Лайза Клейпас
Любовни писма (26)

Двадесет и пета глава

Макар Биатрикс да мислеше, че Хемпшир е най-красивото място в Англия, Костуолдс почти го засенчваше. Костуолдс, наричан често сърцето на Англия, се състоеше от верига стръмни планини и хълмове, които пресичаха Глочестършир и Оксфордшир. Биатрикс се наслаждаваше на приказните села с техните малки, спретнати къщурки, и на зелените хълмове, по които пасяха овце. Тъй като вълната беше най-печелившата индустрия в Костуолдс, а печалбите се използваха за подобряване на земята и за строежи на църкви, не една паметна плоча оповестяваше: „С финансовата помощ на овцете“.

За радост на Биатрикс овчарското куче също беше с висок статус. Отношението на селяните към кучетата напомни на Биатрикс за една циганска поговорка, която бе чула от Кам: „За да накараш госта да се чувства добре дошъл, трябва да накараш първо кучето му да се чувства добре дошло“. В това село хората водеха кучетата си навсякъде, дори на църква.

Кристофър заведе Биатрикс до една къща с покрив от тръстика в имението на лорд Бракли. Виконтът, възрастен човек, приятел и близък на Анандейл, бе предложил да предостави мястото на тяхно разположение за неограничено време. Къщурката беше съвсем близо до голямата къща на имението Бракли, която се издигаше от другата страна на стара плевня. С ниските си сводести врати, наклонен тръстиков покрив и цъфтящ два пъти годишно розов клематис, който се катереше по външните стени, къщата бе очарователна.

Главната стая имаше камина, тавани с дървени греди и удобни мебели, прозорците гледаха към една задна градина. Албърт отиде да изследва стаите на горния етаж, докато двама слуги внесоха вътре пътните сандъци и куфари.

— Харесва ли ти? — попита Кристофър и се усмихна, когато видя възхищението на Биатрикс.

— Как би могло да не ми харесва?

— Скромно местенце за меден месец — каза той, когато тя отиде до него и обви ръце около шията му. — Мога да те заведа навсякъде… Париж, Флоренция…

— Както ти казах преди, искам тихо, уютно място. Книги… вино… дълги разходки… и теб. Това е най-чудесното място на света. Вече съжалявам, че един ден трябва да си тръгнем.

Той се засмя, като се опитваше да хване устата й със своята.

— До тръгването ни остават цели две седмици. — Той я целуна пламенно, Биатрикс се разтопи в ръцете му и въздъхна.

— Как може обичайният живот да се сравнява с това?

— Обичайният живот ще е точно толкова чудесен — прошепна той. — Стига ти да си тук.

* * *

По настояване на Кристофър Биатрикс спеше в една от двете съседни спални на горния етаж, отделени само с тънка стена от летви и мазилка. Той знаеше, че я притеснява това, че не споделят обща стая, но сънят му беше прекалено неспокоен, кошмарите му твърде непредсказуеми, за да си го позволи.

Дори тук, на това място с безкрайно щастие, имаше трудни нощи. Събуждаше се и се изправяше рязко от сънища за кръв и куршуми, от сгърчени от агония лица, и се хващаше, че търси пушка, сабя, нещо, с което да се защити. Когато кошмарите бяха прекалено лоши, Албърт винаги изпълзяваше в основата на леглото и му правеше компания. Точно както по време на войната, Албърт пазеше Кристофър, докато спи, готов да го събуди, ако се приближи враг.

Независимо от мъчителните нощи, обаче, дните бяха изпълнени главно с удоволствие, спокойствие, даваха чувство за благополучие, което Кристофър не беше изпитвал от години. Имаше нещо в леко млечната светлина на Костуолдс, която покриваше хълмовете и нивите с нежно було. Сутрините обикновено започваха със слънце, а следобед на небето постепенно се събираха облаци. По-късно през деня заваляваше дъжд и правеше ярките есенни листа да изглеждат като захаросани, а във въздуха се разнасяше тъмната, прясна миризма на пръст и глина.

Те бързо си създадоха рутина, леката закуска бе последвана от дълга разходка с Албърт, а след това отиваха на пазар в близкия град с неговите магазини и пекарни, или да изследват древни руини и паметници. С Биатрикс човек не можеше да върви целенасочено. Тя спираше често да погледне някоя паяжина, насекомо, мъх или гнездо. Вслушваше се във външните звуци със същото вникване, което други хора показват, слушайки Моцарт. За нея всичко това бе симфония… небе, вода, земя. Тя подхождаше към света всеки ден по нов начин, живеейки напълно в настоящето, в крак с всичко, което я заобикаля.

Една вечер те приеха покана от лорд и лейди Бракли за вечеря в имението. Повечето време, обаче, се уединяваха, и усамотението им бе нарушавано единствено когато слугите идваха, за да донесат храна и чисти чаршафи. Голяма част от следобедите минаваше в любене пред камината или в леглото. Колкото повече Кристофър имаше Биатрикс, толкова повече я желаеше.

Но беше твърдо решен да я пази от тъмната си страна, от спомените, от които не можеше да избяга. Тя бе търпелива, когато стигаха до препъникамъка в разговорите си, когато някой от въпросите й се доближеше до опасна територия. Въздържаше се да пита, когато настроението му станеше мрачно. А той се срамуваше, че се налага тя да се приспособява към всичко това и да го понася.

Имаше моменти, когато искреното й любопитство предизвикваше раздразнение и той й се сопваше, след което потъваше в студено мълчание. Споразумението им да спят отделно също често ставаше причина за напрежение. Биатрикс явно не можеше да възприеме факта, че той не иска никого до себе си, докато спи. Не само заради кошмарите — той буквално не можеше да се отпусне и да задреме, ако имаше човек наблизо. Всяко докосване или звук го караше да се събужда. Всяка нощ беше битка.

— Поне подремни с мен — каза един следобед Биатрикс. — Съвсем мъничко. Ще бъде хубаво, ще видиш. Просто полежи с мен и…

— Биатрикс — каза той с едва скрито раздразнение, — не настоявай. Няма да постигнеш нищо, освен да ме вбесиш.

— Съжалявам — отвърна тя примирено. — Само исках да бъда близо до теб.

Разбираше я. Но пълната близост, която тя желаеше, щеше да остане завинаги невъзможна за тях. Единственото нещо, което оставаше, беше да бъде до нея по всякакъв друг начин, за който се сетеше.

Желанието му за нея бе толкова дълбоко, че сякаш бе част от неговата кръв, вградено в костите му. Не можеше да разбере причините за тази загадъчна алхимия. Но имаше ли значение? Човек можеше да разкъса любовта на части, да изследва всяко влакънце привличане и пак никога да няма пълно обяснение.

Любовта просто съществуваше.

* * *

При връщането си в Стоуни Крос Кристофър и Биатрикс завариха къщата Фелън в безпорядък. Слугите още се приспособяваха към новите обитатели на оборите и къщата, включително котката, таралежа, козата, птиците и зайците, мулето и т.н. Основната причина за бъркотията беше, че помещенията в къщата дълго време са стояли затворени и съдържанието им се подготвяше за пренасяне в Ривъртън.

Нито Одри, нито майката на Кристофър възнамеряваха да остават да живеят тук. Одри предпочиташе да живее със семейството си, което я обграждаше с обич и внимание. Госпожа Фелън бе решила да остане в Хертфоршир при брат си и неговото семейство. Слугите, които или не можеха, или пък не искаха да се местят от Стоуни Крос, щяха да останат да се грижат за къщата и за земята.

Госпожа Клокър даде на Кристофър подробен отчет за случилото се в негово отсъствие.

— Пристигнаха още сватбени подаръци, включително красиви кристални и сребърни сервизи, които сложих на голямата маса в библиотеката, заедно с визитни картички. Има също така и купчина писма. И, сър… дойде да ви посети един армейски офицер. Не от онези, които присъстваха на сватбата, друг. Остави визитната си картичка и каза, че скоро ще се върне.

Лицето на Кристофър остана безизразно.

— Името му? — попита той тихо.

— Полковник Фенуик.

Той не реагира. Но застаналата до него Биатрикс видя трепването на пръстите му и почти недоловимото бързо примигване. С мрачен и резервиран вид Кристофър кимна кратко на икономката.

— Благодаря, госпожо Клокър.

— Да, сър.

Без да каже дума на Биатрикс, той излезе от салона и се насочи към библиотеката. Тя го последва незабавно.

— Кристофър…

— Не сега.

— Какво може да иска полковник Фенуик?

— Откъде да знам? — отвърна той рязко.

— Мислиш ли, че е нещо, свързано с кръста „Виктория“?

Кристофър спря и се обърна към нея с враждебна бързина, която я накара да се отдръпне. Очите му бяха безмилостни като остриета. Тя осъзна, че е обхванат от един от онези пристъпи на гняв, които се случваха, когато нервите му бяха опънати до скъсване. Самото споменаване на полковник Фенуик го беше извадило напълно от равновесие. За негова чест, Кристофър си пое няколко пъти въздух и успя да овладее емоциите си.

— Не мога да говоря сега — промърмори той. — Нуждая се от почивка, Биатрикс. — След което се обърна и се отдалечи.

— От мен ли? — намръщи се Биатрикс.

Студенината между тях остана през целия ден. Кристофър отговаряше едносрично по време на вечерята, което засегна Биатрикс и тя изпадна в мрачно настроение. В семейство Хатауей винаги, когато възникнеха конфликти, имаше някой в къщата, с когото да поговори. А когато човек бе женен и без деца, караницата със съпруга беше при всички случаи нещо самотно. Трябваше ли да му се извини? Не, нещо в нея възропта пред тази идея. Не беше сторила нищо лошо, само беше задала въпрос.

Точно преди лягане тя си спомни нещо, което Амелия я беше посъветвала: никога да не си лягат сърдити със съпруга й. Като облече нощницата и халата си, тя обиколи къщата, докато го намери в библиотеката, седнал до камината.

— Не е честно — рече тя, застанала на прага.

Кристофър я погледна. Пламъците хвърляха върху лицето му жълти и червени отблясъци, осветявайки кехлибарените кичури на косата му. Беше сплел ръце. Албърт се беше опънал на пода до стола му, отпуснал муцунка на лапите си.

— Какво съм направила? — продължи Биатрикс. — Защо не ми говориш?

Лицето на съпруга й беше безизразно.

— Не е вярно, че не съм ти говорил.

— Да, като непознат. Напълно безчувствено.

— Биатрикс — каза той изнурено. — Съжалявам. Иди да си легнеш. Всичко ще се оправи утре, след като се срещна с Фенуик.

— Но аз какво…

— Не е защото ти си направила нещо. Нека се справя с това сам.

— Защо трябва да ме изключваш? Защо не можеш да ми се довериш?

Изражението на Кристофър се промени, омекна. Той я изгледа с нещо като състрадание. Стана, приближи се до нея бавно и силуетът му се очерта тъмен на фона на светлината на камината. Биатрикс облегна гръб върху рамката на вратата и сърцето й ускори ритъм.

— Беше егоистично да се женя за теб — каза той. — Знаех, че няма да ти е лесно да се помириш с онова, което мога да ти дам и да не настояваш за повече. Но те предупредих. — Замъгленият му поглед се плъзна по нея. Като опря ръка на касата на вратата, той допря другата до предницата на халата й, от който се подаваше дантелата на нощницата. — Искаш ли да те любя? — попита тихо той. — Това ще те удовлетвори ли?

Биатрикс разбра, че й се предлага сексуално удоволствие, вместо истинско общуване. Добър заместител за извинение. И макар тялото й да реагира на неговата близост, разпалвайки се от топлия му аромат и чувственото обещание на докосването му, умът й се възпротиви. Не искаше да я люби просто като тактика, за да отвлече вниманието й. Искаше да бъде съпруга, а не играчка.

— Ще спим ли в едно легло след това? — попита тя упорито. — Ще останеш ли с мен до сутринта?

Пръстът му замръзна.

— Не.

Биатрикс се намръщи и се дръпна.

— Тогава отивам да си легна сама. — След което тръгна, като добави разочаровано: — Както всяка друга нощ.