Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хатауей (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love in the Afternoon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 112 гласа)

Информация

Сканиране
viki_kati (2014)
Разпознаване и начална корекция
MiroD54 (2014)
Допълнителна корекция
asayva (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Лайза Клейпас. Любовни писма

ИК „Ергон“, София, 2013

Американска Първо издание

Редактор: Сергей Райков

Оформление: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-619-165-008-8

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Хемпшир, Англия

Осем месеца по-рано

Всичко започна с едно писмо.

И за да сме точни, със споменаването на кучето.

— Какво куче? — попита Биатрикс Хатауей. — Чие куче?

Приятелката й Прудънс, всепризнатата красавица на графство Хемпшир, вдигна очи от писмото, изпратено й от нейния обожател, капитан Кристофър Фелън.

Въпреки че не беше прието джентълмен да си кореспондира с неомъжено момиче, двамата се бяха разбрали да си разменят писма чрез посредничеството на снахата на Фелън.

Прудънс я погледна намръщено.

— Всъщност, Биа, интересуваш се повече от някакво си куче, отколкото от капитан Фелън.

— За какво да се интересувам от капитан Фелън? — отвърна прагматично Биатрикс. — От него се интересуват всички госпожици на възраст за женене в Хемпшир. Освен това, той избра да отиде на война, и съм сигурна, че си прекарва времето повече от приятно, перчейки се с хубавата си униформа.

— Изобщо не е хубава — последва мрачният отговор на Прудънс. — Всъщност, в новия му полк имат отвратителни униформи — съвсем обикновени, тъмнозелени, с черен кант, и без никакви златни ширити или галони. И когато попитах защо, капитан Фелън каза, че това щяло да помогне на войниците да се прикриват по-добре, в което няма никакъв смисъл, тъй като всички знаят, че британският войник е прекалено смел и горд, за да се крие по време на битка. Но Кристофър… — исках да кажа капитан Фелън — каза, че това имало нещо общо с… ох, той използва някаква френска дума…

— Камуфлаж? — попита Биатрикс, заинтригувана.

— Да, откъде знаеш?

— Много от животните имат способността да се маскират, за да не бъдат забелязвани. Хамелеоните, например. Или начинът, по който е оцветена перушината на совите — помага им да се слее с кората на дърветата. Така…

— О, небеса! Биатрикс, моля те, не започвай поредната лекция за животни.

— Ще спра, ако ми кажеш за кучето.

Прудънс й подаде писмото.

— Прочети го сама.

— Но, Пру — възрази Биатрикс, когато малките, спретнати страници бяха набутани в ръцете й. — Капитан Фелън може да ти е написал нещо лично.

— Бих била щастлива! Това е във висша степен потискащо. Нищо, освен битки и лоши новини.

Въпреки че Кристофър Фелън беше последният мъж, когото Биатрикс би защитила някога, тя не се сдържа:

— Той е далеч и се бие в Крим, Пру. Не съм сигурна, че там има много неща, за които да се пише по време на война.

— Ами, аз не проявявам интерес към чужди страни и никога не съм се преструвала.

Неохотна усмивка се разля върху лицето на Биатрикс.

— Пру, сигурна ли си, че искаш да бъдеш съпруга на офицер?

— Ами… разбира се… най-висшите военни никога не ходят на война. Те са много модерни, градски мъже, и ако се съгласят да получават половин заплата, нямат кой знае какви задължения и изобщо не се налага да прекарват време във войската. Такъв беше случаят с капитан Фелън, докато не беше извикан да служи в чужбина. — Прудънс сви рамене. — Предполагам, че войните винаги се обявяват в най-неподходящото време. Слава богу, капитан Фелън ще се върне скоро в Хемпшир.

— Така ли? Откъде знаеш?

— Родителите ми казват, че до Коледа войната ще свърши.

— И аз чух същото. Обаче се питам дали не подценяваме силно способностите на руснаците и не надценяваме нашите собствени.

— Колко непатриотично! — възкликна Прудънс с възмутен блясък в очите.

— Патриотизмът няма нищо общо с факта, че Министерството на войната в своя ентусиазъм не е планирало достатъчно, преди да хвърли трийсет хиляди мъже на Крим. Ние нямаме нито адекватна информация за мястото, нито някаква сигурна стратегия за превземането му.

— Откъде знаеш толкова много за това?

— От „Таймс“. Пишат всеки ден. Не четеш ли вестници?

— Не и страниците с политика. Родителите ми казват, че е невъзпитано за млада дама да се интересува от такива неща.

— Моето семейство обсъжда политиката всяка вечер, докато се храним, а сестрите ми и аз участваме. — Биатрикс направи преднамерена пауза, преди да допълни с палава усмивка: — И дори имаме мнение.

Очите на Прудънс се разшириха.

— Мили боже! Е, не съм изненадана. Всички знаят, че семейството ти е… различно.

„Различно“ беше далеч по-мил епитет от тези, които често се употребяваха, когато описваха семейство Хатауей. Семейството се състоеше от четири сестри и един брат; най-голям беше Лео, следван от Амелия, Уинифред, Попи и Биатрикс. След смъртта на родителите им Хатауей бяха преминали през изненадващи обрати на съдбата. Макар обикновени по произход, те имаха далечна връзка с един аристократичен клон на рода. След поредица неочаквани събития, Лео беше наследил виконтска титла, за която той и сестрите му не бяха ни най-малко подготвени. Те се преместиха от малкото си село Примроуз в имението Рамзи в южното графство Хемпшир.

След шест години те научиха достатъчно, за да бъдат приети добре във висшето общество. Но никой от тях не се научи да мисли като благородник, нито пък приеха аристократичните ценности или маниери. Имаха богатство, но това за тях не бе и наполовина толкова важно както образованието и семейните връзки. И докато друго семейство в подобни обстоятелства би се стремило да подобри положението си чрез сключване на добре пресметнати бракове, Хатауей досега винаги избираха да се женят по любов.

Колкото до Биатрикс, имаше съмнения дали изобщо някога ще се омъжи. Тя почти не беше цивилизована, прекарвайки повечето време навън в езда или бродене из горите, блатата и ливадите на Хемпшир. Момичето предпочиташе компанията на животните пред тази на хората, събираше ранени и осиротели твари и ги лекуваше. Животинките, които не биха могли да оцелеят сами на свобода, бяха задържани като домашни любимци и Биатрикс се грижеше за тях. Навън тя беше щастлива и доволна. Вътре животът беше досаден и скучен.

Все по-често и по-често обаче й се случваше да изпитва едно мъчително чувство на неудовлетворение. На копнеж. Проблемът беше, че така и не се запозна с мъж, който да й подхожда. Категорично никой от бледите, префинени субекти от лондонските зали за танци, с които общуваше. И въпреки че повечето здрави мъже в страната бяха привлекателни, никой от тях не притежаваше онова неопределимо нещо, за което Биатрикс бленуваше. Тя мечтаеше за мъж, чиято воля ще съответства на нейната. Искаше да бъде страстно обичана… предизвикана… покорена.

Тя погледна сгънатото писмо в ръцете си.

Не че не харесваше Кристофър Фелън, колкото съзнаваше, че той е враждебен към всичко онова, което тя е. Обигран и роден привилегирован, той се движеше с лекота в изисканото обкръжение, което бе толкова чуждо за нея. Той бе вторият син на заможно местно семейство, дядо му по майчина линия беше граф, семейството на баща му се отличаваше със значително състояние в параходството.

Въпреки че на Фелън по права линия не им се полагаше титла, по-големият син, Джон, щеше да наследи имението Ривъртън в Уоруикшир след смъртта на графа. Джон беше спокоен и сериозен мъж, посветен на съпругата си Одри.

Но по-младият брат, Кристофър, беше съвършено различен. Както често се случва с вторите синове, Кристофър беше приел военна служба двайсет и двегодишен. Беше тръгнал като корнет, перфектна работа за такъв прекрасно изглеждащ мъж, тъй като отговорността му като началник беше да носи кавалерийската униформа по време на паради и строева подготовка. Той беше също така любимец сред дамите на Лондон, където постоянно ходеше без действително позволение, прекарвайки времето си в танци, пиене, хазарт, купуване на изискани дрехи и участие в скандални любовни авантюри.

Биатрикс беше срещала Кристофър Фелън два пъти, първия на местни танци, на които го бе преценила като най-арогантния мъж в Хемпшир. Следващия път го беше видяла на един пикник, където ревизира мнението си: той беше най-арогантният мъж на света.

— Тази Хатауей е странно създание — подочу го Биатрикс да казва на свой приятел.

— Намирам я за очарователна и оригинална — възрази приятелят му. — Освен това тя може да разговаря за коне по-добре от всяка друга жена, която познавам.

— Естествено — дойде сухият отговор на Фелън. — Повече й подхожда да е в обор, отколкото в бална зала.

Оттогава Биатрикс го избягваше. Не че имаше нещо против сравнението с кон, тъй като конете бяха силни животни с благороден характер. А тя знаеше, че макар да не е голяма красавица, притежава свой собствен чар. Не един мъж се бе възхищавал на тъмнокестенявата й коса и сините очи.

Но тези обикновени качества не бяха нищо в сравнение със златния блясък на Кристофър Фелън. Той беше хубав като Ланселот, Гейбриъл, може би Луцифер, ако човек вярваше, че някога е бил най-красивият ангел на небето. Фелън беше висок и със сребристи очи, косата му беше с цвета на тъмно, презимувало жито, огряно от слънцето. Фигурата му беше силна и с войнишка осанка, раменете изправени и широки, тазът тесен. Дори когато се движеше с ленива грация, имаше нещо неоспоримо могъщо в него, нещо егоистично хищническо.

Наскоро Фелън беше избран заедно с неколцина други от различните видове войски, които трябваше да станат част от стрелковия батальон. „Стрелците“, както ги наричаха, бяха необичаен вид войници, обучени да използват собствената си инициатива. Бяха окуражавани да застават начело на фронтовата линия и да застрелват офицерите и конете, които бяха обикновено отвъд обсега на прицел. Заради изключителните си умения за точна стрелба Фелън беше произведен в капитан в стрелковия батальон.

Биатрикс се забавляваше да разсъждава, че тази чест вероятно ни най-малко не се харесва на Фелън. Особено при положение че той бе длъжен да замени красивата си хусарска униформа с черното й сако и множество златни ширити за обикновена зелена.

— Можеш да го прочетеш — каза Прудънс, като седна пред тоалетката си. — Трябва да си направя прическата, преди да излезем на разходка.

— Косата ти изглежда добре — възрази Биатрикс, която не съзираше никакъв недостатък в сложно завъртените и забодени с фуркети руси плитки. — Освен това отиваме само до селото. Никой няма да знае и да се интересува дали прическата ти е перфектна.

— Но аз ще знам. Освен това човек никога не знае кого може да срещне.

Свикнала с постоянното гиздене на приятелката си, Биатрикс се усмихна и поклати глава.

— Хубаво. Щом си сигурна, че нямаш нищо против да надникна в писмото на капитан Фелън, ще прочета само частта за кучето.

— Ще заспиш много преди да стигнеш до кучето — каза Прудънс, като пъхна сръчно един фуркет в косата си.

Биатрикс погледна към нечетливите драскулки. Думите изглеждаха сгърчени, стегната спирала от букви, готова да скочи от страницата.

„Скъпа Прудънс,

Седя в тази прашна палатка и се опитвам да измисля нещо интересно, което да ви напиша. Но остроумието ми е изчерпано. Вие заслужавате красиви думи, но са ми останали единствено тези: мисля за вас постоянно. Мисля за това писмо в ръцете ви и аромата на парфюма върху китката ви. Искам тишина и чист въздух, и легло с мека бяла възглавница…“

Биатрикс повдигна вежди и усети как под високата яка на роклята й се надига горещина. Тя спря и погледна Прудънс.

— Смяташ това за скучно? — попита тя меко, докато червенината й се разпростираше като излято червено вино по покривка.

— Началото е единствената хубава част — каза Прудънс. — Продължавай.

„… преди два дена в похода ни към Севастопол се бихме с руснаци край река Алма. Казаха ми, че това била победа за нас. Но не го чувствам по този начин. Изгубихме най-малко две трети от офицерите и четвърт от редовия състав. Вчера копахме гробове. Наричат последното броене на мъртвите и ранените «сметката на кръчмаря». Триста и шестдесет мъртви британци дотук и още толкова войници, умиращи от раните си.

Един от загиналите, капитан Брайтън, доведе един териер на име Албърт, който несъмнено е най-невъзпитаното куче на света. След като Брайтън бе положен в земята, кучето седна на гроба му и ви часове наред, като се опитваше да ухапе всеки, който дръзнеше да се приближи. Направих грешката да му предложа парче сухар и сега глупавото създание ме следва навсякъде. В момента е седнало в палатката ми и ме гледа с полупобъркани очи. Воят му почти не спира. Когато се приближа към него, се опитва да забие зъбите си в ръката ми. Иде ми да го застрелям, но съм прекалено уморен от убийства. Колко ли живота съм отнел… Колко ли семейства оплакват убитите. Синове, братя, бащи. Заслужавам да съм в ада за нещата, които съм направил, а войната едва започна. Променям се и то не за добро. Мъжът, когото познавате, го няма и се страхувам, че може да не харесате неговия заместник.

Мирисът на смърт, Пру… е навсякъде.

Бойното поле е осеяно с части от тела, дрехи, подметки на обуща. Представете си експлозия, която може да откъсне подметките от обувките ви. Казват, че след битка дивите цветя са по-много на другата година — земята е толкова разкопана и разкъсана, че дава възможност на семената да пуснат корен. Искам да скърбя, но няма място за това. Няма време. Трябва да оставя чувствата някъде настрана.

Има ли все още някакво мирно място в света? Моля ви, пишете ми. Разкажете ми за ръкоделието, с което се занимавате, или за любимата ви песен. Вали ли дъжд в Стоуни Крос? Листата на дърветата започнаха ли да пожълтяват?

Ваш,

Кристофър Фелън“

Когато завърши писмото, Биатрикс изпита странно усещане, чувство на изненадващо състрадание притисна сърцето й.

Не можеше да повярва, че такова писмо може да излезе изпод ръцете на арогантния Кристофър Фелън. Изобщо не бе това, което бе очаквала. Тук имаше уязвимост, скромна нужда, която я трогна.

— Трябва да му пишеш, Пру — каза тя, като сгъна листа с далеч по-голямо внимание, отколкото се бе отнесла преди с него.

— Не мога да направя такова нещо. Това само ще го окуражи да се оплаква още. Ще си замълча и може би това ще му подскаже, че следващият път трябва да напише нещо по-приятно.

Биатрикс се намръщи.

— Както знаеш, не харесвам много капитан Фелън, но това писмо… той заслужава съчувствието ти, Пру. Напиши му поне няколко реда. Няколко утешителни думи. Изобщо няма да ти отнеме време. А колкото до кучето, имам един съвет…

— Няма да пиша нищо за проклетото куче — въздъхна нетърпеливо Прудънс. — Ти му пиши.

Аз?! Той не иска и да чуе за мен. Смята ме за особена.

— Не мога да си представя защо. Само защото занесе Медуза на пикника…

— Тя е един много възпитан таралеж — оправдателно каза Биатрикс.

— Джентълменът, чиято ръка беше убодена, не мисли така.

— Само защото се опита да се държи неправилно с нея. Когато вдигаш таралеж…

— Не, няма нужда да ми казваш, тъй като не се каня да вдигам таралеж. Колкото до капитан Фелън… щом толкова искаш, отговори му и се подпиши с моето име.

— Няма ли да забележи, че почеркът е различен?

— Не, защото до този момент не съм му писала.

— Но той не е мой ухажор — възрази Биатрикс. — Не знам нищо за него.

— Всъщност, знаеш толкова, колкото и аз. Позната си на семейството му и си много близка със снаха му. Освен това не мога да кажа, че капитан Фелън ми е ухажор. Поне не единственият. Със сигурност няма да му обещая да се омъжа за него, докато не се върне от войната с непокътнати крайници. Не желая съпруг, когото ще бутам в инвалидна количка през остатъка от живота си.

— Пру, разсъжденията ти са с дълбочината на локва.

Прудънс се усмихна.

— Поне съм откровена.

Биатрикс я изгледа с подозрение.

— Всъщност ми възлагаш да напиша любовно писмо на един от приятелите ти?

Прудънс махна с ръка пренебрежително.

— Не любовно писмо. В неговото писмо не се казва нищо за любов. Просто му напиши нещо любезно и окуражаващо.

Биатрикс потърси джоба на роклята си за разходка и пъхна писмото вътре. Тайно в душата си се мъчеше да докаже на себе си, че това няма да свърши добре, когато някой прави нещо със съмнителна морална стойност, макар и от добри подбуди. От друга страна… не можеше да се отърве от образа, който съзнанието й рисуваше: изтощен войник, пишещ набързо писмо в палатката си, ръцете му са в пришки от копаенето на гробове на другарите си. Докато едно рошаво куче вие в ъгъла.

Тя се чувстваше напълно неспособна да му пише. Предполагаше, че и с Прудънс е така.

Опита се да си представи какво е да си на мястото на Кристофър, който бе изоставил елегантния си живот и се бе оказал в свят, където оцеляването му беше застрашено всеки ден. Минута след минута. Беше невъзможно да си представи един разглезен, красив мъж като Кристофър Фелън, който се бори с опасности и трудности. С глад. И самота.

Биатрикс се вгледа в приятелката си замислено, погледите им се срещнаха в огледалото.

— Коя е любимата ти песен, Пру?

— Всъщност, нямам такава. А твоята?

— Дали не трябва да го обсъдим с Одри! — попита Биатрикс, имайки предвид снахата на Фелън.

— Категорично не. Одри има проблем с честността. Няма да изпрати писмото, ако знае, че не съм го писала аз.

Биатрикс издаде звук, който можеше да мине както за смях, така и за стон.

— Не бих нарекла това проблем с честността. О, Пру, моля те, откажи се от тази идея и му напиши ти писмо. Ще е толкова по-лесно.

Но когато Прудънс се усетеше притисната да направи нещо, тя ставаше непреклонна и тази ситуация не правеше изключение.

— По-лесно за всички, освен за мен — каза тя язвително. — Сигурна съм, че не знам как да отговоря на такова писмо. Той може би дори е забравил, че го е написал. — И като върна вниманието си към огледалото, тя намаза с мехлем от розови листа устните си.

Колко красива беше Пру със сърцевидното си лице, с тънките си и деликатно извити вежди над кръглите зелени очи. Но колко малко от същността й разкриваше огледалото. Беше невъзможно да се предположи какво всъщност изпитва Пру към Кристофър Фелън. Едно обаче беше сигурно: по-добре щеше да е да отговори, независимо дали ще е неуместно, отколкото да се въздържи. Защото понякога мълчанието можеше да нарани човек почти толкова лошо, колкото куршум.

* * *

На спокойствие в стаята си в къщата Рамзи, Биатрикс седна пред бюрото си и натопи писалката в мастилницата с тъмносиньо мастило. Трикраката сива котка на име Лъки се излегна в ъгъла на бюрото, гледайки я внимателно. Таралежът Медуза беше заел другата страна на бюрото. За щастие, тя никога не дръзваше да дразни бодливия таралеж.

След като препрочете писмото на Фелън, Биатрикс написа:

До капитан Кристофър Фелън

I-ви стрелкови батальон

Втори дивизионен лагер, Крим

17 октомври, 1854 г.

Тя спря за миг и се пресегна да погали единствената предна лапа на котката.

— Как Пру би започнала едно писмо? — запита се тя гласно. — Дали би се обърнала към него със „скъпи“? Или с „любими“? — Тя сбърчи нос.

Писането на писма едва ли бе силната страна на Биатрикс. Въпреки че произхождаше от високообразовано семейство, тя винаги бе ценила инстинктите и действията повече от думите. Всъщност, можеше да научи далеч повече за един човек по време на кратка разходка навън, отколкото ако седи и води разговор часове наред.

След като обмисли различни варианти, които човек би могъл да напише на напълно непознат, преструвайки се на друг, Биатрикс най-после се отказа.

— Да става каквото ще, ще пиша както на мен ми е приятно. Той може би ще е прекалено уморен, за да забележи, че писмото не звучи в стила на Пру.

Лъки отпусна муцунка до лапата си и притвори очи. Откъм нея се разнесе приятно мъркане.

Биатрикс започна да пише:

„Скъпи Кристофър,

Прочетох репортажите за битката при Алма. Според думите на господин Ръсел от «Таймс», вие и още двамина от стрелковия батальон сте отишли пред охраната и сте застреляли няколко вражи офицери, внасяйки по този начин смут в редиците им. Господин Ръсел също така отбелязва с възхищение, че «Стрелците» никога не отстъпват и не свеждат глави по време на битка.

Макар да споделям мнението му, скъпи господине, иска ми се да ви уверя, че смелостта ви няма да бъде уронена, ако наведете глава, когато стрелят по вас. Патиците отскачат или се дръпват встрани, или пък се скриват зад някой камък. Обещавам, че не бих ви се възхищавала по-малко за това.

Албърт още ли е с вас? Още ли хапе? Според приятелката ми Биатрикс (онази, която донесе таралеж на пикника), кучето е превъзбудено и уплашено. Тъй като кучетата са по природа вълци и се нуждаят от лидер, трябва да му покажете надмощието си. Когато се опита да ви ухапе, хванете муцуната му в ръка, леко я стиснете и му кажете «не» с твърд глас.

Моята любима песен е «Далече отвъд планините». В Хемпшир вчера валя, слаба есенна буря, която обрули малко листа. Далиите вече не са на стъблата си, студът попари хризантемите, но въздухът мирише божествено на стари листа, мокра кора и узрели ябълки. Забелязали ли сте, че всеки месец си има своя собствена миризма? Май и октомври са най-приятно миришещите месеци, според мен.

Питате дали има някакво мирно място в света и трябва да кажа със съжаление, че това не е Стоуни Крос. Наскоро магарето на господин Моудсли избягало от обора, изтичало на пътя и някой го открил в едно оградено пасище. Кобилата на господин Кеърд си пасяла там невинно, когато отнякъде се появило невъзпитаното магаре, прелъстило я и се забавлявало с нея както си знае. Сега се оказва, че кобилата е забременяла; това доведе до вражда между Кеърд, който иска финансова компенсация, и Моудсли, който твърди, че ако оградата на пасището е била поправена, тайната «среща» никога нямало да се случи. Нещо по-лошо: беше внушено, че кобилата е безсрамница и не се е опитала достатъчно решително да опази добродетелта си.

Наистина ли мислите, че заслужавате място в ада?… Аз не вярвам в ада, поне не в живота след смъртта. Смятам, че адът се твори от хората тук, на земята.

Пишете, че на мястото на джентълмена, когото познавам, вече стои друг човек. Колко бих искала да ви предложа по-добра утеха от това да кажа, че няма значение колко сте се променили, че сте добре дошъл, когато се върнете. Правете каквото трябва. Ако ще ви помогне да издържите, оставете сега чувствата настрана и заключете вратата към тях. Може би някой ден заедно ще ги пуснем на свобода.

Искрено ваша,

Прудънс“

Биатрикс никога не беше мамила някого умишлено. Щеше да се чувства далеч по-комфортно, ако пишеше на Фелън от свое име. Но все още помнеше пренебрежителните коментари, които той бе направил за нея. Със сигурност не би искал писмо от онази „странна Биатрикс Хатауей“. Беше помолил за писмо красивата златокоса Прудънс Мърсър. И не беше ли по-добре да получи няколко реда, написани под фалшива самоличност, отколкото нищо? Мъж в положението на Кристофър се нуждаеше от всякакво окуражаване, което човек можеше да предложи.

Той трябваше да знае, че някого наистина го е грижа за него.

А по някаква причина след написването на писмото Биатрикс установи, че нея наистина я е грижа.