Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хатауей (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love in the Afternoon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 112 гласа)

Информация

Сканиране
viki_kati (2014)
Разпознаване и начална корекция
MiroD54 (2014)
Допълнителна корекция
asayva (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Лайза Клейпас. Любовни писма

ИК „Ергон“, София, 2013

Американска Първо издание

Редактор: Сергей Райков

Оформление: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-619-165-008-8

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава

— Какво, по дяволите, ядете? — Лео, лорд Рамзи, стоеше в семейната гостна на къщата Рамзи, и гледаше тъмнокосите си близнаци Едуард и Емалин, които си играеха върху килима на пода.

Съпругата му Катрин, която помагаше на децата да строят кули от кубчета, го погледна с усмивка.

— Бисквити.

— Това ли? — Той погледна към една купа с дребни кафяви бисквитки, сложена на една маса. — Изглеждат възмутително подобни на онези, с които Биатрикс храни кучето.

— Защото са същите.

— Съ… Мили боже, Кат! Какво си въобразяваш? — И като клекна, Лео се опита да измъкне една клисава бисквита от Едуард.

Усилията му бяха посрещнати с възмутен рев.

— Моя! — извика Едуард и стисна бисквитата по-здраво.

— Дай му я — възрази Катрин. — Сега им никнат зъбки, а бисквитите са достатъчно твърди. И в тях няма нищо, което да им навреди.

— Откъде знаеш?

— Биатрикс ги направи.

— Биатрикс не готви. Доколкото ми е известно, едва успява да си намаже масло на филията.

— Не готвя за хора — весело каза Биатрикс, влизайки в гостната с Албърт, който я следваше. — Но го правя за кучета.

— Естествено. — Лео взе една от кафявите буци от кутията и я изследва внимателно. — Ще бъдеш ли така добра да разкриеш съставките на тези отвратителни неща?

— Овес, пчелен мед, яйца… те са много хранителни.

Сякаш да потвърди думите й, домашният любимец на Катрин, порчето Доджър, се стрелна към Лео и отмъкна бисквитата от ръцете му, скривайки се под един близък стол.

Катрин се разсмя, виждайки изражението на Лео.

— Направени са от същите неща, от които се правят бисквитите за деца при никнене на зъби, господарю.

— Много добре, тогава — каза мрачно Лео. — Но ако близнаците започнат да лаят и да заравят играчките си, ще знам кого да обвинявам. — Той клекна на пода до дъщеря си.

Емалин го възнагради с влажна усмивка и насочи недопечената си бисквита към устата му.

— Папай, тате.

— Не, скъпа, благодаря. — Усещайки, че Албърт търка нос в рамото му, Лео се обърна да го погали. — Куче ли е това, или улична метла?

— Това е Албърт — отвърна Биатрикс.

Кучето бързо се отпусна до него, като потупваше пода с опашка.

Биатрикс се усмихна. Три месеца по-рано такава сцена би била немислима. Албърт щеше да е толкова враждебен и уплашен, че не би посмяла да го пусне при децата.

Но с търпение, любов и дисциплина — да не споменаваме голямата помощ от Рей — Албърт бе станал напълно различно куче. Най-накрая свикна с постоянното оживление в домакинството, включително с присъствието на други животни. Сега посрещаше новостите по-скоро с любопитство, отколкото със страх и агресия.

Освен това беше увеличил теглото си, изглеждаше лъскав и здрав. Биатрикс усърдно се грижеше за него, като подстригваше и чешеше редовно козината му, но остави очарователните метлички, които придаваха на муцунката му ексцентрично изражение. Когато го извеждаше в селото, децата се скупчваха около тях и той понасяше охотно закачките им. Обичаше да играе и да изпълнява поръчки. Открадна едни обувки и се опита да ги зарови, когато никой не гледаше. Накратко казано, беше едно напълно нормално куче.

Въпреки че Биатрикс още тъгуваше и отчаяно копнееше за Кристофър, бе открила, че най-добрият лек за сърдечна болка е да се опитваш да си полезен на другите. Винаги имаше някой, който се нуждаеше от помощ, включително арендаторите и селяните, които живееха в земите на Рамзи. И при положение че сестра й Уин бе в Ирландия, а Амелия бе заета с домакинството. Биатрикс се оказа единствената сестра, която имаше време и желание за благотворителна работа. Носеше храна на болните и бедните в селото, четеше на една възрастна жена с влошено зрение, включи се дори в няколко каузи на местната църква. Установи, че тази работа си имаше своя собствена награда. Заради заниманията си бе далеч по-малко склонна да изпада в меланхолия.

Сега, като гледаше Албърт и Лео, Биатрикс се запита как ли ще реагира Кристофър, когато види промяната в кучето си.

— Той ли е новият член на семейството? — поинтересува се Лео.

— Не, по-скоро гост — отвърна Биатрикс. — Принадлежи на капитан Фелън.

— Видяхме Фелън няколко пъти по време на сезона — отбеляза Лео. Усмивка докосна устните му. — Казах му, че ако настоява да печели на карти всеки път, когато играем, ще трябва да го избягвам в бъдеще.

— В какво състояние беше капитан Фелън, когато го видя? — попита Биатрикс, опитвайки се да звучи незаинтересовано. — Добре ли изглеждаше? В настроение ли беше?

Катрин отговори замислено:

— Изглеждаше здрав и определено беше много очарователен. Често го виждахме в компанията на Прудънс Мърсър.

Биатрикс усети пристъп на ревност. Тя извърна лице.

— Колко хубаво — глухо отвърна тя. — Сигурна съм, че са красива двойка.

— Носят се слухове за годеж — добави Катрин и изпрати усмивка към съпруга си. — Може би капитан Фелън най-после ще се поддаде на любовта на една добра жена.

— Той определено се е поддал достатъчно на нещо друго — направи коментар Лео с фалшиво благочестива нотка в гласа, което я накара да избухне в смях.

— Присмял се хърбел на щърбел — обвини го Катрин, очите й блестяха.

— Това вече е в миналото — каза й Лео.

— Порочните жени по-забавни ли са?

— Не, скъпа. Но човек се нуждае от тях за контраст.

Биатрикс беше мълчалива през останалата вечер, тайно се измъчваше от мисълта за Кристофър и Прудънс заедно. Сгодени. Женени. Споделящи едно и също име.

Споделящи едно и също легло.

Никога не бе изпитвала ревност досега и това бе мъчително. Приличаше на бавна смърт от отравяне. Прудънс бе прекарала лятото, ухажвана от красив и героичен воин, докато Биатрикс се тешеше с неговото куче.

А скоро той щеше да дойде да вземе Албърт и тя нямаше да има дори кучето му.

* * *

Непосредствено след завръщането си в Стоуни Крос Кристофър научи, че Биатрикс Хатауей е откраднала Албърт. Слугите дори не проявиха благоприличието да се преструват, че съжаляват за това, предлагайки някаква абсурдна история, че кучето е избягало, а Биатрикс е настояла да го вземе.

Макар изтощен от дванайсетчасовото пътуване от Лондон, изгладнял и в невероятно отвратително настроение, Кристофър потегли с коня си към къщата Рамзи. Беше време да спре игричките на Биатрикс веднъж завинаги.

Когато стигна до там, тъмнината вече се спускаше, от гората се протягаха дълги тъмни сенки и дърветата приличаха на завеси, които се разтварят, за да разкрият пред погледа къщата. Последният лъч светлината оцвети в червеникаво тухлите и проблесна в многобройните стъкла на прозорците. С очарователното си неправилно очертание на покрива и високите си комини къщата изглеждаше сякаш изникнала от плодородната земя на Хемпшир, сякаш бе част от гората, нещо живо, което бе изоставило обраслите си в мъх корени и се протягаше към небето.

Отвън видя обичайното суетене на работниците, работещи на открито — слуги, градинари и коняри, които се връщаха след дневния труд. Прибираха животните в обора, конете в конюшните. Кристофър спря на алеята за един кратък миг, преценявайки ситуацията. Почувства се отделен от сцената, натрапник.

Решен визитата да бъде кратка и ефикасна, Кристофър се насочи към входа, предаде поводите на портиера и тръгна към входната врата.

Икономката го посрещна и той помоли да се види с Биатрикс.

— Семейството вечеря, сър… — започна жената.

— Не ме интересува. Или ще доведете госпожица Хатауей, или сам ще я намеря. — Той вече бе убеден, че нищо не може да смути или отклони семейство Хатауей. Нямаше съмнение, че след едно лято, прекарано със своенравното му куче, те ще му предадат Албърт без никакво съжаление. Колкото до Биатрикс — надяваше се, че само тя ще се опита да го спре, така че щеше да се наложи да й разясни някои неща.

— Бихте ли изчакали в предната гостна, сър?

Кристофър поклати глава мълчаливо.

Смутена, икономката го поведе към входа.

След малко Биатрикс се появи. Беше облечена в бяла рокля, ушита от тънки, надиплени пластове, горната част обвиваше по някакъв сложен начин извивките на бюста й. Прозиращите й отдолу гърди и горната част на ръцете й я правеха да изглежда сякаш изплува от бялата коприна.

За жена, откраднала кучето му, бе забележително спокойна.

— Капитан Фелън. — Тя спря пред него с грациозен поклон.

Кристофър я загледа очарован, опитвайки се да не забравя справедливия си гняв, но той се изплъзваше като пясък между пръстите.

— Къде са бричовете ви? — чу се той да пита с дрезгав глас.

Биатрикс се усмихна.

— Помислих си, че може да дойдете да вземете Албърт скоро и не желаех да ви обиждам като нося мъжко облекло.

— Ако толкова сте била загрижена да не ме обидите, щяхте да помислите дважди, преди да отвлечете кучето ми.

— Не съм го отвлякла. Той дойде с мен доброволно.

— Спомням си, че ви казах да стоите далеч от него.

— Да, знам. — Тонът й беше разкаян. — Но Албърт предпочете да остане тук за лятото. Разбираше се много добре с нас, между другото. — Тя спря и го погледна. — Как сте?

— Изтощен — отвърна любезно Кристофър. — Току-що пристигнах от Лондон.

— Горкичкият. Сигурно сте изгладнял. Заповядайте на вечеря.

— Благодаря, но не. Единственото, което искам, е да взема кучето си и да се прибера вкъщи. — И да се напия до безпаметство. — Къде е Албърт?

— Ще бъде тук всеки момент. Казах икономката да го доведе.

Кристофър примига.

— Тя не се ли страхува от него?

— От Албърт? О, небеса, не, всички го обожават.

Мисълта, че някой, който и да е той, обожава войнствения му домашен любимец беше трудна за възприемане. Очаквайки да получи списък на всички повреди, причинени от Албърт, Кристофър я изгледа с празен поглед.

В този момент се появи икономката, с едно подтичващо до нея покорно и добре гледано куче.

— Албърт? — вдигна вежди Кристофър.

Кучето го погледна, ушите му помръднаха. Изражението му се промени, очите му заблестяха от вълнение. Без да се колебае Албърт се втурна към него с щастливо джафкане. Кристофър коленичи на пода и прегърна радостното животинче. Албърт се протегна да го близне и изскимтя, въртейки се около него.

Кристофър бе завладян от чувство за близост и облекчение. Като придърпа топлото, стегнато телце, той прошепна името му и го погали, докато Албърт скимтеше и трепереше.

— Липсваше ми, кутре. Добро момче. Ето го моето момче. — Неспособен да се сдържи, Кристофър притисна лицето си към рошавата козина. Беше обзет от вина, унизен от факта, че макар да бе изоставил Албърт за лятото, кучето не показваше нищо, освен нетърпелива радост. — Толкова дълго ме нямаше — прошепна Кристофър, гледайки в изпълнените с дълбоко чувство кафяви очи. — Няма да те оставям никога повече. — Той отмести погледа си към Биатрикс. — Беше грешка да го оставям — каза той рязко.

Тя му се усмихна.

— Албърт няма да ви се сърди. Да се греши е човешко, да се прощава е присъщо на кучетата.

За свое облекчение, Кристофър усети, че усмивка разтяга ъгълчетата на устните му. Той продължи да гали кучето, което бе стегнато и охранено.

— Добре сте се грижили за него.

— Той се държи много по-добре от преди — каза тя. — Вече можете да го заведете навсякъде.

Изправяйки се, Кристофър я погледна.

— Защо го направихте? — попита тихо той.

— Той заслужава да бъде спасен. Всички могат да го видят.

Чувството между тях стана непоносимо остро. Сърцето на Кристофър биеше силно и неравномерно. Колко красива беше в бялата си рокля! От нея се излъчваше здрава, силна женственост, толкова различна от модната крехкост на жените в Лондон. Той се запита какво ли ще е да спи с нея, дали тя ще е така директна в страстта си, както беше във всичко друго.

— Останете за вечеря — настоя тя.

Той поклати глава.

— Трябва да вървя.

— Яли ли сте вече?

— Не. Но ще намеря нещо в килера вкъщи.

Албърт седна и ги загледа внимателно.

— Нуждаете се от истинска храна след толкова дълго пътуване.

— Мис Хатауей… — Но дъхът му секна, когато Биатрикс го хвана с двете си ръце. И го дръпна леко. Той го почувства чак до слабините си, тялото му реагира силно на докосването й. Раздразнен и възбуден, Кристофър погледна в сините й очи.

— Не искам да говоря с никого — каза й той.

— Разбира се, че няма да говорите. Всичко е наред. — Последва още едно леко, настойчиво дръпване. — Хайде.

И незнайно как Кристофър прекоси с Биатрикс стаята за гости и тръгнаха по коридор, обрамчен с картини. Албърт подтичваше след тях, без да издаде звук.

Биатрикс пусна ръката му, когато влязоха в осветена от голям брой свещи трапезария. Върху масата бяха подредени сребърни прибори и кристал, както и невероятно количество храна. Той видя Лео, лорд Рамзи, и съпругата му, както и Роан и Амелия. Тъмнокосото момченце Рей също беше на масата. Спирайки се на прага, Кристофър се поклони и произнесе неловко:

— Извинете ме. Отбих се само…

— Поканих капитан Фелън да се присъедини към нас — обяви Биатрикс. — Той не желае да говори. Не му задавайте въпроси, освен ако не е абсолютно необходимо.

Останалите от семейството приеха това необичайно изказване без да трепнат. Един слуга бе изпратен да донесе допълнителна чиния и прибори за него.

— Заповядайте, Фелън — каза Лео. — Ние обичаме мълчаливи гости — това ни позволява да говорим още повече. Така че влезте спокойно, седнете и не казвайте нищо.

— Но ако успеете — добави Катрин с усмивка, — опитайте се да изглеждате впечатлен от нашата духовитост и интелигентност.

— Ще се опитам да участвам в разговора — осмели се Кристофър, — ако успея да измисля нещо уместно.

— Това няма да ни спре — отбеляза Кам.

Кристофър седна на един свободен стол до Рей.

Пред него се появиха една щедро напълнена чиния и чаша вино. Едва когато започна да се храни, осъзна колко е бил изгладнял. Докато поглъщаше отличното ядене — печен морски език, картофи, пушени стриди, увити в хрупкав бекон, — семейството разговаряше за политика и земеделски бизнес, и разсъждаваше над случващото се в Стоуни Крос.

Рей се държеше като миниатюрен възрастен. Слушаше с уважение разговорите, от време на време задаваше въпроси, на които възрастните отговаряха с готовност. Доколкото Кристофър знаеше, беше силно необичайно да се позволява на дете да седи на масата за вечеря. Повечето семейства от висшата класа следваха обичая децата да се оставят да се хранят сами в детската стая.

— Винаги ли вечеряш с останалите от семейството? — попита шепнешком Кристофър детето.

— Повечето пъти — отвърна му също шепнешком Рей. — Нямат нищо против, стига да не говориш с храна в устата или да играеш с картофите.

— Ще се опитам да не играя — увери го сериозно Кристофър.

— Освен това не трябва да храниш Албърт от масата, дори когато те моли. Леля Биатрикс казва, че само обикновената храна е добра за него.

Кристофър погледна кучето, което си лежеше спокойно в ъгъла.

— Капитан Фелън — попита Амелия, забелязвайки накъде гледа, — какво мислите за промяната в Албърт?

— Направо немислима — отвърна той. — Питах се дали ще е възможно да го доведа от бойното поле към спокойния живот тук. — Той се изви към Биатрикс, добавяйки сериозно: — Задължен съм ви.

Тя се изчерви и се усмихна, наведена над чинията си.

— Няма защо.

— Сестра ми винаги е притежавала забележителна способност да се справя с животните — каза Амелия. — Винаги съм се чудила какво ли ще стане, ако й хрумне да преобрази един мъж.

Лео се засмя.

— Предлагам да намерим един противен, аморален безделник и да го дадем на Биатрикс. Ще го вкара в правия път за една нощ.

— Нямам желание да преобразявам двуноги — каза Биатрикс. — В най-добрия случай четириноги. Освен това Кам ми е забранил да вкарвам повече животни в обора.

— С размерите на този обор ли? — попита Лео. — Не казваш, че трябва да избягаме от стаята, нали?

— Човек все някога трябва да тегли чертата — каза Кам. — Аз трябваше да я тегля след мулето.

Кристофър погледна разтревожено към Биатрикс.

— Имате муле?

— Не — побърза да отговори тя. Може би беше само игра на светлината, но сякаш лицето й пребледня. — Няма такова нещо. Всъщност, да, имам муле. Но не обичам да говоря за него.

— Аз пък обичам да говоря за него — невинно се обади Рей. — Хектор е много хубаво муле, но е прегърбен. Никой не го искаше, след като се роди и леля Биатрикс отиде при господин Кеърд и каза…

— Казва се Хектор? — вдигна вежди Кристофър и погледът му се закова върху Биатрикс.

Тя не отговори.

Странно, тежко усещане обхвана тялото на Кристофър. Той почувства как всяко косъмче по него настръхна, почувства пулса на кръвта във вените си.

— Баща му не принадлежи ли на господин Моудсли? — попита той.

— Откъде знаете? — учуди се Рей.

Отговорът на Кристофър бе много тих.

— Някой ми писа за това.

Като вдигна чашата с вино към устните си, Кристофър откъсна очи от лицето на Биатрикс, която се опитваше да изглежда равнодушна.

Той не я погледна, докато не довърши блюдото си.

Не би могъл, иначе щеше да изгуби самоконтрол.

* * *

Биатрикс едва не се задуши от тежестта на собственото си притеснение през останалата част от вечерта. Никога не бе съжалявала за нещо повече през живота си, отколкото това, че накара Кристофър да остане. Какво щеше да направи той при новината, че е взела мулето на господин Кеърд и го е кръстила със същото име като мулето, което Кристофър бе имал в детството си? Той със сигурност щеше да иска обяснения. А тя трябваше да представи нещата така, сякаш е научила всичко това случайно от Прудънс. Предполагам, че името се е забило в главата ми, когато Пру го е споменала — щеше да каже тя предпазливо. — А и това е хубаво име за муле. Надявам се, че не възразявате.

Да. Това щеше да проработи, стига да изглеждаше невъзмутима.

Само че бе трудно да изглежда невъзмутима, когато бе изпълнена от паника.

Кристофър милостиво се отказа от темата. Всъщност, той почти не я гледаше, вместо това се впусна в разговор с Лео и Кам за общите им познати в Лондон. Беше отпуснат и усмихнат, дори се засмя на някои от остроумията на Лео.

Тревогата на Биатрикс се разсея, когато стана ясно, че темата за Хектор е забравена.

Тя хвърляше тайни погледи към Кристофър през цялата вечер, хипнотизирана от вида му. Той бе потъмнял, загорял от слънцето, светлината намираше златни нишки в косата му. Жълтият блясък потрепваше по наболата му брада. Биатрикс бе очарована от суровата, неспокойна мъжественост под сдържаността му. Искаше й се да му се наслаждава, да се отдаде на удоволствието, както човек изтичва навън в буря, оставяйки стихията да вилнее. А най-много от всичко копнееше да говори с него… да се разкрият един пред друг с думи, да споделят мислите и тайните си.

— Моите най-сърдечни благодарности за гостоприемството ви — каза най-накрая Кристофър, приключвайки храненето. — Наистина имах нужда от него.

— Трябва пак да дойдете — каза Кам, — за да видите дърводобивния ни двор в действие. Внедрили сме някои нововъведения, които може да пожелаете да използвате някой ден в Ривъртън.

— Благодаря. Иска ми се да го видя. — Кристофър погледна директно към Биатрикс. — Мис Хатауей, дали бихте ме представили на това прословуто ваше муле, преди да си тръгна? — Маниерът му бе толкова небрежен, но очите му бяха като на хищник.

Устата на Биатрикс пресъхна. Нямаше да му избяга. Беше повече от ясно. Той искаше отговори. И щеше да ги измъкне по един или друг начин.

— Сега ли? — попита тя плахо. — Тази вечер?

— Ако не възразявате — отвърна той с подчертано приятен тон. — Оборът не е далеч от къщата, нали?

— Да. — Биатрикс се надигна от стола си. Мъжете също станаха. — Извинете ни, ако обичате. Няма да се бавя.

— Да дойда ли с теб? — попита Рей нетърпеливо.

— Не, скъпи — възпря го Амелия, — време е за къпане.

— Но защо да се къпя, щом не виждам нищо мръсно по себе си?

— Тъй като не сме надарени с божествена святост и чистота — отвърна с усмивка Амелия, — трябва да се постараем да бъдем поне външно чисти.

Семейството поддържаше неангажиращ разговор, докато Рей се изкачи на втория етаж, а Биатрикс и капитан Фелън излязоха от къщата, следвани от Албърт.

След дълго мълчание Лео се обади пръв:

— Някой забеляза ли…?

— Да — отвърна Катрин. — Какво ще кажеш за това?

— Още не съм решил. — Лео се намръщи и отпи от портвайна си. — Не е човек, за когото си представям, че Биатрикс би се омъжила.

— А за кого, според теб, би се омъжила?

— Де да знаех — въздъхна Лео. — За някой със същите интереси. За местния ветеринар, може би?

— Той е осемдесет и тригодишен и е глух — изтъкна Катрин.

— Тъкмо никога няма да се карат.

Амелия се усмихна и разбърка чая си бавно.

— Колкото и да не ми се иска да го призная, но съм съгласна с Лео. Не за ветеринаря, но… Биатрикс с военен? Това не ми се връзва.

— Фелън се отказа от военния си чин — каза Кам. — Вече не е войник.

— А ако наследи Ривъртън — унесе се в мечти Амелия, — Биатрикс ще може да броди из всичките тези гори…

— Аз виждам сходство между тях — замислено произнесе Катрин.

Лео вдигна вежда.

— По какво си приличат, според теб? Тя обича животни, а той обича да ги застрелва.

— Биатрикс създава дистанция между себе си и останалия свят. Тя е много забавна, но също така е много затворена по характер. Виждам същите качества у капитан Фелън.

— Да — съгласи се Амелия. — Напълно си права, Катрин. Погледнато по този начин, съответствието изглежда по-уместно.

— И все пак, имам известни резерви — каза Лео.

— Винаги имаш — отвърна Амелия. — Ако си спомняш, възразяваше и срещу Кам в началото, но сега си го приел.

— Така е, защото с колкото повече баджанаци се сдобивам — каза Лео, — толкова по-добре изглежда Кам в сравнение с тях.