближи към нея, а тя осъзна, че пикапът му и натовареното отзад АТВ ги скриват от лагера. — Но аз вече храня надежди.

— И аз — прошепна тя. Не искаше да си признава, но знаеше, че единственият начин да променят нещата бе да са откровени един с друг.

Той повдигна брадичката й, впи устни в нейните и цялото и тялото потръпна. Искаше да го прегърне и да го стисне здраво, така че да не може никога вече да й се измъкне, но остави ръцете си в джобовете. Сърцето й бе твърде наранено, за да му даде повече от това.

Евън се отдръпна и тя долови забързани стъпки по пътеката. Стеф се бе върнала, а Тери се извърна, за да избърше очите си, докато той взимаше колата и казваше довиждане на дъщеря им.

— До скоро, Тери — бе сбогуването с нея и той се качи в пикапа си.

Двете със Стеф проследиха с поглед колата, докато не се включи в главния път. Тя преметна ръка през рамото на дъщеря си, която този път не се отдръпна.

— Всички отидоха да покарат — каза Тери. — Искаш ли и ти да отидеш, или карането с баща ти те изтощи?

Стеф сви рамене.

— Долу в магазина имат нова романтична комедия със Сандра Бълок. Може да си купим сладолед, да вземем филма и да мързелуваме днес.

Тери бе в настроение да разтовари напрежението си с каране, но стисна раменете на Стеф одобрително.

— Чудесна идея.

 

 

Джо не бе въодушевен от факта, че Кери бе в грешното легло. Пишеше нещо в тефтера си, облегнала гръб върху пътната чанта и възглавницата. Сигурно се опитваше да пресъздаде разговора, който проведоха в ресторанта вчера, както и незадоволителният му отговор на въпроса от четвъртък сутрин, свързан с екипа от професионалисти — редактор, агент, публицист и т.н. — спомогнал за успешната му кариера.

Той също работеше, седнал на голямото легло, облегнат на стената и с лаптоп върху коленете. Бяха навъртяли малко над шестдесет километра на машините и докато семейството му си почиваше и възстановяваше силите си, те двамата се оттеглиха в бунгалото му под предлог, че ще се опитат да напишат по нещо преди вечеря.

Джо си представяше как ще се сгушат заедно на леглото и ще работят един до друг, но тя се настани на долното, преди дори да е успял да включи лаптопа си. Вместо да се вкопчва в мисълта колко му се иска да е близо до нея, той зае голямото легло и се съсредоточи върху това как да опише бойна сцена, в която един от участниците бе невидим. Оказа се по-трудно, отколкото очакваше.

Половин час по-късно, тя остави тефтера и молива си на нощното шкафче между леглата и се изтегна върху матрака.

— Извън интервюто, казано между стари приятели, ще ми споделиш ли защо Лорън Хъкинс те съди за емоционален тормоз?

Ха, това пък откъде се взе?! Той закова погледа си върху екрана на лаптопа, за да не може Кери да забележи колко го шокира въпроса й.

— Мислех си, че жените не обичат да слушат истории за бивши гаджета?

— Не, новите гаджета не искат да чуват за бившите. — Тя се изтъркаля настрани и подпря глава на ръката си. — Знам, че си я срещнал в книжарницата, в която е работила, докато ти си раздавал автографи. Започнали сте да се срещате, посещавали сте сензационни партита и събития. После се е случило нещо, което според слуховете те е накарало да й платиш огромна сума, и след това си се превърнал в отшелник.

— Не съм отшелник — възропта той, само за да си осигури малко време за размисъл.

Не му харесваше да мисли за Лорън и никога, ама никога, не говореше за нея. Няколкото хора, които трябваше да знаят за случилото се, а това бе само семейството му, вече знаеха. Нямаше никаква причина да се споменава отново, с изключение на онзи момент наскоро, в който Тери се изпусна за това, как Кери е също толкова зла, колкото и Лорън.

— Добре де, отшелник според медиите. Не мога да си представя да причиниш, или поне така твърдят репортерите, емоционални травми за милиони, на която и да е жена. Наистина бих искала да узная.

Част от Джо копнееше да й извика да млъкне и да го остави на мира. Този бе един от унизителните моменти в живота му и определено не бе онова, което искаше да сподели с нея — жената, която се опитваше да съблазни за истинска връзка.

Но нямаше начин да разбере какъв точно сценарий си бе създала в главата Кери, за да си обясни съдебното дело. Беше по-съгласен тя да го мисли за лапнишаран, отколкото за пълен задник.

— Отмених предложението — каза той, загледан в тавана.

— Платил си й един вагон пари, само защото си развалил годежа?

— Това е встрани от материала, нали?

— Кълна се, Джо. Личен въпрос е, не професионален.

Той вдиша дълбоко и издиша шумно.

— На практика нямаше годеж, тъй като оттеглих предложението си преди да е приела. Или отказала.

Джо се извърна към Кери и не бе изненадан да види ядосаното й изражение.

— Чакай, изиграл си й нарочно лоша шега?

— Не.

— Не ми става ясно.

Той въздъхна примирено и се зае да разкаже цялата долна история.

— Когато започнахме да се срещаме, Лорън бе силно заинтересована от кариерата ми. Тя бе много близка приятелка с една жена, която държеше верига известни ресторанти в Ню Йорк и Лос Анджелис. Водеше ме навсякъде, снимаше се с мен като се стараеше името ми да попада в пресата. Това не бе едно от най-любимите ми неща, но както и да е. Започваш да се движиш със силните на деня и всички те взимат за един от тях. След известно време Лорън взе да се оплаква колко мразела да бъде представяна навсякъде за половинката ми, което приех за намек да й предложа брак.

— Колко невероятно романтично.

— Още не съм стигнал до романтичната част. И така, тръгнах да търся годежен пръстен. Отне ми дълго време, но най-сетне намерих подходящия. Изработката бе чудесна, златен, с истински блестящ камък. В момента, в който го видях, реших, че ще е идеален за нея. Организирах романтичната обстановка и й поднесох кутийката…

— Падна ли на коляно?

Джо извъртя очи.

— Не, идея нямам защо мъжете правят това.

— Защото е романтично.

— Глупаво е. Така, тя отвори кутийката, а аз очаквах да насълзи очи, да се хвърли на врата ми. Вместо това, изглеждаше така сякаш е изяла цял лимон. — Той спря за миг и отново въздъхна. — Лорън започна да ми чете лекции как очаквала нещо много по-пищно и подходящо за бъдещата мисис Джоузеф Ковалски и как съпругата на известен и богат писател не би трябвало да носи пръстен, който всеки може да си закупи от местния битпазар.

— Тази кучка!

Шокът и гнева в гласа й намалиха унижението, което въпреки че бе бледо подобие на онова, което бе изпитал тогава, все още го изгаряше отвътре.

— Така че си взех пръстена обратно. Казах й, че аз не съм Джоузеф Ковалски, който тя търси, а че съм просто Джо.

— И тя има смелостта да те съди?

— Предполагам, че усилията, които бе хвърлила около кариерата ми, заедно с така наречената емоционална инвестиция, са й били достатъчни да смята, че й дължа нещо.

— Не мога да повярвам, че си й платил. Тя никога нямаше да спечели делото.

Понякога и той не можеше да повярва, че й бе платил, но в повечето случаи смяташе разхода за оправдан.

— След като й заплатих, я вързах с желязно обещание. Ако бяхме отишли в съда, без оглед на това дали е спечелила или изгубила, щеше да разказва на когото си поиска за това какъв сляп загубеняк е Джо Ковалски.

— Осъзнаваш, че има хора, като Тина например, които смятат, че си направил нещо ужасно или крайно перверзно с нея, нали?

— По-добре да си мислят така, отколкото да решат, че съм толкова жалък, че съм се вързал на някаква златотърсачка.

— Типично мъжко изказване.

Сигурно бе права, но тя нямаше идея какво е да се почувстваш толкова глупаво. Не само че бе изигран от жена, но от жена с която бе имал интимни отношения. Жена, на която бе предложил да му стане съпруга. Дори сега, след толкова време, не можеше да се примири с това какъв идиот е бил.

— Вече знаеш тъмната ми тайна — отвърна той, след проточилата се тишина.

— Правиш случката да звучи срамно, но поне си имал сериозна връзка.

Нещо в гласа й го накара да я погледне.

— Ти някога била ли си на път да го направиш?

— Предимно уговорки с обсебени от кариерата ергени. Колеги с привилегии. Веднъж си помислих, че почти ще го направя, но когато той започна да говори за това, как ще се оженим и ще създадем семейство, осъзнах, че обичам работата си повече от него.

Джо не бе сигурен какво да отговори на това. Натисна командата „запази“ и затвори лаптопа.

— Това е депресиращо. Хайде да отидем да проверим какво прави семейството.

 

 

— Волейбол? Шегуваш ли се?

— Не каквато и да е волейболна игра — обади се Брайън. — Годишната волейболна игра на живот и смърт на Ковалски.

— Не играя волейбол. Не знам как.

— Лъжеш — обади се Тери. — Нима си забравила, че бяхме съученици. Виждала съм те да играеш.

— И бях ужасна.

— Не съм казала, че си играла добре.

— Няма да играя — настоя Кери.

Боби се провикна откъм пейката до масата за пикник.

— Чичо Джо каза, че ще играеш.

В противен случай щеше да наруши правилата и да изгуби правото си на въпрос.

— Добре, но ще съм в отбора на Тери.

— Ние не избираме отборите си по този начин — намеси се Браян, като клатеше глава.

— Съжалявам, но леля ти прелива от спортна злоба и не ми се иска да съм й противник.

Тери се изсмя.

— Спортната ми злоба не е толкова голяма вече.

— Тази година не се разделяме поравно — намеси се Дани. — Тринадесет сме.

— Аз ще следя за резултата — побърза да предложи Кери. — Не искам да ви обърквам сметките.

— Боби и мама ще се броят за един играч — отвърна Тери.

Мери, Кевин, Майк, Лиса, Джоуи, Боби и Стеф бяха единия отбор, а Лио, Дани, Браян, Тери, Джо и Кери втория. Топката бе доста голяма, от надуваемите, изглеждаше като волейболна, но по-лека и нямаше да бъде толкова болезнено, ако те удареше по лицето.

Кери установи последното, когато Майк реши да си изкара гнева на топката, а тя не успя да реагира достатъчно бързо. За щастие след като тя отскочи от лицето й, Джо се спусна към тревата и не й позволи да докосне земята. Дани изпрати топката през мрежата, Джо се извърна бързо към Кери, за да се увери, че е добре и играта продължи.

Докато Стеф не се качи на рамената на чичо си Кевин и заби топката оттатък мрежата с лекота.

— Това е против правилата — протестира Кейт.

— В Годишната волейболна игра на живот и смърт на Ковалски няма правила — извика Джоуи. — Победа!

— Не е честно! — но противниковият отбор я освирка.

Тери се опита да попречи на преднината като качи Браян на раменете на Джо, но тъй като Кевин бе по-висок от Джо, а Стеф по-висока от Браян, това никак не им помогна да напреднат с резултата.

Мамещият отбор отбеляза пет поредни точки. Преди Кери да осъзнае какво става, главата на Джо изскочи между краката й и той я повдигна на рамене.

— За Бога! — изпищя тя. — Да не си посмял!

Щеше да се възпротиви, но Джо вече се опитваше да се изправи с помощта на Тери, и я достраша да не падне. Това бе по-различно от качването на нечии рамене, когато си в басейна и най-лошото, което можеше да ти се случи бе да пльоснеш във водата. Джо бе висок, а земята твърда.

— Престани да се извиваш и се съсредоточи — извика Лио, а Лиса се приготви да бие сервис за другия отбор. Топката прелетя над мрежата и Джо стъпи встрани, за да я посрещне. Движението свари Кери неподготвена и тя вместо да удари топката и да я изпрати оттатък мрежата, сграбчи Джо за косата, за да се задържи и видя минаващата зад тях топка.

— Ох, полека със скалпа, бейби.

— Пусни ме долу.

— Удряй топката — нареди Лео.

Следващият път, когато топката прелетя над мрежата, тя бе подготвена и въпреки че държеше пръстите на лявата си ръка омотани в косата на Джо, се протегна с дясната и изпълни удара.

— Успях — извика доволна.

Тогава Стеф заби топката обратно и удари Джо в лицето, тъй като той не можеше да пусне краката на Кери и да се предпази.

— Ох! — извика Джо отново.

— Този път ще я ударя — обеща Кери.

След десетминутна напрегната игра и равен резултат, Кери усети през потръпващото тяло на Джо, че колената му омекваха.

— Ще успееш ли да ме свалиш на земята, без да ме изпуснеш?

Прозвуча сякаш се изсмя, но бе задъхан.

— Разбира се. Тате, помогни ми.

Докато Лио се опитваше да помогне, сграбчи задника й с ръка, което разсмя всички и причини безцеремонното й тупване на тревата. Джо се срина до нея, със зачервено от напрежение лице.

— Вече не съм на двайсет — призна той с неохота.

— И Кевин не е — добави тя.

Джо се обърна намръщен към нея.

— Щом ще си говорим така, тогава ще отбележа и че Стеф не тежи колкото теб.

Тя щеше да го плесне, но Лио се надвеси над тях, закри ги със сянката си и посочи към Кери.

— Догодина ти се качваш на раменете на Кевин, а Стеф на Джо. Това ще изравни положението.

Усмивката й замръзна. Следващата година?

Нямаше да има следваща година. Точно от това се страхуваше, още преди да правят секс. Семейството им мислеше, че са двойка. Не само това, ами баща му смяташе, че ще бъдат заедно и след година.

— Време е за обяд — заяви Мери.

Тълпата се съгласи с викове и се оттегли на сянка при хладилните чанти с напитки.

— Баща ми нямаше нищо предвид — каза Джо.

Значи и той бе забелязал.

— Предупредих те, че това ще се случи. Мислят, че сме се събрали.

— Какво от това. Не е като да не са оцелели след разделите ми. Оцеляха след като ме заряза. Преживяха дори и Лорън. Сигурен съм, че и сега ще са добре.

Е, нямаше нужда да звучи и сякаш е толкова лесно да я отпишат.

— Между другото, дори и ако съм с теб следващата година, никога вече няма да играя волейбол със семейството ти.

Той се изправи и й подаде ръка.

— Следващата година? Това бе първата игра за деня, скъпа. Неслучайно наричаме игрите „Годишната волейболна игра на живот и смърт на Ковалски“.

— Мразя те.

 

 

Джо обмисляше как да отмъкне Кери към бунгалото незабелязано за бърз десерт след обяда, когато баща му привлече вниманието на всички.

— Какви са тези слухове дето чувам. Искала си още едно бебе? — Гласът му се извиси над целия лагер, така че да го чуят всички.

— За Бога, само не това отново — измърмори Дани.

Майк се напрегна, а Лиса отвърна с несигурна усмивка:

— Няма ли да е чудесно да ти родим една внучка, която да разреди броя на момчетата?

Лио още не бе отговорил нищо, когато Майк се намеси:

— Не.

— Но имаме четири…

— Не — Майк се изправи и хвърли хартиената чиния в огъня. — Приключили сме с това, Лиса.

— Може би трябва…

— Приключил съм. И тъй като всички вече знаят, че си изгубила ума си, е добре да знаят, че аз не съм изгубил моя.

Той се запъти към кемпера, а Джо се изненада, когато видя как Лиса го последва. Обикновено се стараеха да не се разправят пред децата.

— Децата пораснаха и бих искала едно бебе. Аз…

— Сега, когато са пораснали какво? Коя част от това, че вече са големи и самостоятелни и имаме повече време за нас ти се вижда като минус?

— Няма да имаш причина, да останеш с мен.

Джо потрепна. Че Майк се бе оженил за Лиса, когато бе бременна с Джоуи, не беше тъмна семейна тайна, но това не означаваше, че е тема за разговор по време на семейния обяд.

— Занасяш ли ме? — Майк повиши глас и майка му се изправи, готова да се намеси. — Смяташ, че ще те напусна, ако нямаш бебе в скута си?

— Не искаше да се жениш за мен. Всички го знаят.

Тълпата наоколо живна, когато Тери като с магия извади сладоледи на пръчка за децата, за да ги разсее. Родителите им се отправиха бързо към Майк и Лиса и всички се запитаха кой пръв щеше да бъде ошамарен. Кери се опитваше да се измъкне незабелязана от групата. Горката Стеф преглъщаше сълзите си, без съмнение травматизирана, докато гледаше как още едно от семействата й за пример се разпадаше.

Всички замръзнаха, когато Майк изръмжа силно и заби юмрук в кемпера си. Джоуи скочи на крака незабавно и сладоледът му падна на земята, когато скочи пред Лиса.

Джо гледаше високото, слабо момче, изплашено до смърт, очи в очи с баща си и усети стягане в гърдите. Лиса не бе в опасност. Майк бе емоционален, но никога нямаше да удари член на семейството си.

Но най-големият му племенник току-що направи огромна стъпка към мъжа, в който щеше да се превърне, което бе прекрасен и същевременно ужасно тъжен за гледане момент.

Никой не се намеси, когато Майк се обърна и се отправи по пътеката. Знаеха от предишни случки, че щеше да се поразходи, да се успокои и да се върне след десет минути с извинение и по-спокойно поведение.

Джо не знаеше какво да си мисли, когато чу мотора от пикапа на Майк, който мина покрай тях и напусна лагера.

— Къде отива тате? — попита Боби. Сладоледът се бе разтопил и капеше по тениската му. — Не ме целуна за довиждане.

Лиса изглеждаше като ударена и Тери се намеси с глуповатото обяснение, че тате си е дал сам наказание, задето се е държал кисело.

— Ще трябва доста време да е наказан.

Лиса, явно разтърсена много дълбоко от случилото се, не можа да запази самообладание пред децата и се разплака.

— Ще се върне ли?

Никой не знаеше, но всички казаха да.