Лайза Клейпас
Любовни писма (23)

Двадесет и втора глава

След завършването на лондонския сезон аристокрацията пренесе социалните забавления в провинцията. Разпращаха се покани за балове, вечери и танци; пазачите на дивеч се подготвиха да пуснат птиците за отстрел; пушките бяха смазани и изчистени за дивеча; маршрутите за езда бяха изчистени и ремонтирани; от Бристол и Лондон се носеха вино и деликатеси.

Най-търсената покана в Хемпшир беше за соарето в средата на септември, което се даваше в къщата Рамзи във връзка с годежа на Биатрикс и Кристофър Фелън. Обикновено всяко събитие, организирано от Хатауей, бе силно посещавано, но това беше различно. Всички поканени бяха приели веднага, след което последваха купища писма и молби от хора, които молеха за покани.

Хатауей отдаваха новопридобитата си популярност на факта, че щеше да присъства Кристофър, героят от войната, на когото най-много се възхищаваха. А Кристофър, с неговата неприкрита ненавист към тълпите, се мръщеше от цялата тази работа.

— Трябва да признаеш иронията — отбеляза Лео — точно този от нас, който най-много бяга от обществото, е същият, с когото обществото най-много иска да общува.

— Престани, Лео — промърмори Кристофър и Лео се ухили.

Но изразът „от нас“, използван толкова небрежно, стопли сърцето на Кристофър. Техните отношения бяха станали непринудени и приятелски, което напомняше на Кристофър как са общували двамата с брат си Джон. Въпреки че никой никога нямаше да замести Джон, Кристофър откриваше голямо удоволствие в компанията на бъдещите си зетьове. Или по-точно, в компанията на Лео и Кам. Дали същите чувства щяха да се пренесат и върху Мерипен, оставаше да се види.

* * *

Мерипен и съпругата му Уинифред, или Уин, както я наричаха близките й, се върнаха от Ирландия с малкия си син на първи септември. Хатауей отново избухнаха в безумна радост. Кристофър стоеше настрани в салона по време на посрещането им и гледаше прегръдките и целувките, придружени с весели възгласи и смях. Кам и Мерипен се прегърнаха, потупаха се един друг по гърба и заговориха в скороговорка на цигански.

Кристофър бе виждал Мерипен няколко пъти преди войната. Но не си спомняше нищо, освен внушителното и замислено присъствие на един мълчалив, сдържан мъж. Със сигурност никога не бе очаквал, че някога ще принадлежат към едно семейство.

Уин беше слаба и грациозна жена с големи сини очи и светлоруса коса. Беше крехка, почти ефирна, нещо, което я отличаваше от другите сестри. Отделяйки се от групата в средата на салона, Уин отиде при Кристофър и му подаде ръка.

— Капитан Фелън. Щастливи сме да ви приемем като брат. Жените в семейството имаха числено превъзходство над мъжете — четири на пет. А сега вие ще изравните съотношението.

— Аз продължавам да се чувствам смазан от женското присъствие — каза Лео.

Мерипен се приближи към Кристофър, стисна ръката му здраво и го изгледа преценяващо.

— Роан твърди, че не сте никак лош като за гаджо — каза той. — А Биатрикс казва, че ви обича, заради което съм склонен да ви позволя да се ожените за нея. Но още го обмислям.

— Ако това ще промени нещо — каза Кристофър, — аз съм готов да я взема с всичките й животни.

Мерипен помисли за миг.

— Е, тогава можете да я имате.

Дискусията на масата за хранене в началото беше разпалена. Накрая, обаче, разговорът се насочи към Ирландия и имението, което Мерипен скоро щеше да наследи, и настроението стана мрачно.

Приблизително десет години по-рано Ирландия беше претърпяла болест по картофите, довела до такава страшна катастрофа, че страната още не можеше да се оправи от нея. Англия бе предложила минимална помощ под формата на временни облекчителни мерки, очаквайки някак проблема да се разреши от само себе си по естествен начин.

Ирландия беше вече разорена, гладуваща, което бе последвано от епидемия от болести, в резултат на което цели семейства бяха измрели край пътя или в кирпичените си къщи. А земевладелци като Каван бяха изгонили бедните си арендатори и воюваха с останалите, което доведе до съдебни спорове и горчивини, които щяха да траят с поколения.

— Земите и арендаторите на Каван са били занемарени години наред — каза Мерипен. — Дядо е бил прекалено зает с имотите си в Англия, за да направи подобрения или ремонти. Земята няма канали за поливане, няма машини за оране. Самите арендатори познават само най-примитивните методи на земеделие. Живеят в къщи, направени от кал и камък. А повечето от животните им са били продадени, за да изплатят рентите. — Мерипен млъкна, лицето му беше мрачно. — Срещнах се с Каван, преди да се върнем в Стоуни Крос. Той отказа да даде и един шилинг от парите си на хората, които разчитат на него.

— Колко ли ще живее? — попита Амелия.

— По-малко от година — отвърна Мерипен. — Ще се изненадам, ако изкара до Коледа.

— Когато си отиде — намеси се Уин, — ще сме свободни да инвестираме богатството му в земите му.

— Но това ще изисква много повече пари — каза Мерипен. — Ще трябва да заменим кирпичените къщи със солидни домове. Ще научим арендаторите да обработват по съвършено нов начин почвата. Те имат нужда от всичко. Машини, гориво, добитък, семена… — Гласът му секна и той изгледа Кам.

— Фрал, онова, което направихме със земите на Рамзи, изглежда като детска игра.

Кам вдигна ръка и разсеяно потърка челото си.

— Ще трябва да започнем да се подготвяме отсега — каза той. — Нуждая се от цялата информация, до която можем да се докопаме, за финансите и вложенията на Каван. Можем да продадем някои от неговите — твоите имоти в Англия за капитал. Ще трябва да прецениш какво е необходимо и да подредиш приоритетите. Няма да можем да направим всичко наведнъж.

— Това е плашещо — каза Мерипен равно.

По мълчанието на масата Кристофър разбра, че Мерипен рядко обявява нещо за плашещо.

— Аз ще помагам, фрал — рече Кам с решителен глас.

— Не знам защо имам неприятното чувство — обади се Лео, — че ще трябва да се оправям с имението Рамзи сам, докато вие двамата се занимавате със спасяването на Ирландия.

Биатрикс се взираше в Кристофър с лека усмивка върху устните.

— Това открива перспектива пред нас, нали? — прошепна тя.

Точно това си мислеше и той.

Разтревоженият поглед на Мерипен се премести към лицето на Кристофър.

— Сега, след смъртта на брат ви, вие наследявате Ривъртън.

— Да. — Устните на Кристофър се извиха в самоиронична усмивка. — И докато Джон бе напълно подготвен за отговорността, при мен е тъкмо обратното. Не знам нищо друго, освен как да застрелям някого или да копая окопи.

— Знаеш как да организираш хората — изтъкна Мерипен. — Как да съставиш план и да го изпълниш. Да поемаш риск и да се адаптираш, когато е необходимо. — Той хвърли бърз поглед по посока на Кам. — Когато започнахме да възстановяваме имението Рамзи, си казахме, че най-многото, което можем да направим, е да сгрешим. Което означава, че ще се научим на нещо.

Точно в този миг Кристофър разбра напълно колко много общо има той с тези мъже в семейството, макар че идваха от толкова различни среди и бяха възпитавани по съвършено различен начин. Те всички се бореха с един бързо променящ се свят, посрещайки предизвикателства, за които никой от тях не бе подготвен. Цялото общество се бе прекатурило, старата йерархия се сриваше, властта преминаваше в непознати ръце. Човек можеше или да се остави да потъне, или да пристъпи напред и да създаде новото време, което чукаше на вратата. Възможностите бяха едновременно интригуващи и изтощаващи — той го видя върху лицето на Мерипен, а също и върху лицата на останалите. Но никой от тях не се сви и огъна пред онова, което трябваше да се направи.

Кристофър погледна към Биатрикс, която седеше на няколко крачки от него. Тези очи… среднощно сини, невинни и мъдри, тревожно възприемчиви. Каква интересна смесица от качества притежаваше тя. Беше способна на изключително самообладание, но и изпълнена с готовност за игра като дете. Беше интелектуална, инстинктивна, забавна. Да говориш с нея бе като да отвориш ковчеже със скъпоценности, изпитвайки невероятна наслада, докато ги прехвърляш през ръцете си.

Кристофър още нямаше трийсет, беше само с шест години по-голям от Биатрикс, а му се струваше, че разликата между тях е сякаш сто години. Искаше, имаше нужда да бъде близо до нея, докато в същото време се опитваше да прогони най-лошото от онова, което бе видял и направил, така че то никога да не я докосне.

Не бяха се любили от онзи следобед преди две седмици. Но еротичният спомен го преследваше непрекъснато. Биатрикс беше преживяване, което не можеше да сравни с нищо друго. Жените, които бе познавал в предишния си живот, бяха предлагали лесни и усъвършенствани удоволствия. Нищо дори отдалеч не напомняше за неудържимата страст на Биатрикс.

Тя беше прекалено невинна, прекалено фина за онова, което съдбата бе планирала за него. Но я желаеше толкова силно, че не го беше грижа. Щеше да я има, и каквото и нещастие да се готвеше да му нанесе съдбата в замяна, щеше да предпази Биатрикс от него.

От себе си самия, ако се налагаше.

* * *

Откъм залата за танци се разнесе вик, прекъсвайки всички разговори в къщата Рамзи.

— Какво беше това, по дяволите? — попита намръщено дядото на Кристофър, лорд Анандейл. Той беше заобиколен от почитатели в гостната, седнал на едно канапе, докато многобройните гости идваха да поднесат почитанията си. От дългото пътуване до Хемпшир беше раздразнителен и уморен. В резултат бе поискал Одри, която го бе придружила от Лондон, да седи до него.

Кристофър потисна една усмивка, когато видя вдовицата на брат си да гледа към входа на балната зала с явен копнеж. Макар винаги да се беше разбирала добре с Анандейл, целият предишен ден младата жена бе прекарала с ексцентричното старче в частна карета.

— Защо някой ще крещи така на соаре? — настоя Анандейл.

Кристофър остана с невъзмутимо изражение. Тъй като най-вероятно бе свързано с някоя от сестрите Хатауей, можеше да бъде всичко.

— Да отида ли да разбера? — попита Одри, явно нямаща търпение да избяга от бащата на свекър си.

— Не, не, стойте тук, в случай че ми потрябва нещо.

Одри потисна една въздишка.

— Да, господарю.

Биатрикс влезе в салона и мина през тълпата от гости. Когато стигна до Кристофър, произнесе с нисък глас:

— Майка ти току-що се запозна с Медуза.

— Майка ми ли изпищя така? — вдигна вежди Кристофър.

— Какво беше това? — поиска да знае Анандейл, но не помръдна от канапето. — Снаха ми ли изпищя?

— Боя се, че да, господарю — извинително рече Биатрикс. — Сблъска се с домашния ми любимец, който излязъл от кутията си. — Тя погледна към Кристофър и добави жизнерадостно: — Медуза винаги е била прекалено закръглена, за да успее да се изкатери по стените на кутията си преди. Но явно сегашното й усилие е било успешно!

— Има ли убодени, скъпа? — потисна усмивката си Кристофър.

— О, не, майка ти не е била убодена. Но Амелия отнесе таралежа в една от стаите на втория етаж. За съжаление, Медуза й е създала главоболия.

Одри вдигна очи нагоре.

— Тя винаги има главоболие.

— Но защо сте си взели за домашен любимец таралеж? — обърна се към Биатрикс Анандейл.

— Тя не можеше да се грижи сама за себе си, господарю. Брат ми я спаси, когато бе съвсем малко таралежче, и не можахме да намерим майка й. Оттогава се грижа за нея. Таралежите са чудесни домашни любимци, стига да знаеш как да се държиш с тях. — Тя спря и погледна стареца с искрен интерес. — Боже, вие сте орел, нали?

— Какво? — повтори възрастният човек, присвил очи.

— Орел. — Биатрикс се вгледа в него по-внимателно. — Имате такива поразителни очи и излъчвате властност дори когато седите неподвижен. Освен това обичате да наблюдавате хората. Можете да ги прецените мигновено, нали? Несъмнено винаги сте прав.

Кристофър понечи да се намеси, сигурен, че дядо му ще я изпепели с отговора си. За негово удивление, Анандейл се наду под възхитителния поглед на Биатрикс.

— Мога — призна графът. — И наистина рядко греша в преценката си.

Одри отново завъртя очи.

— Изглеждате малко измръзнал, господарю — отбеляза Биатрикс. — Сигурно седите на течение. Един момент… — Тя изтича да донесе едно одеяло и се върна да го заметне с меката синя вълна.

В стаята изобщо не беше студено и със сигурност нямаше как да става течение. Но Анандейл прие одеялото с явно удоволствие. Спомняйки си прекалено затоплените помещения в къщата на дядо си, Кристофър си помисли, че той може би наистина е измръзнал. Как Биатрикс се бе досетила, бе загадка.

— Одри — обърна се Биатрикс към приятелката си, — позволи ми да седна до лорд Анандейл. — Сякаш това бе някаква особена привилегия.

— Щом настояваш. — Одри скочи от канапето, сякаш изстреляна от пружина.

Преди Биатрикс да заеме мястото й, тя се наведе да претърси под канапето. Като измъкна една задрямала котка, тя я сложи в скута на Анандейл.

— Ето, вземете. Нищо няма да ви стопли по-бързо от една котка. Името й е Лъки. Ще започне да мърка, ако я погалите.

Старецът я погледна безизразно.

И за учудване на Кристофър, започна да гали полека гладката сива козина.

— На тази котка й липсва единият крак — обърна се той към Биатрикс.

— Да, щях да я кръстя Нелсън, на името на едноръкия адмирал, но е женска. Беше на търговеца на сирене, но кракът й е попаднал в капан.

— Защо я кръстихте Лъки? — попита Анандейл.

— Надявах се това да промени съдбата й.

— И така ли стана?

— Ами, вижте я, седи в скута на един граф, нали? — отбеляза тя и Анандейл се засмя искрено.

Той докосна останалата котешка лапичка.

— Извадила е късмет, че сте я приели.

— Тя беше решителна — каза Биатрикс. — Трябваше да видите горкото създание малко след ампутацията. Опитваше се да върви на липсващия крак или да скочи от стол, но залиташе и губеше равновесие. Но един ден се събуди и явно трябваше да приеме факта, че кракът никога повече няма да го има. И отново стана почти толкова пъргава, колкото преди. — Тя добави мъдро: — Трикът беше да забрави за онова, което е изгубила… и да се научи да продължи с онова, което й е останало.

Анандейл я изгледа с очарован поглед, устните му се извиха.

— Каква умна млада жена сте вие.

* * *

Кристофър и Одри се спогледаха развеселени, докато Биатрикс и Анандейл се впуснаха в задълбочен разговор.

— Мъжете винаги са обожавали Биатрикс — произнесе тихо Одри, обръщайки се към Кристофър. Очите й блестяха. — Мислиш ли, че дядо ти ще й устои?

— Да. Той не харесва никого.

— Явно прави изключение за млади жени, които ласкаят суетата му и изслушват всяка негова дума.

Кристофър хвърли поглед към грейналото лице на Биатрикс. Разбира се, че графът не би могъл да й устои. Биатрикс имаше способността да гледа човека с абсолютно внимание, да го кара да се чувства сякаш е най-интересната персона в стаята.

— Никога няма да разбера как не се е омъжила досега — каза Кристофър.

Одри понижи гласа си:

— Повечето от благородниците гледаха на семейство Хатауей като на по-нисши. И въпреки че много джентълмени се възхищаваха на Биатрикс, не искаха да се оженят за необичайно момиче. Както ти самият добре знаеш.

Кристофър се намръщи на подигравката.

— След като започнах да я опознавам, си признах, че съм сгрешил.

— Което ти прави чест — каза Одри. — Не мислех, че можеш да я видиш без предразсъдъци. Преди имаше доста мъже, които бяха влюбени в нея, но не проявиха настойчивост по една или друга причина. Господин Чикъринг, например. Той умоляваше баща си да му позволи да я ухажва, но старецът заплаши, че ще го отреже от наследство. Така че той трябваше да се примири с това да обожава Биатрикс отдалеч и да флиртува с нея при всяка възможност, знаейки, че това няма да доведе до нищо.

— Тези дни минаха — каза Кристофър. — Само някой да посмее да я доближи…

Одри се усмихна.

— По-кротко. Ревността е доста демоде в наши дни. Човек трябва да притежава изтънчеността да изпитва удоволствие от вниманието, което някой отделя на съпругата му.

— Аз ще изпитам огромно удоволствие да изхвърля този някой през прозореца. — Кристофър спря, когато Одри се разсмя. Явно мислеше, че той се шегува. Решавайки да смени темата, той каза: — Радвам се да видя, че отново си в обществото. — Одри бе прекарала почти целия си брак в грижи за Джон, който се бе разболял от туберкулоза скоро след сватбата им. Това, в комбинация с периода на траур, го бе превърнало в дълго и самотно изпитание за нея. Тя заслужаваше да намери някаква радост в живота и определено някаква обич. — Има ли джентълмени, които харесваш?

Одри направи физиономия.

— Имаш предвид такива, които братята ми още не са успели да уплашат? Не, няма такъв, който да ми харесва по този начин. Сигурна съм, че в Лондон мога да намеря достатъчно мъже, които ще се полакомят за наследството на една вдовица. Проблемът е, че съм бездетна.

Кристофър я погледна разтревожено.

— Така ли? Откъде знаеш?

— Три години брак с Джон и никакви деца. Нямаше дори помятане. А винаги се казва, че жената е виновна за тези неща.

— Не споделям това мнение. Невинаги жените са причина за безплодието — това е доказано. А и Джон беше болен през по-голямата част от брака ви. Имаш основание да вярваш, че ще можеш да имаш деца с друг мъж.

Одри се усмихна слабо.

— Ще видим какво ми е подготвила съдбата. Но не се стремя към женитба. Изморена съм до дъното на душата си. Имам чувството, че съм на деветдесет и пет години, а не на двадесет и пет.

— Нуждаеш се от време — прошепна Кристофър. — Няма да е винаги така, Одри.

— Може би. — Тя не звучеше убедена.

Вниманието им бе привлечено от все по-забавния разговор между Биатрикс и Анандейл.

— … мога да се покатеря по дърво, както всички дървосекачи от имението Рамзи — казваше му Биатрикс.

— Не ви вярвам — ужасен произнесе графът.

— О, да. Свалям полата, събличам корсета, обувам бричовете и…

— Биатрикс — прекъсна я Одри, преди тази скандална дискусия за интимни одежди да продължи нататък. — Току-що забелязах Попи в съседната стая. От години не я бях виждала. Освен това не са ме представяли никога на съпруга й.

— О… — Биатрикс неохотно се откъсна от разговора с Анандейл. — Да те заведа ли при тях?

— Да. — Одри я хвана за ръката.

Старият граф изглеждаше недоволен, черните му вежди се свъсиха, когато Одри отведе младата му събеседница.

Кристофър прикри усмивката си.

— Какво мислиш за нея? — попита той.

Анандейл отвърна без колебание:

— Бих се оженил за нея, стига да бях с пет години по-млад.

— Пет? — скептично повтори Кристофър.

— Добре де, десет, по дяволите! — Но по набръчканото му старческо лице премина усмивка. — Поздравявам те за избора ти. Тя е момиче с дух. Безстрашна. Възхитителна по свой начин, и с този неин чар няма нужда да бъде истински красива. Ще трябва да държиш здраво поводите, но вълнението ще си струва. — Той направи пауза, замисли се. — Имал ли си веднъж такава жена, никога повече няма да се съгласиш на обикновена.

Кристофър понечи да влезе в спор относно красотата на Биатрикс, която според него бе ненадмината. Но последното изречение прикова вниманието му.

— За баба ли говориш? — попита той.

— Не. Баба ти беше жената, за която мислех, че трябва да се оженя. Но бях влюбен в друга — в неподходящо момиче. И я оставих, за свое вечно съжаление. — Той въздъхна, потъвайки в далечен спомен. — Цял живот без нея…

Изненадан, Кристофър искаше да го попита за повече неща… но едва ли сега бяха моментът и мястото за подобен разговор. Въпреки всичко той видя по съвсем друг начин дядо си. Как ли би се чувствал мъж, женен за Прудънс, когато е можел да има Биатрикс? Това бе достатъчно да вгорчи живота на всекиго.

По-късно вечерта бе поднесено шампанско и събралите се гости зачакаха нетърпеливо обявяването на годежа.

За съжаление, човекът, който трябваше да го направи, бе изчезнал.

След кратко търсене Лео бе открит и вкаран в залата за танци, където се впусна в очарователни тостове и изреди всички смешни причини за брака. Макар повечето гости да слушаха с напрегнато внимание и да се смееха, Кристофър чу наблизо две жени да си шушукат неодобрително.

— … заварили Рамзи да флиртува в ъгъла с една жена. Трябвало да го издърпат от нея.

— Коя е била?

— Собствената му съпруга.

— О, Боже.

— Да. Колко непристойно за женена двойка… да се държат така.

— Предполагам, че Хатауей не познават друг начин.

Кристофър потисна една усмивка и се пребори с желанието да се обърне и да информира двете стари клюкарки, че Хатауей всъщност наистина не знаят друг начин. На тях просто не им пука. Той погледна към Биатрикс, питайки се дали е чула, но тя не обръщаше внимание на приказките, вниманието й бе съсредоточено върху брат й.

Лео завърши тоста със сърдечни пожелания за щастие и благополучие на бъдещата семейна двойка. Гостите вдигнаха чаши и се раздадоха одобрителни възгласи.

Като взе облечената в ръкавица ръка на Биатрикс в своята, Кристофър я повдигна и сложи една целувка на обратната страна на китката й. Искаше да я отвлече далеч от шумната бална зала и да я има само за себе си.

— Скоро — прошепна Биатрикс, сякаш прочела мислите му, и той я помилва с поглед. — И не ме гледай така — добави тя. — Коленете ми омекват.

— Тогава няма да ти кажа какво ми се иска да направя с теб в момента. Защото ще тупнеш като кегла.

Интимният, приятен момент свърши прекалено бързо.

Лорд Анандейл, който стоеше близо до Лео, мина отпред и вдигна чашата си с шампанско.

— Приятели — каза той, — надявам се да дам своя дял към този щастлив момент, като споделя някои новини от Лондон.

Тълпата притихна почтително.

По гърба на Кристофър премина студена тръпка. Той погледна към Лео, който отвърна на погледа му с изненадано изражение, и сви рамене.

— За какво става дума? — прошепна Биатрикс.

Кристофър поклати глава, вперил очи в дядо си.

— Господ да ми е на помощ, нямам никаква представа.

— Преди да тръгна за Хемпшир — продължи Анандейл, — бях информиран от Негова светлост херцога на Кеймбридж, че внукът ми е награден с кръста „Виктория“. Медалът, създаден този януари, е възможно най-високото военно отличие за проявена храброст срещу врага. Самата кралица ще връчи медала на капитан Фелън на официална церемония в Лондон следващия юни.

В залата се разнесоха одобрителни викове. Кристофър усети как цялата топлина в тялото му го напуска. Това не беше нещо, което бе очаквал, поредното проклето парче метал, закопчано на гърдите му, поредната проклета церемония в чест на събития, които той не искаше да си спомня. И заради това да бъде отровен най-сладкия момент в живота му. Мътните да го вземат дядо му, който не му бе казал и дума, за да го предупреди.

— За какво ще бъде присъден кръстът „Виктория“, господарю? — попита някой.

Анандейл се усмихна към Кристофър.

— Може би внукът ми има някакви предположения?

Кристофър поклати глава със студено изражение.

По лицето на графа премина раздразнение от демонстрираната липса на ентусиазъм.

— Капитан Фелън беше предложен за удостояване с тази чест от един офицер, който докладвал, че го е видял да пренася ранен офицер под силен артилерийски огън. Нашите мъже са били отблъснати в опит да превземат окопите на руснаците. След като е спасил офицера, капитан Фелън е задържал позицията до пристигането на помощ. Руските позиции са били завзети, а раненият офицер, лейтенант Фенуик, е бил спасен.

Кристофър не успя да каже нищо, когато залп от радостни възгласи и поздравления изпълни въздуха.

Той се насили да допие шампанското и да запази хладнокръвие в момент, когато имаше чувството, че пропада в опасна бездна. Успя по някакъв начин да се стегне и да удържи лудостта.

Моля те, Боже, помисли си той. Не и заради спасяването на Фенуик.