Шанън Стейси
Специално интервю (16)

Шестнадесета глава

Ден преди да съберат багажа и да си тръгнат, по традиция семейството винаги излизаше за дълго последно каране, с което да закрият ваканцията. Ако тръгнеха късно, щяха да са навън по тъмно. Реално по здрач, но достатъчно тъмно, че да осигури тръпка на децата.

Докато разчистваха останките от вечерята с хотдог на грил, настроението сред възрастните бе меланхолично, което бе обичайно. Никой не искаше да се връща в реалния живот със звънящи телефони и дълги списъци със задачи.

Джо се пънеше да изглежда щастлив пред семейството си, но отвътре бе тъжен колкото останалите, а може би повече от тях. Последните няколко дни бяха изпълнени със смях, любене и наслаждаване на времето със семейството, но всичко свършваше. Утре Кери щеше да си замине за Калифорния. Пристягаше го, докато я гледаше как прекосява площадката. Залезът осветяваше езерцето зад нея и Джо изпита паника. Не бе обичайното пристягане на дънките около слабините му, с което бе свикнал, когато Кери бе наоколо. Пристягането бе в гърдите, което караше сърцето му да бие по-бързо, а дъхът да засяда в гърлото. Дланите му се изпотиха и той се извърна към АТВ-то, за да не забележат лицето му. Изражението му сигурно бе глуповато, за което не му се даваха обяснения. Искаше да я задържи, толкова бе просто. Бе доста глупаво от негова страна да си мисли, че ще я довлече тук, за да прекара две седмици с нея, половината от които в хоризонтално положение в името на миналото, и накрая ще я отпрати по пътя й с целувка по бузата и плясване по задника.

Вместо това, той бе зашлевеният по врата докато осъзнаваше със сигурност, че бе прав онази вечер, преди почти двадесет години, когато каза на майка си, че не е съгласен с нея — никога не успя да забрави Кери Даниелс.

Опита се да скрие болката, след като тя го заряза и замина за Калифорния. С двама братя дразнители не можеше да си позволи да плаче заради момиче. Тогава майка му се промъкна в стаята му и седна в края на леглото. Потърка го по гърба, както правеше, когато бе малък и не се чувстваше добре. Изведнъж той се озова с глава в скута й, изплакващ любовната си болка на воля.

Тя му каза, че ще забрави за Кери и един ден ще срещне жената с която ще прекара остатъка от живота си. Ако съдбата му бе отредила да е завинаги с това момиче, тя нямаше да скъса с него и да се премести толкова далеч.

Какво би казала съдбата сега, когато почти двадесет години по-късно неговата и нейната професии се бяха съюзили да ги съберат заедно? Нищо в живота му не е било толкова на мястото си, както усещането да седи пред огъня, държащ Кери за ръка, да й говори, да спи с нея.

Вместо да срещне жената, с която му бе писано да прекара остатъка от живота си, може би просто бе срещнал отново нея.

— Ще се справиш ли? — баща му се бе промъкнал зад него, без Джо да го забележи.

— Да, тате.

— Знаеш, че майка ти ще ти се обажда на всеки пет минути като се приберем, нали?

Джо въздъхна и кимна.

— Знам, ще се опитам да не й откъсна главата след няколко дни. Няма да пия.

Баща му прехвърли ръка през рамото му, което го накара да се приведе леко, защото бе по-висок от него, но искаше да го прегърнат.

— Мислиш си, че няма, но тя е все още тук, нали? Може да се почувстваш по друг начин, когато си сам в чудовищно голямата си къща утре вечер.

Имаше право и бе безсмислено да спори с него. Докато бе на двадесет научи ценен житейски урок: ако нараниш семейството си толкова тежко, както бе направил той, страхът, че можеш да го направиш отново, никога няма да те напусне. Наблюдаваха го, щом забележеха, че е стресиран. Някой от тях винаги го навестяваше по измислени поводи. Постоянно му звъняха по телефона с глупави въпроси, само за да преценят дали е трезвен. Това че не бе пил откакто удари Кевин беше без значение. Опасяваха се, че дори една бира, може да развали всичко. Макар да осъзнаваше, че алкохолът не е демон, с който трябваше да се бори безспир, разбираше близките си напълно.

— Ако си помисля, че ми се пие бира — няма да го направя, но ако я изпия, ще се обадя веднага. Обещавам.

Баща му го плесна по рамото.

— Или можеш да я убедиш да остане.

Искаше му се да бе толкова просто.

— Трябва да се връща. Там има работа, апартамент, живот.

Беше се примирил с това, че тя си тръгваше утре. Искаше му се целта на пътуването й да е само за да опакова багажа си и да се върне обратно при него.

— Ако те обича, синко, ще се върне.

Той сви рамене. Може би бе истина, но трябваше да я помоли да остане. Последния път не го направи. Не защото искаше тя да замине, а тъй като бе толкова шокиран, че не можа да каже и дума.

Това бе тормозило и нея, дори го написа в тефтера си вечерта в която Майк взе пикапа, за да спаси брака си. Защо не ме помоли да остана?

Някак си трябваше да намери сили да каже думите на глас, а времето течеше.

 

Кери го наблюдаваше скришом на отслабващата светлина, как се бе усамотил с баща си. След като приключи с отредената й задача да събере подправките и да ги сложи в багажа, тя се разходи до езерото, за да убие малко време докато чакаше Джо и Лео да се присъединят към групата.

Не искаше да остава насаме с мислите си за заминаването й утре. Да се прибере означаваше да се срещне с Тина, за която имаше малко материал, колкото да осигури край на кариерата й. Питала го бе за връзката му с феновете, никаква скандална история там. Говориха за негативни ревюта и блогъри, които не смятаха, че е толкова добър, колкото публиката му очаква. И тук никакъв скандал. По дяволите, сряда вечерта го бе попитала директно кой е най-големият скандал в кариерата му и отговорът бе… няма такъв.

Освен съдебното дело и алкохола, за които не можеше да говори, Джо не бе заровил ничие тяло в задния си двор, а Тина би се задоволила единствено със скелети. Кери бе обречена, но последното нещо, което искаше бе да развали единствената й оставаща нощ с Джо, за това продължи да си повтаря, че ще мисли за това утре.

Нямаше с какво да се разсее и се съсредоточи върху Кевин, който използваше въжета за бънджи, за да закачи малката скара за машината на Лео. Сигурно щеше да му е по-лесно ако не го правеше с една ръка, но явно не искаше да остави безалкохолното си. Мъжка му работа.

Изглеждаше доста добре приспособен, за човек изгубил брак и кариера буквално заради един юмрук, но имайки предвид характера на мъжете Ковалски, едва ли е бил само един.

Купил си бе спортен бар в столицата на щата Ню Хемпшир и изглеждаше доста доволен. Поне на пръв поглед. Имаше нещо в него, което караше журналистическото й чувство да потръпва, въпреки че знаеше за абсолютната забрана да се занимава с него, станеше ли дума за материала й.

— Той ти разказа, нали?

Кери мигна, но бе твърде късно, когато осъзна, че го бе зяпнала.

— За кое?

— Разводът ми.

— О — тя се постара да не изглежда гузна и да не отговаря на въпроса му директно. — Гледах носа ти. Бил е чупен преди, нали?

— Да. — Той потърка с пръст подутината отгоре. — Джо го направи.

— Отплеснал се е леко с буйстването?

— Нещо такова. — Отправи й усмивка, която бе бегло подобие на тази на Джо и отпи от безалкохолното.

Погледът му също наподобяваше леко на този на брат му и именно той го издаде.

— Лъжеш.

— Само малко.

— Случило се е, когато е пиел, нали? Не е било леко буйстване.

Кевин отпи още веднъж и я погледна през ръба на металната кутия.

— Казал ти е за пиенето?

— Спомена, че е имал проблем с алкохола и че е спрял, когато семейството му започнало да го понася по-малко, отколкото сам се понасял.

— Да. Отидох при него един ден, за да взема компресора на баща ми. Джо тъкмо излизаше с колата, пиян до козирката и на път да пие още бира. Успях да му взема ключовете.

— А той те удари?

— След като покрещяхме доволно — той се усмихна и сви рамене. — Не очаквах да замахне, иначе нямаше да има шанс да ме удари.

— Повече от ясно.

— Разби ми носа както подобава, в комплект със синини край очите, както си му е реда. Когато Тери се появи с някакви документи, които Джо трябваше да разпише, двамата вече седяхме на тревата и ревяхме като малко момиченца.

— Звучи болезнено.

— Не толкова болезнено, колкото да гледам брат ми да се напива до смърт.

Макар да знаеше, че е вярно, тя не можа да си представи Джо като алкохолик. Кевин бе описал нещата много по-сериозни, отколкото Джо.

— След тази случка се е отказал?

— От веднъж. Не е близвал капка от тогава. Носът ми е малката цена, която трябваше да заплатя. — Той сбърчи нос към нея. — А и гаджетата го харесват такъв.

Кери бе сигурна, че е така. Имаше излъчване на лошо момче в добавка към хубавия и обаятелен външен вид на мъжете Ковалски. Жените сигурно се редяха на опашка за него.

— А разводът ти…

— Добър опит Луис Лейн. — Думите може да бяха забавни, но тонът му не.

— Не можеш да ме обвиняваш, заради това, че опитвам — отвърна тя закачливо. — Пък и ти го спомена. Аз само разпитвах за привлекателния ти нос.

— Действайте! — извика Лео.

Кери се обърна и видя Джо, който вървеше към нея. Очите му изглеждаха тъжни. Тя се запъти да го пресрещне, за да останат извън хаоса, в който пет деца търсеха ръкавиците си.

— Добре ли си?

— Да. — Усмихна се той, но Кери усети, че не бе така.

Джо сякаш искаше да каже още нещо, по-сериозно може би, съдейки по дълбоката въздишка, но Стеф изтича до тях и тикна каската на Кери в ръцете й.

— Ето, помислих, че е моята, но е твърде голяма.

Чудесно, не само че Кери бе по-тежка от Стеф, ами и имаше и по-голяма глава. Вярно, момичето бе само на дванадесет, но все пак.

— Тръгваме — извика Лео и каквото и да искаше да каже Джо, явно трябваше да почака. Кери сложи каската, и я закопча докато вървеше към АТВ-то, но осъзна, че Джо не се бе помръднал. Все още стоеше там и я гледаше.

— Как си? — попита го отново.

Този път почти успя да й прати широка усмивка.

— Добре съм, наистина.

Знаеше, че я лъже. Нареди се зад него, тъй като въпреки примирието, нямаше вяра на Тери и никога вече нямаше да кара зад нея. Кери се питаше какво ли е подбудило онзи на вид сърдечен разговор с баща му. За нещастие, подозираше, че знае. Опасяваха се, че Джо ще е разстроен, когато тя си заминеше на другия ден и че щеше да започне отново да пие. А ако се напиеше веднъж, се страхуваха, че ще се озове до състоянието в което бе преди да удари Кевин.

Бяха обсъдили ситуацията и Кери трябваше да вярва, че Джо бе откровен, когато се съгласи да се позабавляват през ваканцията и че всичко ще приключи, когато тя се качеше на самолета за Калифорния. Той бе предупреден, че тя нямаше да остане.

Кери имаше нужда да разтрие гърдите си, бе получила киселини от проклетия хотдог, но се спускаха по стръмен терен и трябваше да се съсредоточи върху спирачките, за да не се забие в Джо.

Дали той би се преместил в Калифорния?

Мисълта я връхлетя толкова неочаквано и силно, че за малко щеше да извърне возилото и да посрещне някое дърво. Бе написал в тефтера й: Защо не ме помоли да дойда с теб? Нещо, което бе обмислял, макар и преди двадесет години. Чувстваше се странно като се опитваше да си го представи в Лос Анджелис, тук бе неговата естествена среда. А след като го бе наблюдавала през тези две седмици със семейството му, изобщо не можеше да допусне с бандата Ковалски да са в различни краища на континента. Но пък за това бяха измислени самолетите, нали?

Колкото и да си припомняше какво е заложено на карта, а и все пак нейно бе предложението за ваканционна забава и нищо повече, не можеше да спре да мисли за варианта в който да запази кариерата и Джо едновременно.

Когато се върнаха в лагера, Джо изгаси мотора на машината и не помръдна от мястото си. Още не можеше да приеме, че тази вечер ще седят край последния лагерен огън. И определено не искаше да мисли, че ще трябва да се прибере в бунгалото с Кери за последен път.

Докато семейството влачеше екипировката обратно към пластмасовите кутии, за да ги опакова, Кери се надвеси над бронята на АТВ-то и сложи ръка върху коляното му.

— Какво става с теб?

— Остават два часа, преди пътеката за каране да стане затворена — отвърна той. — Защо не седнеш зад мен, да се повозим само двамата.

Кери го погледна за кратко, сякаш искаше да проведе психоанализа, сви рамене и отвърна:

— Добре, но първо трябва да отскоча до тоалетната.

За две седмици в гората, Джо не успя да я накара да се изпикае на открито. Тази мисъл го накара да се разсмее, докато тя се отправяше към затворените кабинки. Справи се чудесно за момиче от града, обаче. Като изключим параноята с енотите, се аклиматизира доста добре към калта и всичко останало.

— Пак ли тръгваш? — попита Кевин, който обикаляше и събираше разхвърляните наоколо ръкавици и очила.

— Да, за малко.

— Ще й предложиш ли?

Джо почти се задави.

— За бога, Кевин, минали са само две седмици. Малко е прибързано, не мислиш ли?

Брат му сви рамене, а Джо поклати глава. Бе лудост да реши, че две седмици далеч от ежедневието е достатъчен повод да смята, че можеха да съжителстват с Кери.

— Мислиш ли, че трябва?

— Не знам — отвърна Кевин. — Може би е по-добре да изчакаш, за да видиш дали ще те продаде на оная кучка, за която работи.

— Няма да го направи.

— Надявай се — Кевин погледна над рамото на Джо. — Идва. Гледай да не отъркаляш голия си задник в копривата.

— Много смешно, няма що.

Наведе се напред, за да може Кери да седне на задната седалка, изчака я да си закопчае каската, за да завърти в обратна посока и да поеме отново по пътя. Теренът бе равен и тялото й не бе напрегнато, докато бедрата й стискаха неговите, а ръцете й обвиваха спокойно кръста му. Караха няколко километра в тъмнината, раздирана единствено от лъчите на фаровете и случайните проблясвания на светещите прозорци в далечината.

Джо кривна по страничен път, по който се движеха само опитни шофьори и водещ до панорамна гледка, която тя още не бе посещавала. Докато минаваха по набраздения терен и заобикаляха камъните, тя го притискаше по-силно от обикновено, но когато стигнаха до върха и Джо изключи двигателя, Кери осъзна, че напрежението си струваше. Беше тъмно и тихо, а долу мъждееха светлините на градчето.

— Гледката си струва, нищо че за малко щях да умра на хълма — каза тя, докато си сваляше каската.

— Толкова силно ме стискаше, че по-скоро аз щях да умра, а не ти. Невредима си.

Отидоха до ръба на скалата, издадена напред от пътя и застанаха хванати за ръце, вперени в гледката.

Това ли бе подходящия момент? Идеалният романтичен миг, в който да я попита дали би обмислила да се откаже от живота си в Калифорния и да се върне при него? Трябваше да го направи, нямаше да може да продължи напред, иначе.

Кери въздъхна, облегна се на него, той я прегърна с ръка, а тя намести глава под брадичката му. Джо не искаше да рискува и да развали момента, тя сигурно щеше да каже не, а той не можеше да се върне обратно и да прекара последната им нощ в неловкост помежду им. Ако държеше устата си затворена засега, все още имаше надежда.

— Мога да остана тук завинаги — каза тя с въздишка.

— Искаше ми се да можехме — отвърна той откровено. — Но не можем да останем дълго. Скоро трябва да се върнем в лагера, защото ще стане късно, а не е позволено да вдигаме шум след определен час вечерта.

Тя обхвана кръста си с ръце и се сгуши още по-близо. Думите бяха на върха на езика му. Ще се върнеш ли при мен?

Но само преглътна трудно и запази мълчание, загледан в небето. Погледна звездите с надежда една от тях да падне и да му предостави възможност да си пожелае нещо. Не бе сигурен колко време стояха така. Кери въздъхна накъсано, а той се зачуди къде ли бяха мислите й. Дали си мислеше за утре? Дали да се откъсне от него щеше да бъде толкова болезнено за нея, колкото и за него? Не му оставаше друг избор, освен да се отдръпне и да се запъти към возилото. Трябваше да настъпи газта, защото щеше да си има неприятности, задето е нарушил правилата, но пък си струваше.

Каската се клатушкаше на ръката му, докато се качваше на седалката и зачака Кери, която хвърли последен поглед наоколо. Но вместо да вземе каската и да седне на мястото си, тя застана пред него, прехвърли крак през неговите и седна в скута му с лице насреща.

— Ще ми е трудно да управлявам така — пошегува се той, но шегата се изгуби в дрезгавината на гласа му.

Бяха сами в тъмното и дори друг да се бе запътил към същото място в този късен час, щяха да го чуят от километър.

— Помниш ли когато едно време паркирахме зад старите гробища? — попита тя с усмивка и зъбите й блеснаха в тъмнината.

— Нима мога да забравя? — той плъзна ръце по тялото й, обхвана гърдите и прокара палци по зърната й. — Беше леко зловещо. Веднъж натисна клаксона с пета и едва не ме довърши.

— Господи, колко беше грозна тази кола.

— Спомням си за нея с умиление, бейби — засмя се Джо.

— Много кафяви спомени, като се замисля. Ужасна кафява кола. Ужасен кафяв диван в мазето на вашите. Кафяв юрган на леглото ти.

— Кафяв рошав килим в хола на твоите.

Тя издърпа розовата тениска от дънките си и я съблече, след което свали спортния сутиен. Устата на Джо бе върху зърното й преди дрехите да са паднали на земята. Кери изви тяло и това му бе достатъчно. Обкрачил седалката на машината пристягаше още повече ерекцията си под дънките и нямаше измъкване. Не че се оплакваше. Премести устни върху другото зърно, докато с ръка бързо разкопчаваше екипа й.

— Господи как искам да бях с пола — простена тя, докато Джо се опитваше да пъхне ръка в гащите й. Успя бързо да я разгорещи с пръсти, а в същото време засмукваше още по-силно зърното й. Кери прокарваше ръце през неговите коси докато се търкаше в пръстите му. Дишането й се учести и се превърна в забързано пъхтене. Ръцете й се спуснаха по раменете и колкото по-силно се отъркваше в ръката му, толкова ноктите й се забиваха по-дълбоко през тениската му. След като трепета замря и той дръпна ръка, тя мушна палци в дънките си и се опита да ги дръпне надолу, но осъзна, че няма да се получи.

— Ще ми трябва цяла вечност, за да сваля ботушите. — Тя се изправи и се опита да освободи крака си. Но той имаше разрешение на проблема. За щастие, през последните две седмици бе обмислял често подобна ситуация и най-сетне всички часове безсъние, прекарани в подобни представи, щяха да са му от полза.

— Коленичи на кутията за багаж, бейби — каза й той, — и се хвани за облегалката на седалката.

Тя го направи, а Джо се качи в същата поза. Всичко се намести както го искаше. Извади презерватив от задния джоб, където бе сложил един за всеки случай, грабна колана на дънките й и панталона на екипа и ги смъкна надолу. Свали и своите панталони и докато си слагаше презерватива се наслади на най-добрата гледка, която бе виждал.

Постави ръка на бедрото й, а тя се заклати назад, докато той полека се насочваше към нея. Пръстите й се забиха в меката кожа на облегалката, тя се отблъсна силно назад и го пое с един тласък. По дяволите финеса, бе настанало време за развихряне на фантазиите. Той обхвана бедрата й с ръце, за да не се изплъзне по седалката и я облада със силни и бързи движения, докато тя не започна да скимти от удоволствие.

На него също му харесваше и щом тя достигна оргазъм, намали темпото с няколко леки тласъка, преди да се отдаде на своя с гърлено ръмжене.

Все още потръпващ от удоволствие, Джо се надвеси над нея, подпрял лакти на седалката, за да не притиска тялото й.

— Мамка му — изпъшка тя.

Джо се съгласи с възклицанието й, ако можеше да успокои дишането си, би казал същото. Вместо това, само кимна с глава, сигурен, че тя ще го разбере и издиша тежко.

Тялото й изведнъж подскочи под неговото.

— Мисля, че току-що ме ухапа комар по задника.

Той се отдръпна от нея с неохота, за да може тя да си вдигне дънките. В този момент Джо осъзна, че въпреки многократните разигравания на този неимоверно секси сценарий, бе забравил една малка подробност. Какво да направи с презерватива? Ковалски никога не замърсяваха околната среда. Каквото си донесъл, с това ще се прибереш. Но не смяташе да пъхне проклетото нещо в джоба си. Помисли си да го зарови, но му се стори странно. В крайна сметка реши да го напъха обратно в разкъсаната опаковка и го мушна в специалната кутия — багажник на АТВ-то. Докато се справи с тази задача, Кери се беше облякла, дори бе сложила каската.

Джо се разочарова леко. Би му харесало да я целуне още веднъж, дваж или двадесет пъти преди да се приберат в лагера, но сигурно така бе по-добре. Тя се качи на седалката, той седна пред нея, само че този път в правилната поза. Запали мотора на АТВ-то, направи кръг и потегли в обратна посока.

Кери обви ръце около кръста му, завъртя глава и я отпусна на гърба му, а той се усмихна доволен. Нямаше да му е много удобно така, особено по неравния участък, който ги очакваше, но щеше да се наслаждава на момента колкото се може по-дълго.