Лайза Клейпас
Любовни писма (8)

Седма глава

След час лудуване покрай живия плет и в овощната градина Биатрикс върна Рей в къщата за следобедните му уроци.

— Не обичам уроците — каза момчето и въздъхна, когато наближиха френските врати отстрани на къщата. — Предпочитам да играя.

— Да, но трябва да се научиш да смяташ.

— Не трябва, наистина. Вече знам да броя до сто. И съм сигурен, че никога няма да ми е нужно повече от сто от каквото и да било.

Биатрикс се усмихна.

— Учи си уроците, тогава. И ще можеш да четеш много приключенски истории.

— Но ако прекарвам времето си в четене за приключения — каза Рей, — тогава няма да имам приключения.

Биатрикс поклати глава.

— Трябваше да знам, че няма смисъл да споря с теб, Рей. Умен си като цяла каручка с маймунки.

Детето изтича по стъпалата и се обърна да я погледне.

— Няма ли да влезеш, лельо?

— Още не — отвърна тя разсеяно и погледът й се зарея към гората отвъд къщата. — Ще отида да се поразходя.

— Да дойда ли с теб?

— Благодаря ти, Рей, но сега искам да се разходя сама.

— Ще отидеш да търсиш кучето — предположи детето.

Тя се засмя.

— Възможно е.

Рей я загледа замислено.

— Лельо?

— Да?

— Ще се омъжиш ли някога?

— Надявам се, Рей. Но първо трябва да намеря правилния джентълмен.

— Ако никой не иска да се ожени за теб, тогава аз ще се оженя, когато порасна. Но само след като стана по-висок, защото не ми се иска да те гледам отдолу нагоре.

— Благодаря ти — отвърна тя дрезгаво, потискайки една усмивка, когато се обърна и тръгна към гората.

Беше правила такива разходки стотици пъти преди. Пейзажът бе познат, по земята падаха пъстри сенки от светлината, която се процеждаше между клоните и листата. Кората беше покрита с бледозелен мъх, с изключение на тъмните, ерозирали места, където дървото се бе превърнало в прах. Земята беше кална, покрита с листа, папрат и лескова реса. Звуците бяха познати, птичи песни и шепот на листа, шумолене на милион малки създания.

Биатрикс познаваше добре тази гора, но усети някакво ново чувство, което я накара да застане нащрек. Въздухът бе зареден с обещание за… нещо. Когато влезе по-навътре, чувството се засили. Сърцето й се държеше странно, пулсът й се ускори, усети го в гърлото и дори в китките си.

Долови някакво движение напред, някакъв силует се плъзна между дърветата и разлюля храстите. Беше силует на човек.

Като вдигна една паднала пръчка, Биатрикс сръчно я счупи до дължината на бастун.

Който и да беше отпред, притихна, и над гората се възцари тишина.

— Хайде, покажи се — извика Биатрикс.

Към нея, прескачайки съчки и листа, изтича едно куче. Определено приличаше на териер. Като спря на няколко крачки от нея, кучето изръмжа и оголи дългите си бели зъби.

Биатрикс остана неподвижна и го изгледа спокойно. Кучето беше жилаво. Твърдата му козина беше подстригана ниско, с изключение на смешно стърчащите метлички по муцуната и ушите, и над очите. Толкова изразителни ясни очи, кръгли като шилинги.

Тази муцунка не можеше да бъде сбъркана. Беше я виждала преди.

— Албърт? — произнесе тя учудено.

Ушите на кучето трепнаха. Като се сви, то изръмжа гърлено, звук на гневно объркване.

— Довел те е със себе си — каза Биатрикс, захвърляйки пръчката. В очите й избиха сълзи, но въпреки това се засмя. — Толкова се радвам, че си преживял войната. Ела, Албърт, нека станем приятели. — Тя остана неподвижна и кучето предпазливо отиде до нея. Подуши полата й, обикаляйки я бавно. В един момент тя усети студения му влажен нос да я побутва отстрани по ръката. Не направи опит да го погали, само му позволи да се запознае с миризмата й. Когато видя промяната във физиономията му — отпуснати челюстни мускули и отворена уста, тя произнесе твърдо:

— Седни, Албърт.

То отпусна задницата си на земята. От гърлото му се откъсна скимтене. Биатрикс го погали по главата и го почеса зад ушите. Албърт дишаше бързо, с полузатворени очи от удоволствие.

— Значи си избягал от него, така ли? — попита Биатрикс, приглаждайки щръкналата козина на главата му. — Непослушно момче. Сигурно здравата си се забавлявал да гониш зайци и катерици. Носят се слухове за изчезнали кокошки. По-добре ще е да стоиш далеч от домашните птици, иначе няма да е добре за теб в Стоуни Крос. Да те взема ли вкъщи, момче? Той сигурно те търси…

Тя спря и наостри слух… някой се движеше през гъсталака. Албърт обърна глава и излая радостно, като се понесе към приближаващата се фигура.

Биатрикс бавно вдигна глава. Опита се да успокои дишането си и ритъма на сърцето си. Кучето радостно изприпка обратно към нея, изплезило език. След това се обърна към господаря си, сякаш да му каже: Виж какво намерих!

Биатрикс издиша бавно и погледна мъжа, който стоеше на три ярда от нея.

Кристофър.

Сякаш целият свят замръзна.

Тя се опита да сравни стоящия пред нея мъж с високомерния женкар, какъвто беше преди. Но изглеждаше невъзможно това да е същият човек. Вече не приличаше на бог, слязъл от Олимп… сега беше воин, закоравял от трудни преживявания.

Тенът му беше смесица от злато и мед, сякаш е бил натопен бавно в слънцето. Тъмнорусите къдрици на косата му бяха отрязани. Лицето му беше безстрастно, но имаше нещо неуловимо в това спокойствие.

Колко мрачен изглеждаше. Колко самотен.

Прииска й се да изтича към него. Да го докосне. Усилието да не помръдне накара мускулите й да потръпнат от възмущение.

Тя се чу да говори с несигурен глас:

— Добре дошъл у дома, капитан Фелън.

Той не отговори, взираше се в нея без да показва, че я е познал. Мили боже… тези очи, едновременно ледени и горещи, погледът му прогаряше всичките й сетива.

— Аз съм Биатрикс Хатауей — успя накрая да изрече. — Семейството ми…

— Помня ви.

Кадифето на гласа му беше истинска наслада за слуха й. Очарована, запленена, Биатрикс се взираше във внимателното му лице.

За Кристофър Фелън тя бе непозната. Но спомените за писмата му бяха между тях, макар и той да не го знаеше.

Ръката му се плъзна бавно по козината на кучето.

— Нямаше ви в Лондон — каза тя. — Там имаше голяма дандания във ваша чест.

— Не бях готов за това.

Толкова чувства се съдържаха в тези няколко думи. Разбира се, че не е бил готов. Контрастът сигурно е бил прекалено дразнещ, кървавата бруталност на войната, последвана от празнични фанфари и цветя.

— Не мога да си представя кой нормален човек би бил готов — каза тя. — Пълна истерия. Снимката ви е по витрините на всички магазини. И кръщават какви ли не неща на ваше име.

— Неща? — повтори той внимателно.

— Например „шапка Фелън“.

— Не, не може да бъде.

— О, може. Заоблена отгоре. С тясна периферия. Продава се в сиво и черно. В шапкарницата на Стоуни Крос.

Като се мръщеше, Кристофър промърмори нещо под нос.

Биатрикс си играеше с ушите на Албърт.

— Аз… чух за Албърт от Прудънс. Колко хубаво, че сте го взели с вас.

— Беше грешка — произнесе той категорично. — Държи се като луд, откакто пристигнахме в Доувър. До този момент се опита да ухапе двама души, включително един от слугите ми. Не спира да лае. Трябваше да го затворя в една градинска барака снощи, но той избяга.

— Уплашен е — каза Биатрикс. — Мисли си, че ако се държи по този начин, никой няма да му навреди. — Кучето с готовност застана на задните си крака и облегна предните си лапички върху нея.

— Тук — произнесе Кристофър с такъв заплашителен тон, че по гърба на Биатрикс полазиха тръпки. Кучето отиде до него, с опашка между краката. Кристофър извади една навита кожена каишка от джоба на сакото си и я уви около шията на животното. След това вдигна очи към Биатрикс, погледът му мина от двете петна кал върху полата й до нежните извивки на гърдите й. — Моите извинения — произнесе той отривисто.

— Нищо не е станало. Нямам нищо против. Но той трябва да бъде научен да не скача върху хора.

— Бил е само сред войници. Не познава изискана компания.

— Може да бъде научен. Сигурна съм, че ще бъде прекрасно куче, когато свикне с новото си обкръжение. — Биатрикс спря, преди да предложи: — Мога да поработя с него следващия път, когато отида при Одри. Бива ме много с кучетата.

Кристофър я изгледа замислено.

— Бях забравил, че сте приятелки със снаха ми.

— Да. — Биатрикс се поколеба. — Трябваше да кажа много по-рано, че съжалявам за загубата на вашия…

Ръката му се вдигна във възпиращ жест, но той бързо я отпусна и я сви в юмрук.

Биатрикс разбра. Болката от смъртта на брат му беше още жива. Това бе територия, която не можеше все още да пресече.

— Не сте могли да скърбите, нали? — попита тя тихо. — Предполагам, че не сте могли да осъзнаете смъртта му, докато не сте се върнали в Стоуни Крос.

Кристофър я изгледа предупредително.

Биатрикс беше виждала този поглед в уловени животни, безпомощната враждебност срещу всеки, който се приближи. Тя се бе научила да уважава този поглед, да разбира, че дивите създания са най-опасни, когато са най-незащитени. Затова върна вниманието си върху кучето, галейки го по козината.

— Как е Прудънс? — чу го тя да пита. Заболя я, когато долови нотката на копнеж в гласа му.

— Доста добре, предполагам. В Лондон е, за сезона. — Биатрикс се поколеба, преди да добави предпазливо: — Все още сме приятелки, но може би не се обичаме както преди.

— Защо?

Погледът му беше внимателен. Явно всяко споменаване на Прудънс предизвикваше пълното му внимание.

Заради вас, помисли си Биатрикс, но успя да изобрази измъчена усмивка.

— Явно имаме различни интереси. — Аз се интересувам от вас, а тя — от наследството ви.

— Направени сте от различно тесто.

Чувайки сардоничната нотка в гласа му, Биатрикс наклони глава и го погледна с любопитство.

— Не ме интересува мнението ви.

Той се поколеба.

— Исках да кажа само, че госпожица Мърсър е традиционалистка. А вие… не сте. — В тона му нямаше истински намек за снизходителност… но той не можеше да бъде сбъркан.

Внезапно всички чувства на състрадание и нежност се изпариха, когато Биатрикс осъзна, че в едно отношение Кристофър Фелън не се е променил: той продължаваше да не я харесва.

— Никога не съм искала да бъда традиционалистка — натърти тя. — Те обикновено са тъпи и повърхностни.

Той изглежда го прие като насочено срещу Прудънс.

— В сравнение с хората, които носят градински вредители на пикниците? Никой не може да ви упрекне, че сте тъпа, госпожице Хатауей.

Биатрикс усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Беше я обидил. Това я накара да се вцепени.

— Можете да ме обиждате — произнесе тя, изненадана, че все още може да говори. — Но оставете таралежа ми на мира.

И като се обърна, се отдалечи с широки, решителни крачки. Албърт изскимтя и понечи да я последва, което принуди Кристофър да му извика да се върне.

Биатрикс не се обърна, продължи да се носи напред. Достатъчно лошо беше това да обича мъж, който не я обича. Но бе още по-лошо да обича мъж, който подчертано не я харесва.

Абсурдно, но й се прищя да може да пише на нейния Кристофър за непознатия, който току-що бе срещнала.

Той беше толкова презрителен, щеше да напише. Отпъди ме като някой, който не заслужава и грам уважение. Очевидно ме смята за дивачка и малко луда. А най-лошото е, че вероятно е прав.

Мина й през ума, че точно за това предпочиташе компанията на животните пред тази на хората. Животните не бяха измамни. Те не създаваха противоречиви впечатления за това какви са. И човек никога не се изкушаваше да се надява, че едно животно може да промени характера си.

* * *

Кристофър се върна обратно вкъщи с Албърт, който спокойно вървеше редом с него. По някаква причина кучето изглежда се бе оправило след срещата с Биатрикс Хатауей. Когато Кристофър му хвърли осъдителен поглед, Албърт вдигна очи нагоре със зъбата усмивка, изплезил език.

— Идиот — промърмори Кристофър, въпреки че не бе сигурен дали думата е насочена към кучето, или към него самия.

Почувства се развълнуван и виновен. Знаеше, че се е държал като негодник с Биатрикс Хатауей. Тя се бе опитала да бъде дружелюбна, а той бе студен и снизходителен.

Нямаше намерение да бъде нападателен. Дължеше се сигурно на това, че бе полудял от копнеж по Прудънс, по сладкия й непресторен глас, който бе запазил разсъдъка му. Всяка дума от писмата, които му бе изпращала, продължаваше да отеква в душата му.

„Днес направих една голяма разходка. Явно мисля по-добре навън…“

А когато Кристофър излезе да намери Албърт и се оказа, че върви през гората, му хрумна една откачена идея… че тя е наблизо, че съдбата ще ги срещне бързо, и всичко ще е просто.

Но вместо да намери жената, за която беше копнял, която му бе липсвала толкова дълго, той се натъкна на Биатрикс Хатауей.

Не че не я харесваше. Биатрикс беше странно създание, но определено интересна, и далеч по-привлекателна, отколкото си спомняше. Всъщност, се беше превърнала в красавица в негово отсъствие, длъгнестата й, ъгловата фигура се бе наляла и се бе изпълнила с грациозност…

Кристофър тръсна глава нетърпеливо, опитвайки се да насочи мислите си в друга посока. Но образът на Биатрикс Хатауей се върна. Възхитително овално лице, леко еротична уста и невероятно сини очи, толкова сини и дълбоки, че сякаш съдържаха намек за виолетово. И тази копринена тъмна коса, вдигната небрежно нагоре, с изплъзнали се, закачливи кичури.

Исусе, беше минало много време, откак не бе имал жена. Беше се възбудил дяволски, бе самотен и изпълнен с еднакво количество тъга и гняв. Имаше толкова много неудовлетворени нужди, а дори не знаеше към кого да ги насочи. Но намирането на Прудънс изглеждаше като добро начало.

Щеше да остане тук няколко дни. Когато се почувстваше като предишния мъж, който беше, щеше да отиде при Прудънс в Лондон. В момента обаче бе кристално ясно, че предишният му начин да борави с думите го бе напуснал. Той съзнаваше, че докато преди бе отпуснат и очарователен, сега бе предпазлив и скован.

Част от проблема беше, че не спеше добре. И най-лекият шум, проскърцване в къщата, изтракване на клон в прозореца, го събуждаше мигновено. Случваше се и през деня. Вчера Одри изпусна книга от купчината, която носеше, и Кристофър едва не изскочи от обувките си. Той инстинктивно затърси пушката си, преди да си спомни в следващия миг, че вече не носи оръжие. Пушката му беше станала като един от крайниците му…, той често чувстваше фантомното й присъствие.

Кристофър забави крачки. Спря и се наведе до Албърт, погледна в тази рунтава, четинеста муцунка.

— Трудно е да оставиш войната зад гърба си, нали? — промърмори той и погали кучето със сурова обич. Албърт изпухтя и се сгуши в него, опитвайки се да го близне по лицето.

— Бедното ми приятелче, нямаш идея какво се случва, така ли е? Единственото, което знаеш, е, че всеки момент над главите ни могат да започнат да гърмят снаряди.

Албърт се пльосна по гръб и изви нагоре коремчето си, молейки да го почешат. Кристофър го погали и се изправи.

— Да се връщаме — каза той. — Ще те пусна в къщата отново — но Господ да ти е на помощ, ако ухапеш някого.

* * *

За съжаление, още щом влязоха в обвитото с бръшлян имение, Албърт изпадна в същата враждебност, която бе показал преди. Кристофър строго го издърпа до салона, където майка му и Одри пиеха чай.

Албърт лаеше жените. Лаеше и ужасената прислужница. Лаеше мухата на стената. Лаеше чайника.

— Тихо — изсъска Кристофър през стиснати зъби, дръпвайки полудялото куче към канапето. След това завърза каишката за крака на канапето. — Седни, Албърт. Долу!

Кучето предпазливо се отпусна на пода и изръмжа.

Одри залепи фалшива усмивка на лицето си и го попита любезно:

— Да ти налея ли чай?

— Благодаря — кимна Кристофър сухо и се присъедини към тях на масичката.

Лицето на майка му се набръчка като акордеон и гласът й прозвуча неестествено напрегнат:

— Оставя кал по килима. Трябва ли да ни натрапваш това създание, Кристофър?

— Да, трябва. Трябва да бъде научено да стои в къщата.

— Аз не искам да бъде научено — обяви майка му. — Разбирам, че кучето ти е помагало по време на войната. Но сега вече не ти е необходимо.

— Захар? Мляко? — попита Одри; топлите й кафяви очи вече не се усмихваха, когато премести поглед от Кристофър към майка му.

— Само захар — Кристофър я загледа как изсипва захар в чая му с малка лъжичка. Той взе чашата и се съсредоточи върху димящата течност, докато се бореше с изблика на неочаквана ярост. Това също бе нов проблем, тези приливи на чувства, които изобщо не съответстваха на обстоятелствата.

Когато Кристофър се успокои достатъчно, за да говори, той каза:

— Албърт правеше повече, отколкото да ми помага. Когато прекарвах дни наред в калния окоп, той бдеше над мен, така че да мога да спя, без да се боя, че ще бъда изненадан. Освен това пренасяше съобщения, за да не сбъркаме при изпълнението на заповедите. Вдигаше ни на крак, когато усетеше приближаването на врага, много преди очите и ушите ни да са регистрирали някого. — Кристофър спря, когато погледна напрегнатото, безрадостно лице на майка си. — Дължа му живота си. И въпреки неприятните му маниери го обикнах. — Той хвърли поглед към Албърт.

Кучето потупа доволно с опашката си по пода.

Одри изглеждаше подозрителна. Майка му — ядосана.

Кристофър изпи чая си в настъпилата тишина. Късаше му се сърцето да вижда промените в жените. Двете бяха отслабнали и бледи. Косата на майка му беше побеляла. Несъмнено продължителната болест на Джон бе взела своята дан още преди смъртта му, а почти годината траур бе довършила работата.

Не за пръв път Кристофър си помисли със срам, че изискванията за траур натрапват такова усамотение на хората, вместо да ги карат да търсят компания и развлечения.

Като остави недоизпитата си чаша чай, майка му стана от масата. Кристофър се изправи да й помогне със стола.

— Не мога да си изпия чая на спокойствие, докато този звяр се взира в мен — каза тя. — Във всеки момент може да се втурне и да ме захапе за гърлото.

— Каишката му е вързана за канапето, майко — обади се Одри.

— Няма значение. Това е свирепо създание и аз го усещам. — Тя излезе от стаята с високо вдигната глава от възмущение.

Освободена от необходимостта да се държи по определен начин, Одри подпря лакът на масата и облегна брадичка на ръката си.

— Вуйчо ти и леля ти я поканиха да остане при тях в Хертфордшир — съобщи тя. — Окуражих я да приеме предложението им. Нуждае се от промяна на гледната точка.

— Къщата е прекалено тъмна — каза Кристофър. — Защо капаците на прозорците са затворени и завесите са спуснати?

— Светлината дразни очите й.

— От отчаяние е. — Кристофър я изгледа леко намръщен. — Тя трябва да замине. Била е затворена в тази морга прекалено дълго време. Както и ти, впрочем.

Одри въздъхна.

— От почти година. Скоро пълният траур ще свърши и мога да премина към полутраур.

— Какво всъщност означава полутраурът? — Кристофър не беше много наясно с тези ориентирани по-скоро към жените ритуали.

— Означава, че мога да спра да нося воал — отвърна Одри без ентусиазъм. — Мога да обличам сиви и лилави рокли, и орнаменти без блясък. Мога също така да посещавам няколко ограничени местни събития, стига да не проявявам радост.

Кристофър изсумтя насмешливо.

— Кой ги измисля тези правила?

— Не знам. Но Господ да ни е на помощ, трябва да ги спазваме, иначе ще се сблъскаме с гнева на обществото. — Одри млъкна. — Майка ти казва, че няма да премине в полутраур. Смята да носи черно до края на живота си.

Кристофър кимна, не беше изненадан. Набожността на майка му само се бе усилила от смъртта.

— Явно всеки път, когато ме погледне — каза той, — си мисли, че аз е трябвало да съм синът, когото да загуби.

Одри отвори уста да възрази, но после я затвори.

— Не е твоя грешка, че се върна жив — каза тя накрая. — Радвам се, че си тук. И съм сигурна, че някъде дълбоко в сърцето си майка ти също се радва. Само че е леко объркана през изминалата година. Не мисля, че съзнава напълно всичко, което казва или прави. Смятам, че ще й се отрази добре да замине за известно време оттук. — Тя спря. — Аз също ще замина, Кристофър. Искам да видя семейството си в Лондон. Освен това не би било уместно и за двете ни да стоим без придружителки.

— Аз ще те придружа до Лондон след няколко дни, ако искаш. Вече съм планирал да отида там, за да видя Прудънс Мърсър.

Одри се намръщи.

— О-о…

Кристофър я изгледа въпросително.

— Разбирам, че мнението ти за нея се е променило.

— Да, така е. Стана по-лошо.

Той не се сдържа:

— Защо?

— През изминалите две години Прудънс си спечели репутация на безсрамна флиртаджийка. Амбицията й да се омъжи за богат мъж, за предпочитание лорд, е известна на всички. Надявам се, че нямаш илюзии, че е тъгувала за теб в твое отсъствие.

— Не съм очаквал от нея да надене власеница, докато ме нямаше.

— Добре, защото не го направи. Всъщност, по всичко изглежда, че напълно си излязъл от ума й. — Одри спря, преди да добави горчиво: — Обаче скоро, след като Джон почина, а ти стана новият наследник на Ривъртън, Прудънс поднови интереса си към теб.

Кристофър не показа, че се е озадачил от неприятната информация. Това съвсем не се връзваше с жената, която му беше писала. Явно Прудънс беше станала жертва на злостни слухове — но като се имаше предвид красотата и чарът й, това бе напълно очаквано.

Само че той нямаше желание да влиза в спор със снаха си. Надявайки се да я отвлече от опасната тема за Прудънс Мърсър, той каза:

— Днес случайно срещнах една от приятелките ти, докато се разхождах.

— Коя?

— Мис Хатауей.

— Биатрикс? — Одри го изгледа внимателно. — Надявам се да си бил любезен с нея.

— Не съвсем — призна той.

— Какво си й казал?

— Обидих таралежа й.

Одри изглеждаше разгневена.

— О, боже! — Тя започна да разбърква чая си така яростно, че лъжичката й заплашваше да счупи порцелановата чаша. — Като си помисля само колко си красноречив. Що за извратен инстинкт те кара постоянно да обиждаш една от най-милите жени, които някога съм познавала?

— Не я обиждам постоянно, направих го само днес.

Устата й се изви подигравателно.

— Колко удобно къса е паметта ти. Всички в Стоуни Крос знаят, че преди й беше казал, че повече й подхожда да стои в конюшните.

— Никога не съм казвал подобно нещо на жена, независимо колко е ексцентрична.

— Биатрикс се направи, че не те чува, когато ти го каза на приятелите си на един от танците по време на жътва, които се състояха в имението Стоуни Крос.

— И го е казала на всички?

— Не, направи грешката да го сподели с Прудънс, която каза на всички. Прудънс е непоправима клюкарка.

— Явно изобщо не харесваш Прудънс — започна той, — но аз…

— Направих всичко възможно да я харесам. Мислех си, че ако човек свали пластовете хитрост, може да открие отдолу истинската Прудънс. Само че отдолу няма нищо. И се съмнявам, че някога ще има.

— И намираш, че Биатрикс Хатауей я превъзхожда?

— Във всяко отношение, с изключение, може би, на красотата.

— Тогава грешиш — информира я той. — Мис Хатауей е красива.

Веждите на Одри изхвръкнаха нагоре.

— Мислиш ли? — попита тя небрежно, докато вдигаше чашата си с чай.

— То е очевидно. Независимо какво мисля за характера й, мис Хатауей е изключително привлекателна жена.

— О, не знам… — Одри насочи вниманието си към чая, добавяйки му малко захар. — Тя е по-скоро височка…

— Има идеалната височина и форма.

— И толкова обикновена кестенява коса…

— Нюансът й изобщо не е обикновен, по-скоро е тъмен като самур. А пък очите…

— Сини — махна презрително Одри.

— Най-дълбокото, най-чисто синьо, което някога съм виждал. Никой художник не може да го постигне… — Кристофър рязко прекъсна. — Няма значение. Отвлякох се от темата.

— Каква е темата? — попита сладко Одри.

— Че не ме интересува дали мис Хатауей е красива, или не. Тя е странна, както и семейството й, и не проявявам ни най-малък интерес към тях. Но също така не ме интересува дали Прудънс е красива — интересен ми е начинът, по който работи умът й. Прекрасният й, оригинален, абсолютно завладяващ ум.

— Разбирам. Умът на Биатрикс е странен, а на Прудънс е оригинален и завладяващ.

— Точно така.

Одри бавно поклати глава.

— Има нещо, което исках да ти кажа. Но то ще стане по-очевидно с времето. А и ти няма да повярваш, ако ти го кажа, или най-малкото няма да искаш да повярваш. Това е едно от нещата, които човек трябва да открие сам.

— Одри, за какво говориш, по дяволите?

Като скръсти ръце пред гърдите си, снаха му го изгледа сурово. Но въпреки всичко една слаба усмивка повдигна ъгълчетата на устните й.

— Ако си поне малко джентълмен — произнесе тя накрая, — ще отидеш утре при Биатрикс и ще се извиниш, че си наранил чувствата й. Направи го, докато разхождаш Албърт — тя ще се радва да види поне него, ако не теб.