Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хатауей (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love in the Afternoon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 112 гласа)

Информация

Сканиране
viki_kati (2014)
Разпознаване и начална корекция
MiroD54 (2014)
Допълнителна корекция
asayva (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Лайза Клейпас. Любовни писма

ИК „Ергон“, София, 2013

Американска Първо издание

Редактор: Сергей Райков

Оформление: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-619-165-008-8

История

  1. — Добавяне

Седемнадесета глава

Биатрикс отиде там, където знаеше, че той не би я намерил.

Не й убегна иронията, че се криеше от Кристофър на мястото, което най-много бе копняла да сподели с него. Освен това си даваше ясна сметка, че не може да се крие от него вечно. Щеше да настъпи миг за разплата.

Но когато видя лицето му, след като той осъзна, че тя е била тази, която го е измамила, Биатрикс искаше да отложи този миг колкото е възможно повече.

Тя стигна в лудешко препускане до тайната къща в имението на лорд Уестклиф, върза коня и се изкачи по стъпалата към стаята в кулата. Тя бе скромно обзаведена — два очукани стола, старо канапе с ниска облегалка, паянтова маса и легло до стената. Биатрикс поддържаше стаята чиста и обожаваше стените, по които висяха рисунки без рамки на пейзажи и животни.

На прозореца стоеше чинийка с остатъци от свещи.

След като пропусна свежия въздух в стаята, Биатрикс закрачи напред-назад, като си говореше полугласно:

— Сигурно ще ме убие. Но е по-добре, отколкото да ме мрази. Едно бързо стисване на гърлото и край. Иска ми се сама да можех да се удуша и да му спестя неприятностите. Може би трябва да се хвърля от прозореца. Само ако не бях писала онези писма. Ако бях честна. О… ами ако отиде в къщата Рамзи и ме изчака там? Ами ако…

Тя спря рязко, когато чу шум отвън. Лай. Промъкна се до прозореца, погледна надолу и видя веселия, рошав силует на Албърт да подтичва около къщата. И Кристофър, който връзваше коня си до нейния.

Беше я открил.

— О, Боже — прошепна Биатрикс и пребледня. Тя се обърна и подпря гръб в стената, чувствайки се като затворник, очакващ екзекуция. Това бе един от най-лошите моменти в целия й живот… а като се имат предвид някои от миналите трудности на Хатауей, това означаваше нещо.

Само след няколко минути Албърт нахлу в стаята и изтича до нея.

— Ти го доведе тук, нали? — обвини го Биатрикс с ядосан шепот. — Предател!

С извинително изражение Албърт отиде до един стол, подскочи върху него и отпусна глава върху лапите си. Ушите му потрепнаха при звука на равномерните стъпки по стъпалата.

Кристофър влезе в стаята, навеждайки глава, за да премине през малката средновековна врата. След това се изправи и се огледа, преди да впери пронизващ поглед в Биатрикс. Гледаше я със зле прикрит гняв на мъж, на когото се бе струпало прекалено много.

Прииска й се да бе от жените, които припадат за щяло и за нещяло. Това изглеждаше като единствената подходяща реакция на ситуацията.

За съжаление, колкото и да се опитваше да припадне, умът й си оставаше упорито в съзнание.

— Много съжалявам — изграчи тя.

Никакъв отговор.

Кристофър се доближи бавно до нея, сякаш си мислеше, че тя може да се опита да избяга отново. Стигна до нея, хвана раменете й здраво, което не оставяше никакъв шанс за бягство.

— Кажете ми защо го направихте. — Гласът му бе нисък и изпълнен с… омраза? Гняв? — Не, по дяволите, не плачете. Игра ли беше? Или само искахте да помогнете на Прудънс?

Биатрикс отмести очи и изхлипа нещастно.

Не, не беше игра… Пру ми показа писмото и ми каза, че няма намерение да му отговори. И трябваше аз да го направя. Имах чувството, че е написано за мен. Освен това се предполагаше, че трябва да го направя само веднъж. Но когато вие отговорихте, си позволих да ви пиша още веднъж… после още веднъж и веднъж…

— Колко от всичко това е истина?

— Всичко! — избухна Биатрикс. — С изключение на това, че се подписах с името на Пру. Останалото беше вярно. Ако не вярвате на нищо друго, моля ви, повярвайте поне на това.

Кристофър мълча дълго. Дишането му стана тежко.

— Защо престанахте?

Тя усети колко му е трудно да попита. Но Господ да й е на помощ, беше безкрайно по-лошо да отговаря.

— Защото то издаваше болка. Думите означаваха прекалено много. — Тя се застави да продължи, въпреки че плачеше. — Влюбих се във вас, а знаех, че никога не мога да ви имам. Не можех да се преструвам на Пру повече. Обичах ви толкова много, а не можех…

Думите й рязко секнаха.

Той я целуваше, осъзна тя замаяно. Какво означаваше това? Какво искаше той? Какво… но мислите й се разпаднаха и тя спря да се опитва да търси какъвто и да било смисъл.

Ръцете му се обвиха около нея, едната му ръка обхвана тила й. Разтреперана, тя се притисна в него. Поемайки хлиповете й в устата си, той задълбочи целувките — те станаха силни и диви. Сигурно беше сън, и все пак сетивата й настояваха, че е истина, ароматът, топлината и упоритостта му я поглъщаха. Ставаше й все по-трудно да диша. Но нямаше значение. Удоволствието от целувките му я заля, повлече я и когато той отдръпна глава назад, тя възрази със стенание.

Кристофър я накара да го погледне отново.

— Обичали сте ме? — попита той дрезгаво. — Минало време?

— Сегашно време — успя да произнесе тя.

— Казахте ми да ви намеря.

— Нямах намерение да ви изпращам онази бележка.

— Но го направихте. Искахте ме.

— Да. — От парещите й очи бликнаха нови сълзи. Той се наведе и притисна уста към тях, вкусвайки солта на скръбта.

Тези сиви очи, които гледаха в нейните, вече не бяха светли като скреж, а меки като дим.

— Обичам ви, Биатрикс.

Може би все пак беше способна да изгуби съзнание.

Това определено приличаше на загубване на съзнание, коленете й се подгънаха, главата й се люшна към рамото му, когато той я придърпа да седнат на износения килим.

Нагласяйки ръката си под тила й, Кристофър отново покри устата й със своята. Биатрикс отвърна безпомощно, неспособна да издържа повече. Краката им се преплетоха и той мушна едното си бедро между нейните.

— Аз… си м-мислех, че ме мразите… — Замаяният й глас сякаш идваше от много далече.

— Никога. Можехте да избягате в най-далечното кътче на земята, пак щях да ви намеря и да ви обичам. Нищо не можеше да ме спре.

Тя потръпна от движенията му — ръцете му разтваряха дрехите й, провираха се под тях. Гърдите й станаха горещи, зърната се втвърдиха, когато той ги докосна.

— Помислих си, че ще ме убиете — произнесе тя с усилие.

Намек за усмивка докосна устните му.

— Не. Не това исках да направя. — Той я целуна страстно. Разкопча бричовете й и намери стегнатата повърхност на корема й. Ръката му се плъзна, изви се около голото й бедро. Пръстите му изследваха с нежно, но настойчиво любопитство, което я караше да се извива и да настръхва.

— Кристофър — каза тя на пресекулки, докато търсеше предницата на панталона му, но той хвана ръката й и я отдръпна.

— Беше прекалено дълго. Нямам вяра на себе си във ваше присъствие.

Притискайки пламналото си лице в шията му, където ризата му бе разкопчана, Биатрикс го усети как преглъща мъчително срещу отворените й устни.

— Искам да бъда ваша.

— Вие сте, Бог да ви е на помощ.

— Тогава ме любете. — Тя трескаво го целуна по шията. — Любете ме…

— Ш-ш-шт — прошепна Кристофър. — В момента не мога да се владея. Не мога да ви любя тук. Не би било правилно за вас. — Той целуна разбърканата й коса, докато ръката му милваше бедрото й. — Кажете ми. Щяхте ли наистина да ме оставите да се оженя за Прудънс?

— Ако изглеждахте щастлив с нея. Ако тя бе онази, която желаете.

— Желаех вас. — Той я целуна, устата му беше силна и наказваща. — Това почти ме докарваше до лудост, да търся нещата, които съм обичал в нея, и да не ги намирам. А след това започнах да ги виждам във вас…

— Съжалявам.

— Трябваше да ми кажете.

— Да. Но знаех, че ще се ядосате. Освен това мислех, че тя е жената, която желаете. Красива и весела…

— И остроумна и духовита като скара за препичане на хляб.

— Тогава защо й писахте?

— Бях самотен. Не я познавах добре. Но се нуждаех… от някого. Когато получих онзи отговор, за магарето на Моудсли и миризмата на октомври, и другите неща… тогава започнах да се влюбвам. Помислих, че това е друга страна на Пру, която не съм виждал. Изобщо не ми хрумна, че писмата са написани от някого другиго. — Той я изгледа строго.

Биатрикс отвърна на погледа му с разкаяно изражение.

— Знаех, че няма да искате писма от мен. Знаех, че не съм от жените, които харесвате.

Като я претърколи настрана, Кристофър я притисна към възбуденото си тяло.

— Как ви се струва, дали не ви харесвам?

Чувствата й се замъглиха… сякаш беше пияна… сякаш пиеше звездна светлина. Тя затвори очи и наклони лице към рамото му.

— Мислехте ме за странна — произнесе тя със заглушен глас.

Устата му докосна крайчеца на ухото й и спря на тила й. Усети го, че се усмихва.

— Скъпа моя… вие наистина сте странна.

Тя се усмихна в отговор и потръпна, когато Кристофър се намести върху нея, натискайки я по гръб, като използва бедрото си, за да разтвори нейните. Обсипа устните й с целувки, дълбоки и страстни, карайки кръвта й да заври. Започна да я гали със силни, твърди ръце, ръце на войник. Бричовете се смъкнаха по бледите й бедра.

Двамата изпъшкаха, когато дланта му я обхвана интимно. Той погали влажната топлина, разтвори я, пръстът му се мушна във входа към тялото й. Тя лежеше тиха, без да се съпротивлява, пулсът й отекваше оглушително в цялото й тяло. Кристофър я докосна отвътре, пръстът му натисна леко покрай невинното стеснение. Той наведе глава и проследи с уста нежните извивки на гърдите й, изтръгвайки от нея глух стон, когато го усети, че поема втвърденото й зърно между устните си. Той започна да смуче, езикът му я близваше при всяко ритмично подръпване. Пръстът му влезе по-навътре, основата на дланта му дразнеше и възбуждаше едно неописуемо чувствително местенце.

Биатрикс се сгърчи, не виждаше нищо. Изпълни я отчаяно напрежение, което се съсредоточи ниско долу. Тя изскимтя, когато я заля вълна от невъобразимо удоволствие и той продължи да я води по-навътре в него. Успя да изрече единствено:

— Кристофър… не мога…

— Нека се случи — прошепна той срещу зачервената й кожа. — Нека да стане.

Галеше я във възбуждащ, чувствен ритъм, все по-енергичен и настоятелен. Мускулите й се стегнаха срещу тревожния прилив от усещания и тогава тялото й започна да го придърпва навътре, вените й се разшириха, нахлу топлина. Като хвана главата му, Биатрикс заби ръце в къдриците на косата му и насочи устата му към своята. Той отстъпи изведнъж, поглъщайки нейните стонове, измамните му ръце успокояваха резките спазми.

Удоволствието се оттегли в ленив отлив, оставяйки я слаба и трепереща. Тя се раздвижи и отвори очи, откривайки, че е още на пода, полусъблечена, сгушена в ръцете на мъжа, когото обича. Беше странен, възхитителен момент. Тя обърна глава в извивката на ръката му.

Видя Албърт, който бе заспал в стола, напълно незаинтересован от техните лудории.

Кристофър я погали бавно, кокалчетата му преминаха по долчинката между гърдите й.

Биатрикс наклони глава и го погледна. Потта придаваше на кожата му лъскавината на метал, силните мъжествени черти приличаха на бронзови. Изражението му беше отнесено, сякаш тялото й го бе хипнотизирало, сякаш тя бе направена от някаква безценна субстанция, каквато не бе виждал преди. Тя усети горещото му дихание, когато той се наведе да целуне вътрешната страна на китките й. Задържа върха на езика си върху пулса й. Толкова нова бе тази интимност с него, и все пак толкова необходима като биенето на сърцето й.

Не искаше никога да излиза от прегръдката му.

— Кога ще се оженим? — попита тя, гласът й беше замечтан.

Кристофър я целуна по бузата и я прегърна по-силно.

Но не отговори.

Биатрикс замига изненадано. Колебанието му я накара да се почувства като залята със студена вода.

— Ще се оженим, нали?

Кристофър погледна зачервеното й лице.

— Това е труден въпрос.

— Не, не е. Това е лесен въпрос, на който се отговаря с „да“ или с „не“!

— Не можем да се оженим — каза той тихо, — докато не съм сигурен, че ще е добре за вас.

— Защо изобщо се съмнявате?

— Знаете защо.

— Не, не знам!

Устата му се изкриви.

— Пристъпи на ярост, кошмари, странни видения, прекомерно пиене… това звучи ли като качества на мъж, подходящ за брак?

— Щяхте да се ожените за Прудънс — възмути се Биатрикс.

— Нямаше. Нямаше да го причиня на никоя жена. А най-малкото на жената, която обичам повече от собствения си живот.

Биатрикс се изтърколи и седна, оправяйки раздърпаните си дрехи.

— И колко възнамерявате да чакаме? Очевидно не сте съвършен, но…

— „Несъвършен“ означава да си плешив или сипаничав. Моят проблем е далеч по-сериозен от това.

— Аз произхождам от семейство дефектни хора, които се женят за други дефектни хора. Всеки от нас имаше шанса да го направи по любов.

— Обичам ви прекалено много, за да рискувам безопасността ви.

— Тогава ме обичайте още повече — помоли го тя. — Достатъчно, за да се ожените за мен, независимо от пречките.

Кристофър се намръщи.

— Не мислите ли, че за мен би било много по-лесно да получа онова, което желая, независимо от последствията? Искам ви през всеки миг от деня. Искам да ви държа всяка нощ. Искам да ви любя толкова лудо, че да не можете да дишате. Но няма да позволя да ви се случи нищо лошо, особено от моите ръце.

— Няма да ме нараните. Инстинктите ви няма да ви го позволят.

— Инстинктите ми са на луд човек.

Биатрикс обхвана коленете си с ръце.

— Вие искате да приемете моите проблеми — каза тя тъжно, — но не ми позволявате да приема вашите. — Тя зарови лице в ръцете си. — Не ми вярвате.

— Знаете, че не това е проблемът. Не вярвам на себе си!

В състоянието, в което се намираше, й бе трудно да не се разплаче. Беше толкова нечестно. Влудяващо.

— Биатрикс. — Кристофър коленичи до нея, придърпвайки я към себе си. Тя се вцепени. — Позволете ми да ви прегърна — прошепна той в ухото й.

— Щом няма да се оженим, кога ще ви виждам? — попита тя печално. — На визити с придружителка? На разходки с карета? Откраднати мигове?

Кристофър я погали по главата и погледна плувналите й в сълзи очи.

— Това е повече, отколкото имахме досега.

— Не е достатъчно. — Биатрикс обви ръце около раменете му. — Аз не се страхувам от вас. Искам ви, вие казвате, че също ме искате… и единственото нещо, което стои на пътя ни, сте вие. Не ми казвайте, че сте оцелели през всичките тези битки и сте изстрадали толкова, само за да се приберете вкъщи за това

Той притисна пръсти към устата й.

— Тихо. Нека помисля.

— Какво има да…

— Биатрикс — предупреди я той.

Тя притихна, погледът й се закова върху лицето му.

Кристофър се намръщи, претегли възможностите вътрешно, явно без да стига до някакъв удовлетворителен извод.

Тя мълчаливо облегна глава на рамото му. Тялото му беше топло и успокояващо, гъвкавите му силни мускули с лекота приеха тежестта й, твърдостта на гърдите му се изправи срещу нейните. Тя се размърда, когато усети твърдия му натиск ниско долу. Тялото й изпита болка от желание да го приеме в себе си. Тя тайно докосна с устни солената кожа на врата му.

Той стисна ръка върху бедрото й. В гласа му се прокрадна веселост, когато произнесе:

— Престанете да се въртите. Човек не може да мисли, когато правите така.

— Не приключихте ли вече с мисленето?

— Не. — Но тя го усети, че се усмихва, когато я целуна по челото. — Ако двамата с вас се оженим — произнесе той накрая, — ще съм поставен в позицията да се опитвам да пазя съпругата си от самия себе си. А вашето благополучие и щастие са всичко за мен.

Ако… — Сърцето на Биатрикс се качи в гърлото й. Тя заговори, но Кристофър провря кокалчетата на пръстите си под брадичката й, леко затваряйки устата й.

— Независимо от това какви очарователни идеи може да има семейството ви за брака — продължи той, — моите са традиционни. Съпругът е господар на домакинството.

— О, абсолютно — изрече Биатрикс малко прибързано. — Точно така мислят и в семейството ми.

Очите му се присвиха скептично.

Май беше прекалила. Надявайки се да го разсее, Биатрикс притисна бузата си в ръката му.

— Мога ли да задържа животните си?

— Разбира се. — Гласът му омекна. — Никога не бих отказал нещо, което е толкова важно за вас. Макар че не мога да се сдържа да не попитам… таралежът подлежи ли на преговори?

— Медуза? О, не, тя не би оцеляла сама. Била е изоставена от майка си като малка и оттогава винаги аз съм се грижила за нея. Предполагам, че мога да се опитам да й намеря нов дом, но по някаква причина хората не са готови да приемат идеята да имат таралеж за домашен любимец.

— Странни хора… — промърмори Кристофър. — Много добре, тогава Медуза остава.

— Брак ли ми предлагате? — попита с надежда Биатрикс.

— Не. — Затваряйки очи, Кристофър изпусна къса въздишка. — Но го обмислям въпреки всички разумни доводи против.