Лайза Клейпас
Любовни писма (20)

Деветнадесета глава

Кристофър вероятно трябваше да го приеме за лош знак, че за две седмици се беше сближил напълно с бъдещите си нови роднини. Докато преди ги избягваше заради тяхната странност, сега търсеше компанията им, прекарвайки почти всяка вечер в къщата Рамзи.

Хатауей спореха, смееха се и си личеше, че искрено се обичат, което ги правеше различни от всяко друго семейство, което Кристофър познаваше. Те се интересуваха от всичко, нови идеи, изобретения и открития. Несъмнено склонността на семейството към интелектуални занимания идваше от починалия им баща Едуард.

Кристофър чувстваше, че щастливото, често хаотично домакинство му се отразява добре, за разлика от глъчката и шума на Лондон. Хатауей с всичките си нешлифовани ръбове и ръбчета действаха по някакъв успокояващ начин на наранената му душа. Харесваше ги всичките, особено Кам, който се държеше като лидер на семейството. Присъствието му излъчваше уравновесеност и толерантност, дори когато се налагаше от време навреме да ги скастри.

Лео не беше чак толкова отзивчив. Въпреки че бе очарователен и непочтителен, хапливите му забележки напомняха на Кристофър по някакъв неловък начин за собственото му минало, когато често ръсеше саркастични остроумия за сметка на други хора. Например репликата, която бе подхвърлил навремето за Биатрикс — че повече би подхождала на конюшнята. Не че си спомняше да го е изричал, макар да звучеше напълно в негов стил, за съжаление. Тогава още не разбираше силата на думите.

Изминалите две години го бяха направили друг.

В случая с Лео, обаче, Биатрикс увери Кристофър, че въпреки острия си език, брат й е много грижовен и предан.

— Ще видиш, че ще го обикнеш — каза тя. — Но не е изненадващо, че се чувстваш по-леко около Кам — и двамата сте лисици.

— Лисици?

— Да. Винаги оприличавам човека на някакво животно. Лисиците са ловци, но те не разчитат на груба сила. Те са проницателни и умни. Обичат да надхитрят другите. И макар понякога да отиват далече, винаги обичат да се връщат в един уютен, сигурен дом.

— Предполагам, че Лео е лъв — каза сухо Кристофър.

— О, да. Драматичен, демонстративен и не обича да бъде игнориран. Понякога е способен и да те удари. Но зад острите челюсти и ръмженето той все пак е котка.

— А вие какво животно сте?

— Порче. Каквото и да правим, ние не можем да се удържим да не събираме разни неща. Когато сме будни, сме много заети, но също така имаме дълги периоди на затишие. — Тя му се усмихна. — Освен това поровете са много любящи.

Кристофър винаги си бе представял, че домакинството му ще бъде ръководено с ред и прецизност от истинска съпруга, която ще надзирава всяка подробност с остро и вещо око. Вместо това явно щеше да има съпруга, която да се разхожда, обута с бричове, докато из стаите се клатушкат, пълзят или подскачат всякакви животни.

Беше очарован от познанията й за неща, за които обикновено жените не се интересуват. Тя знаеше например как да използва чук или ренде. Яздеше по-добре от всяка жена, която познаваше, и вероятно по-добре от мъж. Имаше оригинална мисъл, интелигентност, съчетана с паметливост и интуиция. Но колкото повече Кристофър научаваше за Биатрикс, толкова повече усещаше несигурността вътре в нея. Една различност, която често я тласкаше към усамотение. Може би беше свързано с ранната смърт на родителите й, особено с тази на майка й, която Биатрикс бе възприемала като изоставяне. А може би беше резултат от факта, че Хатауей бяха изтласкани към социална позиция, за която не са били подготвени. Да си във висшата класа не означава просто да следваш определен набор от правила, а бе начин на мислене, на държание и на общуване със света, който се насажда от мига на раждането. Биатрикс никога нямаше да придобие изтънчеността на младите жени, които бяха възпитавани като аристократки.

Това бе едно от нещата, които най-много харесваше в нея.

На следващия ден, след като й предложи брак, Кристофър неохотно отиде да говори с Прудънс. Беше подготвен да се извинява и да обяснява, знаейки, че не е постъпил честно с нея. Но всяка следа от разкаяние изчезна в мига, в който видя, че Прудънс не се разкайва ни най-малко, че го е измамила.

Казано накратко, не беше приятна сцена. Лицето й се зачерви от гняв, тя се разфуча и се развика като полудяла.

— Не можете да ме захвърляте заради онази тъмнокоса откачалка и смахнатото й семейство! Ще станете за посмешище. Половината от тях са цигани, а другата половина — луди — нямат достатъчно връзки и никакви маниери, те са кирливи селяни и ще съжалявате до края на дните си. Биатрикс е грубо, нецивилизовано момиче, което ще народи такива боклуци като нея.

Когато спря, за да си поеме дъх, Кристофър отвърна спокойно:

— За съжаление, не всички могат да са изтънчени като Мърсърови.

Хапливата забележка бе отправена право в лицето на Прудънс, разбира се, и тя продължи да крещи като обезумяла.

В съзнанието на Кристофър изплува образ… не от обичайните от войната, а един спокоен образ… лицето на Биатрикс, спокойно и съсредоточено, докато се грижеше за една ранена птица предишния ден. Тя бе превързала раненото крило на малко врабче към тялото му, а след това показа на Рей как да нахрани бедното създание. Докато Кристофър гледаше, той бе поразен от смесицата от деликатност и сила в ръцете на Биатрикс.

Връщайки вниманието си към високопарната реч на жената пред него, Кристофър съжали мъжа, който един ден щеше да й стане съпруг.

В салона влезе майката на Прудънс, разтревожена от виковете, и се опита да я успокои. Скоро след това Кристофър си тръгна, съжалявайки за всяка минута, която бе загубил в компанията на Прудънс Мърсър.

Седмица и половина след това всички в Стоуни Крос бяха смаяни от новината, че Прудънс е пристанала на един от дългогодишните си ухажори, член на местното дворянство.

Сутринта на приставането в къщата Рамзи бе донесено писмо, адресирано до Биатрикс. Беше от Прудънс. Писмото беше зацапано и смачкано, пълно с обвинения и мрачни пророкувания, както и с немалко правописни грешки. Разтревожена и изпълнена с вина, тя го показа на Кристофър.

Той го скъса на две и й го върна.

— Е — каза той небрежно, — най-после е написала писмо на някого.

Биатрикс се опита да го изгледа с укор, но се засмя.

— Не се подигравайте със ситуацията. Чувствам се ужасно виновна.

— Защо? Прудънс не се чувства виновна.

— Тя ме обвинява, че съм ви отмъкнала.

— Първо на първо никога не съм бил неин. А и това не е игра на колетна служба.

Това я накара да се усмихне.

— Ако бяхте колет — каза тя многозначително, — щеше да ми се иска да ви разопаковам.

Кристофър поклати глава, когато тя се наведе напред, за да го целуне.

— Недейте така, че иначе никога няма да свършим. — Като сложи една дъска на мястото й, той я погледна очаквателно. — Започвайте да чукате.

Двамата отидоха в плевника, където той й помогна да поправят една къщичка за птици, която тя сама бе направила. Кристофър я гледаше как сръчно забива пироните в края на дъската. Никога не бе очаквал, че ще е толкова забавно да гледа как жена работи с инструменти. Както и опънатите по бедрата й бричове, когато се навеждаше напред.

Той с усилие успя да сдържи тялото си, да отблъсне желанието, както се случваше толкова често напоследък. Биатрикс предлагаше повече съблазни, отколкото бе очаквал. Когато я целунеше, тя отвръщаше с невинна чувственост, която го докарваше до ръба на самоконтрола.

Преди да бъде мобилизиран, Кристофър никога не бе имал трудности в намирането на любовница. Сексът бе обичайно удоволствие, нещо, на което се наслаждаваше без вина или забрани. Но след продължителното въздържание се безпокоеше за първия път, когато щеше да прави любов с Биатрикс. Не искаше да я нарани или да я уплаши.

Налагаше се да се бори с поривите си.

Това си пролича особено ясно вечерта, когато единият от близнаците случайно се спъна в котката на Биатрикс, Лъки, която издаде пронизително, раздразнено мяукане. Тогава близнаците започнаха да пищят, а Катрин се спусна да ги успокоява.

Кристофър едва издържаше. Врявата го напрегна и го разтрепери, и той наведе глава, стисна очи и мигновено бе пренесен на бойното поле под експлодиращото небе. След няколко дълбоки вдишвания осъзна, че Биатрикс е до него. Тя не го попита нищо, остана мълчалива и близо до него.

След това дойде и Албърт, отпусна муцунка на коляното му и го загледа с меланхоличните си кафяви очи.

— Той разбира — произнесе тихо Биатрикс.

Кристофър се пресегна да погали рошавата глава на верния си приятел, а Албърт завря муцуна в ръката му, облизвайки китката. Да, Албърт разбираше. Той беше преживял същия дъжд от куршуми, знаеше какво е да премине през теб студеното парче олово.

— С теб сме екип, нали, стари друже? — прошепна Кристофър.

Мислите му се върнаха към настоящето, когато Биатрикс привърши работата, остави чука настрана и изтупа ръцете си от праха.

— Ето — каза тя доволно. — Всичко е готово за следващия обитател.

Тя изпълзя до мястото, където се бе облегнал Кристофър, и се протегна до него като котка. Миглите му бяха полуспуснати, когато я погледна. Всичките му сетива копнееха да потъне в нея, да усети меката й кожа, податливата й твърдост под него. Но устоя, когато тя се опита да го дръпне по-близо до себе си.

— Семейството ви ще се усъмни, че се занимаваме с нещо повече от дърводелство — каза той. — Ще се покриете със сено.

— Аз вече съм покрита със сено.

Усмивката й леко помръкна, а живите й сини очи го погубваха. Отстъпвайки, той се наведе към нея, устата му покри нейната с топла, леко проучваща целувка. Тя обгърна с ръце врата му. Той я изучаваше бавно, без да бърза, играеше с нея, докато почувства срамежливата ласка на езика й срещу своя. Чувството го прониза до слабините, зареждайки плътта му с еротична топлина.

Тя се сгуши в него, хълбоците й се нагодиха инстинктивно под неговите. Той не се сдържа да не натисне женската мекота, импулсивно движение, което ги накара да изтръпнат. Като шепнеше името му, Биатрикс облегна глава на ръката му, разкривайки шията си за влажните докосвания на устните му. Той намери чувствителните местенца с език и я накара да се сгърчи. Ръката му отиде до едната й гърда, намирайки естественото възвишение под блузата и ризата й, разтри зърното като правеше нежни кръгове с дланта си. От устните й се откъсна тих стон, мъркане от удоволствие.

Беше толкова прелестна, гъвкава и виеща се под него, че Кристофър усети как започва да се изпълва с похот, тялото му се поддаде и умът му се замъгли. Щеше да е лесно да разтвори дрехите й, да освободи изтерзаната плът… да влезе в нея и да намери облекчение…

Той изпъшка и се претърколи по гръб, но тя остана вкопчена в него.

— Люби ме — прошепна тя, останала без дъх. — Тук. Сега. Моля те, Кристофър…

— Не. — Като успя да я отстрани от себе си, той седна. — Не и в плевника, някой може да влезе всеки момент.

— Не ме интересува. — Биатрикс допря горещото си лице в гърдите му. — Не ме интересува — повтори тя трескаво.

— Мен обаче ме интересува. Ти заслужаваш нещо много по-добро от едно прекатурване в сеното. Както и аз, след повече от две години въздържание.

Биатрикс го погледна, очите й се разшириха.

— Наистина ли? Бил си толкова дълго целомъдрен?

Кристофър я изгледа със сардонично изражение.

— „Целомъдрие“ означава чистота на мислите, което аз, уверявам те, нямах предвид. Но не съм спал с жена, да.

Като изпълзя зад него, Биатрикс започна да го гъделичка по гърба с една сламка.

— Нямало е възможности да бъдеш с жена?

— Имаше.

— Тогава защо не си се възползвал?

Кристофър я изгледа през рамо.

— Наистина ли искаш подробности?

— Да.

— Биатрикс, знаеш ли какво се случва на момичета, които задават неприлични въпроси?

— Изнасилват ги в плевника? — попита тя с надежда.

Кристофър поклати глава.

Биатрикс го обви с ръце изотзад. Той усети лекия, възбуждащ натиск на гърдите й срещу гърба си.

— Кажи ми — прошепна тя в ухото му, влажната топлина на дъха й накара косъмчетата на тила му да настръхнат от удоволствие.

— Имаше само лагерни проститутки — каза той, — които се занимаваха с обслужване на войниците. Но те не бяха привлекателни, освен това спомагаха за разпространяване на болести из полка.

— Бедните създания — каза Биатрикс съчувствено.

— Проститутките или войниците?

— И едните, и другите.

Колко в неин стил, помисли си той, да се отнася със състрадание, вместо с отвращение. Като хвана ръката й, Кристофър сложи една целувка върху дланта й.

— Освен това имах предложения от една-две офицерски съпруги, които пътуваха с бригадата. Но не мислех, че е много добра идея да спя със съпругата на друг мъж. Особено когато можех да се окажа рамо до рамо с него в битка след това. А после, когато бях в болницата, имаше няколко милосърдни сестри, които бяха навярно склонни… обикновените, разбира се, не онези, които идваха от религиозните ордени. Но след дългите обсади и копаене на гробове… когато те ранят… нямаш настроение за любов. Така че чаках. — Той направи гримаса. — И още чакам.

Биатрикс го целуна и завря нос във врата му, изпращайки тръпки на възбуда през тялото му.

— Аз ще се погрижа за теб, бедното ми момче… — прошепна тя. — Не се притеснявай, ще го направя внимателно.

Това беше ново, тази смесица от желание и забавление. Кристофър се обърна и я прегърна, събаряйки я в скута си.

— О, със сигурност ще се погрижиш за мен — увери я той и залепи устни върху нейните.

* * *

По-късно същия ден Кристофър отиде с Лео да види дъскорезницата на Рамзи. Макар бизнесът с дървен материал на Рамзи да не можеше да се сравнява с производството на Ривъртън, той бе безкрайно по-усъвършенстван. Според Лео, отсъстващият му зет в момента, Мерипен, имаше най-големи познания в областта на лесовъдството, включително правилните процедури за определяне на полезния дървен материал, разреждането на горите и залесяването за възстановяване.

В самата дъскорезница бяха направени няколко нововъведения от Хари Рътлидж, съпругът на Попи. След като показа на Кристофър прогресивната система, която позволяваше на резачката да се движи ефективно и безопасно, Лео се върна с него обратно в къщата.

Разговорът им се отплесна към пазара за дървен материал и споразуменията с търговците.

— Всичко, свързано с пазара — каза Лео — и продажбите на търг или по частни договори, се движи от Кам. Той има по-добър усет за финанси от всички, които познавам.

— Интересен ми е начинът, по който сте разпределили работата си — вие и съпрузите на сестрите ви; всеки според силната си страна.

— Това работи добре за нас. Мерипен е син на земята, Кам обича числата… а за мен остава възможно най-малката част.

Кристофър не се заблуждаваше.

— Знаете прекалено много за цялото начинание, за да ме накарате да повярвам в това. Работили сте дълго и здраво на това място.

— Да. Но все се надявам, че като демонстрирам невежество, ще престанат да ме карат да правя разни неща.

Кристофър се усмихна и се съсредоточи в земята пред себе си, когато продължиха да вървят, пресичайки дългите сенки, които слънцето зад тях хвърляше.

— На мен не ми се налага да се преструвам на невежа — каза той, изтрезнявайки. — Не знам съвсем нищо за бизнеса с дървен материал. Брат ми се подготвяше за тази работа през целия си живот. Никога не ми е хрумвало… нито пък на някого другиго, че ще трябва да застана на неговото място. — Той млъкна и си помисли, че може би трябваше да запази последния коментар за себе си. Прозвуча, сякаш молеше за съчувствие.

Лео, обаче, отговори дружелюбно и с разбиране.

— Познавам това чувство. Но Мерипен ще ви помогне. Той е пълен с информация и винаги се радва да я сподели с другите. Две седмици в компанията му и ще сте истински експерт в тази област. Биатрикс каза ли ви, че Мерипен и Уин ще се върнат от Ирландия за сватбата ви?

Кристофър поклати глава. Сватбата щеше да бъде след месец, в селската църква.

— Щастлив съм заради Биатрикс. Тя иска цялото й семейство да присъства. — От устните му се откъсна кратък смях. — Надявам се само, че няма да има парад на животни, които да я съпровождат по пътя към олтара.

— Радвайте се, че се отървахме от слона — каза Лео. — Като нищо щеше да го направи шаферка.

— Слон? — Кристофър го изгледа неразбиращо. — Имала е слон?

— За съвсем кратко време. Но бързо му намери дом.

— Не. — Кристофър поклати глава. — Познавайки Биатрикс, без малко да повярвам в това. Но не.

— Тя наистина имаше слон — увери го Лео. — Честна дума.

Кристофър още не можеше да повярва.

— Предполагам, че се е появил един ден на прага и някой е направил грешката да го нахрани?

— Питайте Биатрикс, тя ще ви разкаже…

Но Лео млъкна, когато стигнаха до оградената поляна, където имаше някаква суматоха. Чу се гневно изцвилване. Един червено-кафяв породист кон се вдигаше на задните си крака и се мъчеше да хвърли ездача от гърба си.

— По дяволите. — Лео забърза нататък. — Казах им да не купуват това раздразнително животно — отнасяли са се лошо с него и направо са го съсипали, дори Биатрикс не може да го оправи.

— Това там Биатрикс ли е? — попита Кристофър и в гърдите му се прокрадна тревога.

— Или Биатрикс, или Роан — никой друг не може да е толкова безразсъден, че да се качи на него.

Кристофър се затича. Не беше Биатрикс. Не можеше да е тя. Беше му обещала, че няма да се излага вече на физически риск. Но когато стигна до ливадата, той видя шапката да полита и тъмната й коса да се развява свободно, докато разяреният кон се мяташе с удвоена сила. Биатрикс се държеше за животното, шепнеше нещо в ухото му и се опитваше да го успокои. Конят като че ли започна да се поддава в резултат на усилията й. Но за един кратък миг той се вдигна невероятно високо, огромна маса, балансирана на два тънки задни крака.

След което се изви и започна да пада.

Времето сякаш забави ход, докато огромната маса се сгромолясваше, с крехката фигурка на Биатрикс отдолу.

Както често се случва в битка, инстинктите на Кристофър се задействаха мигновено, пораждайки действие по-бързо от мисълта. Той не чу нищо, но усети, че гърлото му вибрира от дрезгав вик, докато тялото му прелетя в скок над оградата на двора.

Биатрикс реагира също инстинктивно. Когато конят започна да пада, тя освободи обутите си в ботуши крака от стремената и се отблъсна от него във въздуха. Падна на земята и се претърколи два-три пъти, докато животното се сгромоляса до нея… пропускайки я само на сантиметри.

Тя остана да лежи неподвижна и замаяна, но полуделият кон се изправи на крака и копитата му изтрополяха тежко върху земята. Кристофър я грабна и я изнесе настрани, а Лео се приближи до разяреното животно и по някакъв начин успя да хване поводите му.

Кристофър остави Биатрикс на тревата и провери по нея за наранявания, прокарвайки ръце по крайниците и главата й. Тя дишаше задъхано и с хриптене. След малко го погледна и примига:

— Какво се случи?

— Конят се вдигна на задни крака и падна. — Гласът на Кристофър прозвуча остро. — Кажи ми името си.

— Защо ми задаваш такива въпроси?

— Името — настоя той.

— Биатрикс Елоиз Хатауей. — Тя го погледна с ококорени очи. — Сега, когато знаем коя съм аз… ще ми кажеш ли ти кой си?